От мекотелото, което си е облякло черупка на рак за раците, които са се облекли като мекотели
Плачете. Безхарактерно ревете, прегръщайки се една друга. И обвинявате мен за сълзите си. Толкова сте скучни! Толкова слаби и съвършено еднакви. Плачете. И твърдите, че аз съм причината. Проклинате мен и неразбираемите ми думи. Проклинате невероятния ми късмет и още по-невероятното ми равнодушие към него. А, и да не забравя - мразите факта, че не плача, а още повече този, че крещя. Не ме разбирате. Изобщо. Аз съм едно лайно, хвърлено от някой по сатенените рокли, които взаимно си шиете от преувеличени на десета степен комплименти и премълчани истини. Разбира се, казвате ми всичко това (не ви достигат мозъчни клетки, за да го украсите така, но смисълът е горе-долу същият), а ако не го кажете, се чете в погледите ви. Обаче направо полудявате при мислълта, че, явно, изобщо не обръщам внимание на думите ви, нещо повече - изобщо не ви слушам, нито пък ви гледам, защото изобщо не ви виждам. Побърквате се при мисълта, че, изглежда, не ми пука за вас. Аз пък се побърквам като знам, че само така изглежда...
© Алиса All rights reserved.
спокс и на мен ми се случвa. когато е негативно така правят..