Събудих от гъделичкане по носа. Един слънчев лъч се беше проврял между лентите на щората и сякаш ми казваше: „Ставай, сънливке! Време е за разходка.“  Наистина беше вече около девет часа.  Не се налагаше да бързам за работа и спокойно можех да се разходя в близкия парк. Денят беше изпълнен с обещание за много слънце. Закусих набързо и тръгнах. Взех вестник от павилиона до спирката и не след много време пристигнах. Листата на дърветата шумяха от тихия ветрец. Усетих мириса на гора и ми стана много приятно. Нямаше много хора,  няколко младежа правеха сутрешния си крос, две-три  майки бутаха детски колички и  хора малко над средна възраст бяха тръгнали да прогонят част от годините си. В парка, както и в планината, има неписан закон да поздравиш, когато срещнеш някой, който като теб е тръгнал сред природата. С повечето от тях се познавахме по физиономия, но имаше и такива, които виждах за пръв път.  Ходих около час и реших да поседна и да почета вестник. На един от детските кътове, с люлки и пързалка видях две пейки с доближени облегалки и избрах да седна на една от тях. Седнах на тази, която беше с гръб към люлките и се зачетох във вестника. Бях се съсредоточила в една от статиите, когато ме стресна скърцане от метал. Обърнах се и видях две деца на около осем и дванадесет години. По-голямото се люлееше на люлката, а по-малкото беше седнало на пързалката и държеше в ръцете си таблет. Направи ми впечатление по-малкото дете. Имаше огромни тъмни очила, които закриваха половината му лице. Помислих си: „. Що за родители са довели децата си в парка и са им дали таблет, вместо да ги насърчат да поиграят на слънце и чист въздух.“ Огледах се, но не видях родителите им. Кимнах за поздрав и продължих да чета. По-голямото ми отговори, а по-малкото дори не ми обърна внимание. „Явно малкият е разглезен“ – мина ми през ума. Отново се зачетох. След няколко минути малкото момче се провикна:

 - Бате, ела ми пусни морето!

 - Идвам.

 - Хайде, по-бързо да не изпусна кораба! Моля те!

„Пак някоя от тези игри. Дано поне научат нещо от тях“ – си казах наум.

 - Бате, корабът тръгва. Капитанът е на руля и казва командата „Пълен напред“. Ей, моряците колко са пъргави. Май ще пътуват за три месеца. Колко бързо се движи корабът вече.

Малкото момче се смееше весело и пляскаше с едната си ръка по крака.

 - Бате, бате, вече са в открито море. Знаеш ли, на кораба има маймунка. Виждам я, качва се по мачтата. Леле, сигурно иска да види отвисоко дали има пасажи с риба. Може пък иска да види дали наближават нейния дом. Глупавичката ми тя. А, бате, дали ѝ е мъчно за дома?

 - Не знам, но моля те по-тихо! Не пречи на госпожата, която сигурно иска да си почине. – обади се по-голямото дете.

 - Извинете, госпожо!

 - Няма проблеми. - смънках аз, но вече не можеше и дума да става за четене.

 - Батеее, видях делфини! Цели пет и плуват около кораба. Как се гмуркат само. Вече се изравниха с кораба. Моряците ги видяха и започнаха да им подхвърлят риба. Бате, улавят я във въздуха и след това танцуват на опашките си за благодарност. Колко са хубави! Нахалните гларуси обаче им крадат от храната. Ех, как не съм там, ще ги науча аз! Бате, а колко време майката делфинка се грижи за малкото делфинче?

Не се стърпях и отговорих.

 - Докато порасне толкова, че и то да даде поколение. Делфините живеят на пасажи.

Малкият се сепна.

 - Извинете, госпожо, ако сме ви обезпокоили! Бате, хайде да си тръгваме!

 - А преди да си тръгнете, може ли да разгледам играта, на която толкова много се радваш?

Децата не ми отговориха, но аз станах и приближих към по-малкото дете. Погледнах през рамото му и… нищо не видях. Екранът на таблета беше тъмен.

 - Госпожо, може ли да Ви кажа нещо насаме. -  гласът дойде от по-голямото дете. Елате да седнем на пейката. Брат ми е сляп. Преди две години мама му подари книжка за морски пътешествия. Той не можеше да чете, но толкова много хареса картинките, че всяка вечер заспиваше с книжката под възглавницата. Мечтаеше да види морето. На следващото лято родителите ни решиха да отидем на море. Най-щастлив беше брат ми. По цял ден говореше само за това. Тръгнахме, но на един завой татко не успя да  овладее колата и катастрофирахме. Родителите ни загинаха, а брат ми загуби зрението си. Той е запомнил всички картинки от книжката  и когато дойдем в парка, все едно ги вижда. Няма шанс да се оправи зрението му. Спомените му за морето остават от тази книжка. Сега живеем при баба, но тя не дава да си говорим за морето и затова идваме тук, в парка. Ще тръгваме вече. Не бива да тревожим баба. Извинете, ако сме ви притеснили!

Думите, които мислех да кажа, заседнаха в гърлото ми.

Двете малки фигурки бавно се отдалечиха по алеята.

Слънцето сърдито скри усмивката си и обърна гръб.

Някъде дълбоко в душата ми.