Мразя го! Мразя до до мозъка на костите си! Мразя го толкова много, че на моменти ми се иска да го убия, да го унищожа... и да спре да го има. Мразя лицето му, намръщено, безчуствено, без следа от емоция по него... иде ми да замахна и да го удрая!... Мразя начина, по който ме гледа, сякаш не ме познава, чужд, враждебен; готов да ме предаде в първия удобен случай... мразя го... Мразя това, че не си отстоява мнението, мразя нерешителността му; мразя колебанието и угризенията... мразя всичко, което мисли, защото, бога ми, е толкова погрешно... Мразя снизходителността му, иронията... мразя тъгата му... мразя реалността, в която всеки път ме връща, когато реша да помечтая... а преди мечтаехме заедно...
Мразя това, че винаги се обвинява какво е направил и какво не е направил... мразя... мразя него, че вече не вярва в чудеса... Мразя го, защото не вижда звездите; че вече не стои, загледан в тях, просто ей така, без да си мисли за нищо определено... Мразя го, защото не намира пътя, огрян от лунната светлина и се препъва на всяка крачка... а просто трябва да отвори очи... не е толкова трудно...
Мразя го, защото не може да заплаче, защото нищо не го трогва; мразя го, защото е празен... и така студен... чак ме втриса, като си помисля...

Мразя го...
Мразя го до болка...
До отчаяние...
Мразя човека, в който се превърнах...
Мразя го. Мразя себе си.
Плаша се. Плаша се от това, че никога няма да бъда същата...
никога вече...
Но най-много ме плаши мисълта, че трябва да живея с този човек в себе си... Завинаги от сега и занапред...

Мразя го...