сиа (Силвия Андреева)
72 293
3.06.2007 г., 12:56 ч.

ОТ ДЪЩЕРЯ МИ 

  Проза
944 0 4
1 мин за четене
Чух нещо... Сякаш ти ме викаше... Приближих се с бавни стъпки, тихи, отшумяли до стаята ти, и сякаш викът ти ставаше все по-далечен, все по-губещ живота си. Почуках, ти не ми отвори... Потреперих, ледени тръпки ме побиха... Страх ме беше да те видя... В този момент не знаех защо, но все пак влязох и те видях - с ръце, нарязани и с кървава усмивка на лицето, която няма да забравя... Кошмарна, ехидна, страдаща... Прегърнах те, а ти седеше все така вцепенен, с този поминък от усмивка и ме вледеняваше до болка, болка суха, мрачна, смъртоносна... Не помня колко време седяхме така... Помня само как кръвта от раните ти капеше по треперещите ми ръце... Сълзите напираха в мен... Но нямах сили да заплача... Едвам пророних: “Защо?” И отново всичко потъна в дълбока тишина, кънтяща... Кръвта продължаваше да се стича... След малко ти отвърна: “Страх ме е...” Останах без думи. “Та какъв страх?” - сякаш мина през съзнанието ми и чу всяка моя мисъл... “Самотата - промълви ти... - Болката от нея е много по-силна от раните, които виждаш“... Кръвта продължаваше да се стича. Погледнах лицето ти, бе пропито от болка... Кръвта продължаваше да се стича... Лицето ти беше ужасяващо бледо, почти мъртвешко... Очите ти - пресъхнали, но сякаш пълни със сълзи, бяха загубили всякъкъв цвят - мечти, даващи смисъл на живота... Живот, който аз не виждах вече... Кръвта продължаваше да се стича. Беше се втренчил в един предмет... Загледах се в мрака и видях... Снимка... Бяхме само ние, двамата - прегърнати и усмихнали се на живота ... Но сега той ни се присмиваше... Кръвта продължаваше да се стича... Ти каза: “Обичам тази твоя усмивка. Ще я видя ли някъде там, където ще се загубя?”... Сякаш издъхвах вече, нямах сили да те излъжа и да кажа, че всичко ще е както преди... Усмивки, копнежи, мечти, слънце... Не можех... Защото аз самата бях сляпа вече за тези красоти... Смъртта те обгръщаше. Притиснах те силно и тогава ти си отиде... Завинаги... Стояхме само ти и аз в онази стая, твоята, тъмната, сгушили се в мрака, вкоченени от студения страх, страх, потушаващ живота... Кръвта спря да се стича...




Скъпи мои приятели, този разказ го написа 16-год. ми дъщеря, която все повече прилича на майка си (и по нормални и по не толкова нормални дивотии). Много ще се радваме на вашите отзиви...

© Силвия Андреева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Моите искрени поздравления !!!
  • Самотата, страхът,бягството от живота...Трябва повече да се вслушваме в децата ни! Има какво да научим!
  • Никога недейте подценява младите писатели ! Те са точно тази свежа глътка въздух,от която има нужда литературата.

    Разказът ми заседна на гърлото. Буквално ! Докато го четях по тялото ми мина студена вълна,кожата ми настръхна,а аз се безполезно се опитвах да преглътна всяка следваща дума,която се забиваше като миниатюрно парченце стъкло в душата ми - тези,от които най-много боли. ПОКЛОН !
  • Какъв отзив - аз направо съм вцепенена!!!
    Толкова мъдрост и страст, вплетени и задъхващи се...в едно 16 годишно дете!
    Прекрасно е! Да продължава - има усет и емоции, и силни сетива за неща, които и не предполагаме, че 16-годишните дори забелязват. БРАВО!
Предложения
: ??:??