От другата страна (2)

- Виктор, добре ли си? Виктор, моля те, кажи нещо!

Момчето отвори очи. Мъгляви образи заплуваха пред тях. Ушите му бяха заглъхнали. Имаше някаква огромна пулсираща болка в дясната половина на челото си. Усещаше, че му се гади. Може би заради болката в главата, коремът му също се бе свил на топка. Примигна, за да изясни погледа си. Нещо се стичаше в дясното му око, пречеше му да вижда ясно и ужасно смъдеше. Осъзна, че е жив, целия натъртен и схванат, но жив и буден. После обърканите му сетива се насочиха навън.

Тъмно помещение, навалица от тела. Ръце върху него.

- Какво… какво става?

- Слава богу, жив е! Виктор, как си?

- Как искаш да бъде след такъв удар… Остави го да се съвземе.

Гласове.Чии гласове? Къде беше изобщо?

Изправи се и седна и веднага съжали, че го е направил. Ръцете се отдръпнаха.

- Трябваше да убия онова копеле, което го удари!

Удар? Разбира се, затова е тази убийствена болка в главата, която замъглява сетивата му. Вдигна ръка към челото си. Цялото му тяло беше изтръпнало и не почувства болка, когато докосна раната, единствено нещо студено и мокро полепна пръстите му. Кръв, разбира се. Стичаше се по косата и челото и влизаше в очите му. Разтърка лице с длан и само я размаза още повече.

- Остави това, важното е, че е добре.

- А ако не беше? Това трябва да свърши веднъж завинаги!

- Престани, Джордж! Иди да кажеш на Марица, че се е свестил.

- Не можеш да ме отпращаш, когато момчето е зле!

- Той не е просто“момче“, Джордж! Върви при Марица, тя трябва да знае.

Единият от мъжете край него излезе, мърморейки. Оставаха колко-трима-четирима? Напълно непознати. Усещаше, че може би ги е виждал,нищо повече. Сякаш съзнанието му бе един бял лист, върху който с всяка изминала минута се наслагваха нови впечатления и още повече въпроси. Странното бе, че в него нямаше никаква паника. Гняв, объркване, болка, но не и паника.

Отново се отпусна назад, някой му подложи грубовата възглавница, после започна да трие лицето му с мокра кърпа. Най-сетне някой да се сети да изтрие тази спечена кръв, която му пречи да вижда.

- Какво стана?

- Как? Не помниш ли? - гласът бе женски. - Имаше събрание в къщата на Джамал. Войниците на Лионард ни нападнаха. Били сме издадени най-вероятно. Арестуваха доста от нашите. Успяхме да те изведем в последния момент.

- Нашите ли? О, боже, главата ми ще се пръсне! - застена и притисна длани към главата си, стискайки очи..

- В суматохата един войник те удари. Избягахме през подземията, беше в безсъзнание доста време и те носихме. Не знаехме дали изобщо ще се събудиш. Добре ли си?

Отново се осмели да отвори очи, вече бе свикнал с тъмнината. Фокусира лицето на жената-трийсет и няколко годишна, тъмнокоса и раздърпана. Гледаше го странно, едновременно загрижено и любовно.

- Не, всъщност… не съм добре? От кога съм в безсъзнание?

- Няколко часа-сви вежди тя.-Всичко е наред, Виктор, прегледах те, нямаш нищо счупено, само няколко натъртвания. Бъди спокоен.

Той огледа стаята. Имаше двама души до вратата. Беше задушно и задимено.

Какво става, по дяволите?!

Тези хора, които го гледат с такова внимание и загриженост…

Кои са те?

За какво нападение му говорят?

Къде се намира, за бога?!

Какви са тези спомени в главата му? Ту негови, ту не съвсем. Толкова мъгливи и откъслечни.

И главата му…Толкова го боли, сякаш мозъка му ще се пръсне на хиляди парченца. Не беше уморен, но болката го караше да се чувства безпомощен.

Стомахът му също се разбунтува, задавиха го горчиви киселини, стигнали до гърлото му. Колко много би искал точно в този момент някой да му подаде чаша вода!

- Как ще е наред? Нали каза, че има арестувани? Какво ще стане с тях?

Сякаш някой се опитваше да мисли вместо него. някой който знае за какво става въпрос. Насили се, но не можеше да се съсредоточи върху нито една мисъл.

