Откровение

Ето, белият лист безмълвен стои и чака да започна да пиша... Писалката леко се приплъзва по него и изписва буквите... Редовете ми шептят да пиша за теб... Но какво да напиша!?!Всеки ден ме оставяш все по-сама... Това ми казват те... Всеки ден отваряш рана върху раната... без да разбираш,че така боли... Сълза подир сълза се стича по лицето ми... Но ти си сляп... Или по-скоро отказваш да видиш... Протягаш пак ръка към мен, в очакване да протегна своята... Но осъзнаваш ли, че вече нямам сили за това... Всеки път едно и също... Не се договорихме при старите си вещи да слагаш сърцето ми...
Не разбираш ли, че всеки път когато затворя очи виждам твоите пред мен... Усещам дъха ти върху кожата ми, всеки път когато полъха вятър. И всяка сутрин слънцето ме гали сякаш с твоите ръце... Уморих се от всичко това... Уморих се да тичам след теб... Сега съм на кръстопът... Трябва да реша дали да продължа да бягам след теб, с надеждата че все някога ще спреш, или да продължа пътя си без теб... Е, не зная... Трудно е реша...
Питаш ме: "Какво избираш?"... Ха.. Колко иронично... Всичко изгуби смисъл... Нищо не избирам...Сега ще почина на тоя кръстопът преди да реша на къде да поема... А ти?!?.. Ти ако искаш продължи да тичаш... Или се спри до мен и остани завинаги...
Сега когато стоя тука и си мисля има ли смисъл да тичам още като не вярвам, че някога ще те настигна... Установявам, че не само това няма смисъл, а и всичко се е превърнало в сиво, убиващо ежедневие... Едноцветно... Тунел без светлина... Любовта се е превърнала в коварна кучка... Между мен и теб стои огромна пропаст, която може да се прелети единствено с крилете на истинската любов... Която, разбира се, ти не познаваш...
Ето, реших... няма да те гоня... Край... Всичко беше до тук... Край на играта... Вземи си всяка целувка, всяка прегръдка... Не забравяй и всеки спомен... Всеки миг, спиращ дъха... Взимай ги... Не ги искам в живота си... Вземи си и всяка една сълза, която пролях за теб и всяка една отровна стрела, която заби в сърцето ми... Сега отровата ти се разпространява бавно и коварно в кръвта ми... Убива ме с всеки изминал ден...
Да не забравиш и лъжите, които скри там до прозореца... Не ми оставяй и фалшивите си сълзи... Всяка дума, казана от теб, си я прибери при старите вещи където в забрава е потънало вече празното ми сърце...
Тръгвай... Махай се...
Всичко свърши... Най-накрая... Сега вече мога да си отдъхна... Останах сама със себе си... Чувам мислите, желанията и копнежите си... Но когато ти наистина си тръгна... разбрах, всъщност колко много си значел за мен... Боли ме, че си отиде... но по- добре да ме боли то самотата... Отколкото да живея в омагьосания ти свят... Всичко беше фалш... Един театър, в който ние бяхме главните актьори... Бал с маски... Ти махна своята, аз - моята... Същността ти ме накара да спра да искам любов... Уплаших се... И въпреки това реших, че мога да те променя... Да те направя по- добър... Как само съм се заблуждавала... през цялото това време... И мислейки именно за това време... се сещам колко хубави моменти сме имали, но всички те са били една огромна лъжа... Прах в наивните ми очи... Казваш: "Съжалявам"- тази единствена дума няма да промени нищо... Няма да събере частица по частица разбитото ми сърце... НЕ! Тази дума няма да те върне при мен...
Любов ли!?! Каква ти любов, момче?!? Който е казал, че любовта дава щастие... Много е излъгал... Измамна е тя... с омразата вървят ръка за ръка... Взима ти всичко и си отива още преди да е дошла... Пали огън в теб и те изпепелява целия... Това е тя - Любовта... И сега между тия редове си спомням за едно кратко стихче: "... Любов - какво красиво име! Наистина ли те зоват така?..." - красиво ли?!? Любовта е само болка и сълзи... Мъка и болезнени спомени за една фалшива, пълна с лъжи, връзка...
Сега продължавам сама в тоя суров живот... Вървя по мрачни улици, а край мене само подобия на хора... Черни сенки на роботизирани същества... Роби на ежедневието и парите... Забравили защо всъщност са на тая земя... Забравили целта на живота си... Превърнали се в пионки, движени от материалното... Толкова жалко ми изглежда всичко... Забравили са и това, че имат близки... Не виждат сълзите, болките и радостите им... Вече не казват "Обичам те" и не им го показват... Забравили са, че тези разменни монети всъщност развалят човека... няма кой да им напомни, че винаги има неща, които искаме да кажем на любимите хора... Но никога не намираме време или подходящия момент... Забравиха, че утре може вече да е късно за всичко това... И когато загубят някого, тогава разбират колко много неща са премълчали...
Това е реалността... аз вече свикнах с нея... Направете го и вие...