Чух нещо... Сякаш ти ме викаше... Приближих се с бавни стъпки, тихи, отшумяли до стаята ти, и сякаш викът ти ставаше все по-далечен, все по-губещ живота си. Почуках, ти не ми отвори... Потреперих, ледени тръпки ме побиха... Страх ме беше да те видя... В този момент не знаех защо, но все пак влязох и те видях - с ръце, нарязани и с кървава усмивка на лицето, която няма да забравя... Кошмарна, ехидна, страдаща... Прегърнах те, а ти седеше все така вцепенен, с този поминък от усмивка и ме вледеняваше до болка, болка суха, мрачна, смъртоносна... Не помня колко време седяхме така... Помня само как кръвта от раните ти капеше по треперещите ми ръце... Сълзите напираха в мен... Но нямах сили да заплача... Едвам пророних: “Защо?” И отново всичко потъна в дълбока тишина, кънтяща... Кръвта продължаваше да се стича... След малко ти отвърна: “Страх ме е...” Останах без думи. “Та какъв страх?” - сякаш мина през съзнанието ми и чу всяка моя мисъл... “Самотата - промълви ти... - Болката от нея е много ...