- Не мисли за това, нали ти си жив…Колкото и да страдаме, Виктор, всички знаем какво се случва със заловените…Няма смисъл да се надяваме, че този път ще е различно.

- Не!-възрази той.-Аз…Какво ще стане?

- Знаеш какво става, Виктор. Всички знаем какво могат Лионард и неговите палачи. Какви предупреждения обича да оставя по площадите…Виждали сме телата на приятели…Затова всички се молим, когато ни нападнат, да бягаме бързо…или да ни настигне някоя бърза стрела…

Какво говори тази жена? Някой, който убива безнаказано, който изтезава пленените?

- Властта превърна Лионард в чудовище…Затова никога няма да се примирим той да остане лорд. Независимо за какъв се представя. Важното е, че ти си жив…и си добре. Сега повече от всякога ще вдъхновиш хората. Съпротивата няма да се предаде, докато не го свалим и не си върнем живота, който заслужаваме.

- И после какво?

- После…а това ще мислим после, Виктор. Сега трябва да те скрием.

- Не…остави ме за малко, моля те…Боли ме главата…

............................................................................................................................................................

Работният кабинет на лорда беше просторен и светъл, самият Лионард го намираше за най-уютното място в целия дворец, където имаше всичко необходимо под ръка.

Новодошлият бе забавил крачка, оглеждайки помещението. Всичко излъчваше стил, богатство и блясък , до каквито никога преди не се бе докосвал. Всеки един от сребърните свещници покрай стените беше по-скъп от всичко, което притежава в момента. Оглеждаше стените, покрити с ламперия, украсените с златни елементи фризове, таваните с дърворезба, лавиците с книги и документи, изящните мозайки на пода. Имаше някаква странна миризма , която витаеше из въздуха -на мастило и прясна хартия, лек мирис на дим и на восък от свещите, аромата на дървото. Значи това било убежището на лорда? Тук се решаваше съдбата на всички, от тук излизаха заповедите, наредбите и законите, които управляваха Острова, не тронната зала, както смятаха повечето обикновени хора. Потискащо излъчване за някаква огромна власт, която ще стовари гнева си отгоре му. Ако можеше, би се обърнал на мига, за да избяга, само че около него стояха каре войници, а интуицията му подсказваше, че отпред го чака някой по-страшен и от тях.

- Чувам, че си искал да преговаряш лично с мен. Нима можеш да ми предложиш нещо толкова ценно, че да заслужава вниманието ми?

Мъжът се озърна стреснато. Стражите зад гърба му бяха спрели и той за малко не се блъсна в тях. Те не го погледнаха, гледаха право пред себе си и той също се обърна натам. Лионард се привел леко напред в голямото си пищно кресло в една плашеща поза на нетърпелив и жаден интерес. Нещо в очите му подсказваше, че е за негово добро да задоволи това очакване.

- Аз…мислех, че ще говорим насаме-измънка той.

- О, ти мислиш? -възкликна Лионард.-Това е добър знак. Може би ще се разберем, аз харесвам умните хора. Как мислиш тогава, дали ще бъде разумно от моя страна да те приема сам, в личния си кабинет, по средата на тази гражданска война, когато почти всеки жив човек на Острова би искал да ме убие? И то само заради мъглявото обещание, че може да ми кажеш нещо важно? -изгледа го с любопитство, мъжът само преглътна мъчително.- Ясно, значи и двамата мислим, че тази среща напълно ни устройва. Какво имаш да ми кажеш? - тази прибързаност го обърка още повече.

- Аз…става въпрос за …водачите на съпротивата, за Виктор Грей. Аз мога…

- Ти, ти, ти- иронично повтори Лионард, отдръпвайки се.-Сигурен съм, че е важно, приятелю, но ти ме познаваш, а аз даже не знам името ти. Не е честно, нали?

Обожаваше тази игра, беше в свои води.

Изобщо не му пука дали е честно, помисли си мъжът и пак се озърна.

- Ваша светлост, аз съм…

- Не, не, не-спря го лордът с театрален жест.-Не ми казвай. Ще го кажеш на човека, който ще запише сведенията ти. Какво ти става? Разтреперил си се? Уплашен ли си?-отново това убийствено съчувствие.

Що за човек бе този? Сякаш някакъв бездушен демон, който си играе игрички с човешките емоции.

- Усещам страха ти, позволи ми да те освободя от страха.

