Събудих от гъделичкане по носа. Един слънчев лъч се беше проврял между лентите на щората и сякаш ми казваше: „Ставай, сънливке! Време е за разходка.“ Наистина беше вече около девет часа. Не се налагаше да бързам за работа и спокойно можех да се разходя в близкия парк. Денят беше изпълнен с обещание за много слънце. Закусих набързо и тръгнах. Взех вестник от павилиона до спирката и не след много време пристигнах. Листата на дърветата шумяха от тихия ветрец. Усетих мириса на гора и ми стана много приятно. Нямаше много хора, няколко младежа правеха сутрешния си крос, две-три майки бутаха детски колички и хора малко над средна възраст бяха тръгнали да прогонят част от годините си. В парка, както и в планината, има неписан закон да поздравиш, когато срещнеш някой, който като теб е тръгнал сред природата. С повечето от тях се познавахме по физиономия, но имаше и такива, които виждах за пръв път. Ходих около час и реших да поседна и да почета вестник. На един от детските кътове, с люлки и пър ...