Първо попадна на някаква папка.Вътре бяха некролозите.Върху първия имаше снимка  на дядо Добри-брат на дядото на мъжа.Той беше по-голям с четири години,но  го надживя  с   пет години. Починал беше на осемдесет и седем години.След него имаше некролог на леля му Цана-майката на Светльо.Тя беше много весела,жизнена и пъргава жена.Пенсионира се като продавачка на хляб и закуски. Видя, че се е споминала в годината,в която си тръгна майка му. Може би вестта за настъпилите световни аномалии вече е била достигнала до тоя край. На некролога й беше добавено с химикалка:”Почина от неизвестна на медицината болест и лекарства за нея нямаше”. Веднага осъзна,че и майка му навярно е починала от същата болест. Може би са се заразили една от друга.Третият некролог беше на чичо му Стамен, починал от непозната болест,но с други симптоми.Поне така пишеше в некролога му.От четвъртия го гледаше Светльо. Беше починал от инфаркт.Сърцето му не успяло да понесе семейните трагедии и спряло да бие.Човекът видя още два некролога. Единият- на малко момиченце,а другият- на красива млада жена. И двете бяха починали в един и същи ден. Посегна към  голям плик.Отвори го и видя,че в него има писмо.В писмото пишеше:”Аз съм последният жив член на тая фамилия. Успях да погреба всички. Казвам се Добрин Стаменов и макар че живях в голям областен град, съм родом от тук. Страдах за загубата на всички.Но най-много за брат ми и семейството му. Жена му и дъщеря му загинаха при автомобилна катастрофа причинена от внезапно пропадане на магистралата, по която са се движили с колата си. Отидох, взех телата им, докарах ги до тук и ги погребах като добри християни. От тоя ден брат ми Светльо не беше на себе си.Той се отказа от живота. Престана да яде и да говори. Отслабна много и почина от инфаркт. Сърцето му не издържа такава мъка.Погребах и него.Сега реших да сложа край на моя жалък живот.Тъй като останах сам в селото и няма да има кой да ме погребе, ще се удавя в минаващата наблизо пълноводна река. Оставям на масата в друг плик всичките ни спестявания и семейни ценности. Които и да сте, каквито и да сте, давам ви ги с една едничка молба. Да слезете до реката и да потърсите някакви останки от мен. Ако намерите такива, да изкопаете гроб до гроба на братчето ми Светльо.Там  да ги погребете. Намерете кучето ми ако е живо. Казва се Момчето. Нахранете го с кучешка храна, която съм запазил. Тя стои в мазето в един буркан.Нахранете го за последен път. Прегърнете го и го целунете заради мен, а после го убийте, за да не страда повече.Той има  заслужено право на почивка,защото ми беше верен другар и пазач. Пак там в мазето има и шише с вино. Прелейте гробовете на  всички покойници от рода ми и моят гроб по християнски обичай,защото ние сме си хора-християни. Хайде Бог да ви пази и да ви се отблагодари за човещината.

             Усети,че душата му отново се разхлипа.Нека хлипа.Нали няма кой да види и разбере това. Важно е очите ми да са сухи. Да бъдат очи на мъж, силен,твърд, преживял какво ли не. Предстояха му нови мигове на изпитание. Време за губене нямапе. Бързо напусна къщата. Спусна се към дола, в който шумеше и се пенеше буйната планинска река.Беше израстнал с нейните песни и нейното настроение.Знаеше наизуст всеки бързей,всеки завой,всеки подмол от нея.

       Още отдалеч забеляза самотната фигура на Добрин. Развика се колкото сили имаше:”Добрине-е, Добрине-е-е!”Добрин рязко се обърна, погледна и го позна. Спусна се към него, хвърли се в краката му, прегърна ги с треперещи ръце и зарови лице в крачолите на панталона.”Недей така...Стани, моля те, стани...И мъжът се наведе и го прихвана за раменете. Кротко, по бащински  го вдигна от земята.”Бате,бате...-стенеше от мъка Добрин.След първите изблици двамата се огледаха преценяващо. Нищо не беше останало от подполковник Добрин Стаменов.Нямаше я офицерската стойка и подвластната на армейския устав силна и излъчваща смелост фигура. Добрин се бе превърнал в хилаво старче-аскет. Гъста мрежа от бръчки покриваше лицето му. Косата му беше изцяло побеляла и почти окапала.Човекът беше също напълно наясно със себе си,с това,което представляваше. Зеленият мъх вместо коса,  избелелите, почти квадратни очи,провисналите надолу ъгли на устните,ябълковидсните му раменни кости,които сякаш напираха да пробият избелялата му мръсна тениска.Той беше карикатура,гротеска на някогашния изпълнен с огън и плам младеж.Гледаха се известно време мълчешком,а после изведнъж се хвърлиха отново един към друг и се прегърнаха като плачеха и се смееха едновременно. Момчето радостно скимтеше и въртеше опашка,обикаляйки около тях.