Беше станал от креслото си сякаш от трон и се приближи към него. Стъпките му върху мраморната мозайка бавно отекнаха из тихия кабинет, а верижките звъннаха леко. Бяха само на крачка разстояние-по-близо, отколкото някой от бунтовниците беше успявал да достигне. Виждаше лицето му-безизразно, може би леко смръщено, прорязано от бръчки покрай очите и устата, които го правеха да изглежда още по-строг. Остър нос, широка челюст. Чуваше дишането му толкова близо до себе си. Обля го вълна горещ страх, последвана от студени тръпки. Бяха на еднаква височина, но мъжът сякаш се сви под погледа на лорда. Той го оглеждаше като интересен експонат.

- Ето виждаш ли, аз не хапя. Кажи какво имаш за мен?

По скулата на мъжа се проточи издайническа струйка пот.

- Ние… Идвам от името на много други, ваша светлост. Не всички в града са бунтовници, повечето сме обикновени хора със семейства и домове, които искаме да опазим...Виждаме как съпротивата срещу вас става все по-безсмислена и отчаяна. Бунтовниците са слаби, сър. Нямат нито числеността, нито волята да се съпротивляват още дълго. Рано или късно трябва да се откажат от безумните си идеи или армията ви ще ги унищожи-каза човекът, преглъщайки сухо.-Но не можем да чакаме това да се случи...

- Продължавай-подкани го Лионард.

- Сър, знаем колко бихте искали да знаете кои са водачите на тази съпротива, както и да намерите онова момче, Виктор Грей, заради когото са готови на всичко. Вие…го познавате, той е син на един от генералите на предишния лорд. Един от онези, които вие, хм, премахнахте…Синът на Дашиъл.

- Знам много добре кой е Виктор!-дори такава непроницаема черупка може да се пропука. Лионард заметна скъпия си плащ през рамо и седна обратно в креслото.-Сополив двайсетгодишен хлапак, който се е превърнал в нещо като талисман за онези плъхове. Дори не е техен водач, а се борят от негово име. Наследник, ха!

- … на стария ред-нечуто добави другият.

Лордът се престори, че не го е чул. Продължаваше да го гледа сдържано.

- Мислиш ли, че ако нещо се случи с Виктор, с този техен кумир, бунтовниците ще се…вразумят?

- Говоря от името на тези, които смятат, че насилието трябва да спре. Дори това да е с цената на един човешки живот. Всеки от нас би се жертвал в името на общата благо...

- А ти несъмнено си един от тях? -усмихна се сам на себе си.-Можеш ли да ми осигуриш Виктор? Жив, разбира се…

- Съпротивата не е само фанатици, които смятат живота на останалите за даденост. Има и разумни хора, които се грижат за бизнеса, домовете и семействата си. Когато наказателните акции спрат, всички ще разберат, че това е било най-доброто за всички ни. При цялото ми уважение, сър, няма да успеете да откриете нито Виктор, нито някой друг от ръководителите. Никой от обикновените хора не знае достатъчно, за да може да издаде къде се намира основната квартира на съпротивата.

- И? Колко струва тази ценна информация? -Лионард го гледаше изпитателно.

- Десет хиляди.

- Това ли е цената на уважението?

- Човек е нищо без уважение, ваша светлост.

Той закима замислено.

- А не се ли боиш-изведнъж се обади той,-от слуховете, които се носят за мен? Мислиш ли, че са истина?- не получи отговор, само поредния смутен и уплашен поглед.-Добре…Но ако вярваш в тях, как можеш да бъдеш сигурен, че ще удържа на думата си да оставя на мира обикновените хора, след като получа на тепсия Виктор и останалата висшестояща сган? Как можеш да си сигурен, че ще те пусна да си тръгнеш жив и невредим оттук с десет хиляди в кесията си? Това е много злато, знаеш ли?

Този път отговорът не закъсня.

- Лордът трябва да държи на думата си. Иначе е обикновен разбойник и узурпатор.

- Аха!-триумфално бе възкликнал Лионард.-Разбира се , прав си. Само безсърдечен и безскрупулен човек би убил пратеника, който идва да преговаря за мир...Върви с охраната. Ще те заведат при един от следователите, на когото ще разкажеш много подробно каквото ни интересува. После ще си получиш заслуженото за помощта.

Пратеникът кимна сковано. Огледа едрите въоръжени мъже около себе си, които му направиха знак да тръгва. Докато извеждаха мъжа от залата, Лионард повика един от охраната близо до себе си.

-Когато следователят запише показанията му,-убийте го. Нямаме нужда от предатели.

........................................................................................................................................

Най-накрая Виктор бе събрал смелост да стане от постелята. Наметна се с едно одеяло от завивките, защото тук бе хладно, и тръгна из тунелите. Вървеше бавно, оглеждайки се, и много му се искаше да знае къде отива, имаше лабиринт от галерии, пълни с хора. В мизерни стаички, не по-големи от дупки в стената, се свираха по неколцина човешки същества-жени, деца, старци, по-малко мъже, обградени с вързопи с покъщнина. Не знаеше дали ги познава. Струваше му се невъзможно да ги е виждал всичките.

Защо паметта му бе така объркана , по дяволите?!

Продължаваше да върви напред, по-скоро от любопитство, хората се разминаваха мълчаливо с него по тесните тунели, другите бегло го поглеждаха от местата си, проследявайки го с очи. Скитането му го отведе в една последна стая в края на тунела, дървената й врата бе открехната. Виктор се озърна назад, после се опита да надникне в стаята. Струваше му се че някой нарочно иска да той отиде там.

Видя, че стои сама, седнала н пода в стаята. Загледа се като хипнотизиран в малкото женско тяло, скрито зад водопад от пепеляворуси дълги коси. Въздухът в подземията беше студен и застоял и никакво движение не разклащаше гънките на широката й риза. Той се наведе още по-напред, почти опрял лице в рамката на вратата, когато изведнъж една ръка се плъзна пред него, затвори вратата с трясък и магията изчезна. Виктор се обърна вбесен към наглия нарушител

- Виждам, че си по-добре-каза мъжът.-Уплаших се за теб. Знаеш ли, не трябваше да си на онова събиране. Трябва да се пазиш повече.

Той кимна.

- Къде са останалите?-подпита той.-Виждам само жени и деца тук.

- Как къде?-учуди се другия.-Сменяме се на пост, някой трябва да държи под око нещата навън. Сигурно все още си объркан след онзи удар. Наистина всички се уплашихме за теб, не вярвахме, че ще оживееш.

- Аз…исках-заекна младежът и се обърна към залостената врата.-Ъъ…

- А, ще говориш с нея?-възкликна другият.-Разбира се. Тя сигурно те чака.

-Чака ли ме?-обърка се момчето.-Дойдох току-що. Откъде ще знае…

- Виктор!-Наставнически каза мъжът.-Забрави ли-тя знае.. .

Непознатият му се усмихна, когато се разделиха и пак го остави сам пред странната врата. Сложи длан на бравата и натисна. Дървото изскърца в ръждивите си панти. Видя я отново. Седеше си на земята, в полумрака, обгърнала коленете си с ръце. Когато през отворената врата нахлу студен повей, дрехата й потрепери. Очите й трепнаха, тя обърна гневно поглед към него и косата й се хлъзна по рамото. Очите й бяха бляскави и почти безцветни.

Познаваше ли я?

- Чаках те ,Виктор. Вярвах, че ще дойдеш.

- Може би сбърках-смънка той и пак се огледа.-Не исках да…

- Търсиш нещо, което го няма тук…Затвори вратата.

Подчини се на това странно русокосо момиче, което бе може би на неговите години.

- Объркан си, нали? Нямаш престава какво става с теб.

Той закрачи към нея и изръмжа.

- От къде знаеш?

- Ако ти беше онзи Виктор, когото познавам, щеше да знаеш коя съм и какво знам.

- Що за откачена история е това?!-кресна той.-Коя си ти, по дяволите?!

- Аз съм Сибила, не помниш ли?-седеше и го гледаше със блестящите си очи.

- Нищо не помня!-викна той.-Мисля, че някой ме удари и после се свестих…тук. Почти нищо преди това. Да, знам кой съм, но…Другото не помня…Опитвам се, но не става! Защо?

- Така е , защото Виктор умря преди няколко часа от удара на войника.

- Какви ги говориш?! –замахна с ръце той.-Аз съм Виктор, виждаш ме, че съм жив, нали? И макар да не помня, всички тук явно ме познават. Какви ги говориш тогава? Ако някой е умрял, то това със сигурност не съм бил аз! Кой мислиш,че съм?

Най-накрая Сибила се изправи. Беше по риза и торбести панталони, но женствените й форми си личаха през тях. Беше по-ниска от него и го изгледа отдолу-нагоре.

- Ти си пришълец, натрапник. Съзнание, което е минало границите, обсебило е това празно тяло. И трябва да разберем защо.

- Какво говориш?!

Тя му се усмихна и му се стори, че част от него познава тази усмивка отпреди.

……………………………………………………………………………………………

Съветникът го следва по целия път до покоите му. Стъпките на двамата мъже отекваха неравномерно по украсения с фрески коридор. Буташе в ръцете му грамоти и документи и не спираше да му обяснява положението в момента. Едва когато се озоваха пред пазената от стражи врата, Лионард успя да се отърве от него и да влезе необезпокояван в собствената си спалня.

Посрещна го блажен сумрак. В далечните ъгли на стаята горяха свещи във високи посребрени свещници. Нямаше войници, станали толкова често срещани в двореца напоследък, нито чиновници, придворни или слуги. До леглото с балдахини се бе свила нечия малка фигура. Младо момче, светлокосо, с почти женствени черти, омекотени от съня. Спеше със свити към себе си колене, облегнато на ръба на леглото. Лионард се усмихна. На земята до момчето бе оставена малка лира. Притвори вратата след себе си и свали тежката си наметка, оставяйки я на табуретка до стената. Момчето се размърда и отвори сънено очи. Бях зелени и огромни.

- Съжалявам…заспал съм-измърмори.

Беше на четиринадесет-петнадесет години.

- Аз съм виновен-дрезгаво отвърна Лионард и седна в един резбован дървен стол на няколко стъпки от него.-Има много…проблеми, които чакат да ги разреша. Видях, че охраната е удвоена. Не обичам да има толкова въоръжени непознати мъже покрай покоите ми, трябваше аз да ги подбера.

- Не можех да ги отпратя-тихо отвърна момчето.-Заповед на Джошуа.

- Откога се подчиняваш на други заповеди освен моите, Гейбриъл?-изръмжа лордът

Малкият се сви боязливо като животинче в капан, върху което е паднала сянката на ловеца.

- Съжалявам, господарю.

Лионард не му отговори. Намести се удобно в креслото и опря главата си на облегалката. Затвори очи и като че се изолира от света.

- Да си вървя ли…господарю?

Мъжът се засмя, прозвуча като хриптене, после вдигна ръка и разтри челото си.

- Помогни ми да си събуя ботушите-каза на глас той.-Какво става между теб и Джошуа?

Гейбриъл се приближи. Беше слаб и русокос, с болезнено светъл тен и блестящи очи. Беше по нощница, дълга до коленете, наметнал завивка на раменете си.

- Той ме мрази-гласът му бе мелодичен, но звучеше някак наплашено.-Ревнува ме от теб…заради това, че вече не е на мое място.

- Глупости! Знам, че се тревожи за теб. Никога не би те наранил, нито би позволил на някой друг да го стори.

- Това не му пречи да ме мрази…Аз не съм го провокирал с нищо! Не искам да става така! Не знам какво да правя!

- Знаеш ли, че трябва да се оправям с цяла гражданска война и поне с дузина жалки аристократчета, които плетат интриги и чакат някой да ме премахне, преди да са се изтровили един друг? Вярвам, че ще преодолееш различията си с Джошуа.

Гейбриъл се разстрои. Остави ботушите до стола и го погледна с блестящозелените си очи, готов да се разплаче.

- Съжалявам…Не знам какво да правя-повтори той.-Господарю…

Лионард отвори очи и изви уморено глава към него.

- Казвал съм ти да не ме наричаш така. Конярите, слугите, стражите могат да ме наричат “господарю“. Не ти-вдигна ръка и плъзна върховете на пръстите си по гладката буза на момчето.- Ти си специален.

Хлапето се усмихна плахо.

- Вземи лирата си и ми покажи онзи номер с музиката. Изморен съм дори да говоря.

Гейбриъл се подчини. Седна на леглото и нагласи арфата в ръцете си. Тънките му бели пръсти застанаха на милиметри от струните.

- Не знам как се получава, Лионард. Просто се случва…понякога.

Докосна изпънатите струни и започна да си играе с тях.

- Това е магия-промърмори лордът.-Магията не трябва да се обяснява.

Лирата като че свиреше сама, мелодично и звънко. Гейбриъл бе затворил очи и движеше ръцете си, съсредоточено свил вежди. Звукът заприлича на топъл ромолящ дъжд. Лионард не затвори очи, но му се стори, че вижда как мелодията придоби форма и посока. Сякаш усещаше капките по кожата си. И те ставаха все по-тежки и по-тежки. Вдигна глава и видя над себе си тъмно надвиснало небе. Лордът се взря в момчето.

- Гейбриъл?

Изведнъж подът се продъни и той пропадна надолу с вик на изненада. Падаше и падаше, а край него шуртеше неудържим водопад, чийто грохот заглушаваше всичко. Тръсна глава под яростните струи, които се изливаха от нищото, и като прекрачи напред, погледна нагоре. Стаята бе изчезнала , а той бе в сърцето на шеметна водна стихия, която напираше да го задави, да го оглуши и потопи. Гледката нагоре се губеше в облак пръски, по същия начин изчезваше и в бездната под краката му.

- Гейбриъл?!-кресна той и звукът се загуби във водния апокалипсис.-Гейбриъл, това ли си представяш?!

Момчето, което свиреше, седнало на леглото, потъна все повече в концентрацията си. Натежалите от вода дрехи на Лионард го дърпаха надолу и той се подхлъзна на скалата, издадена над водопада, на която бе стъпил. Водопадът долу бе съвсем реален и готов да го погълне, извивайки и натрошавайки всяка частица от тялото му. Той отново вдигна лице, кашляйки и плюейки вода. Пръстите му изстиваха, опитвайки се да се вкопчи в скалата.

- Гейбриъл! По-спокойно, чуваш ли, по-бавно!...

Не можа да довърши. Отново изгуби опора на хлъзгавата повърхност и се свлече надолу. Отпуснатото му тяло бе завлечено към дъното с истински ужасен писък, който се загуби във водовъртежа.

Гейбриъл изпусна лирата и се изправи задъхан и зачервен. Лионард се надигаше от пода, притворил очи от усилие, изглеждаше вбесен.

- Господарю, съжалявам!-изплака момчето, гледайки го безпомощно, без да може да помръдне от ужас. Бе изпънал ръце до тялото си, а пръстите му се свиваха конвулсивно.-Не можах да го овладея, наистина! Не можех!...

Лионард си поемаше дъх, подпирайки се на пода. Изгледа го странно.

- Ти си го представяше така, нали? Превръщаш илюзиите си в реалност! Искаше някой да умре по този начин…Искаше да ми покажеш какво си представяш, когато мислиш за мен, така ли?

- Лионард, господарю, кълна се, че не исках!-изплака момчето.-Бях ядосан на Джошуа, не знаех…

- Гейбриъл, ела тук!-настоя мъжът.-Няма да повтарям! Ела тук, веднага!

Момчето се поколеба. Една свещ в ъгъла припука и угасна в притихналата стая. Гейбриъл се приближи, а лордът се вкопчи в нощницата му и го събори на земята.

Беше силен, ужасяващо силен. Малкият изскимтя и инстинктивно се сви на кълбо, за да се предпази. Лионард го обърна по корем и го дръпна към себе си. Натисна грубо врата му така, че да не може да се обърне. Свободната му ръка се плъзна под собствените му дрехи, за да разкопчае предницата на панталона.

- Престани да се дърпаш…Ще бъде по-зле за теб…

Крехкото момчешко тяло под него трепереше и се извиваше, но не оказа почти никаква съпротива.

- Моля те ...Моля те, недей!

- Знаеш колко мразя…да чувам тази дума…

Мъжът натисна лицето му надолу към земята.Дръпна нощницата му нагоре, запретна я над кръста му и с тежестта на тялото си притисна към пода.Неуспешно се опита да проникне в него. Жертвата му не смееше да се съпротивлява, но и не можеше да се отпусне. Лионард бе опитен. Не го удари, натисна го силно с длан в областта на бъбреците. Момчето усети, че дъхът му спира от внезапна тъпа болка и за миг отпусна всички мускули.Това беше напълно достатъчно за насилникът му да проникне рязко и болезнено в него. Гейбриъл толкова силно извика, че за миг му се стори че това не е неговият глас.

- Да не си посмял… да пищиш…

Лордът започна грубо да се движи в него. Опитвайки се да привикне към болката, малкият притвори очи и няколко сълзи намокриха килима.

………………………………………………………………………………......................