Висеше запалено кандило. На леглото ,върху бяла кувертюра лежеше мъж на възраст около седемдесет-седемдесет и пет години, облечен със вълнен костюм,ухаещ на нафталин .Човекът беше мъртъв.Но тялото изглеждаше запазено,без видими деформации.Навярно бе издъъхнал наскоро.Невероятно слаб,почти скелет,с полуусмивка върху посинелите си устни и изцъклен безжизнен поглед изглеждаше зловещо като смъртта.
Шокът се оказа разтърсващ.Изненадата прерастна в смайване,а то експлодира в страх и фанатичен ужас.Добрин позна човека.Казваше се Цаню Гюлев. Преди много години за бака помия от кухнята на почивната станция се скарал с двама свои съселяни и ги заклал с острия си нож на самия път.Бяха го осъдили на доживотен затвор,но след петнадесет години го помилваха и пуснаха на свобода.Единият от убитите беше Колю Данев ,първи братовчед на мъжа по майчина линия.Колю беше на тридесет години когато Гюлев го уби.Остави единственото си дете- момиченце сираче, Години по-късно то отиде да учи в София, омъжи се там и следите му се изгубиха.Цаню Гюлев излезе от затвора по-кротък и от божа кравичка.Всички,които го познаваха се питаха какво се бе случило,че тоя избухлив, жесток и безсърдечен човек се е превърнал в олицетворение на смиреност,благост и кротост.Но тайната беше скоро разгадана.Цаню Гюлев бе станал евангелист.Там,в затвора той намерил своя Бог,който спасил грешната му душа от други падения и му вдъхнал много вяра и сила за живот.
Цаню си купи къща съвсем близо до църквата „Света троица” и се ожени за млада вдовица без деца.На четиридесет и осем години Гюлев стана баща на момиченце.Той работеше в горското стопанство като залесител,а жена му беше една от най-модните шивачки в района.След като завърши средното си образование момичето му замина да работи в Англия като социален работник в старчески дом.Там се запознало с българин от Пловдив.Влюбили се и се оженили.Родило им се момченце.Кръстили го Цанко.Дали му името на дядо Цаню,за да се радва.Нали си нямаше други внуци.
Отец Иван ,който служеше в църквата „Света троица” и Цаню Гюлев станаха приятели.Това се случи по един странен и особен начин.В пръснатите из Балкана махали както и в центъра на селото нямаше евангелска църква.Затова Цаню Гюлев почна да посвещава в евангелска вяра стари хора-самотници и да ги събира в дома си.Тук той проповядваше Божието слово.С това си навлече гнева на отец Иван.Свещеникът не можеше да понесе факта,че това се случва под носа на православието. И без това редиците на енориашите оредяваха все повече.На големия християнски празник „Успение Богородично” след тържествената литургия когато отеца изпращаше миряните, край него мина Митю Пъдаря.Той поздрави отец Иван и му каза като го гледаше в очите:
-Отче,не се засягайте, но вместо да сеете огън и жупел по адрес на Гюла,по-добре идете и вижте какви чудеса върши в гробищата.Ще Ви е от полза.Пък и ако не го съдите толкова строго, може и да си подадете ръка и да си помагате взаимно.
-Анатема на тоя разколник и сектант, дето мъти главите на моите енориаши -плю гневно отчето и разтреперан се шмугна обратно в църквата.
Но все пак отиде.Още отдалеч му направи впечатление,че по гробовете нямаше и стръкче тревичка. Пропаднали гробове също нямаше.Върху повечето нечия грижовна ръка беше посадила цветя. А там където имаше пейки, същата грижовна ръка ги беше боядисала и лакирала.Блестяха като нови.Отецът забеляза,че и дърветата и храстите са подрязани с вещина,а гранитните и мраморни паметници измити. Гробището имаше вид на добре поддържан парк.Отчето приседна на една пейка и се замисли.Той се сети за библейската мъдрост,която казваше:”По делата им ще ги познаете.”Усети,че се изчервява. Ами да,той се срамуваше от себе си.Добре,че съвестта му все още беше будна и заговори...Сети се за оня християнски мисионер,който учел двама самотници на остров как да се молят на Бога.Той бил пристигнал при тях с лодка и когато се връщал обратно пак с лодката видял,че новопокръстените тичали по повърхността на водата към него.Молели го да им припомни господнята молитва.Като видял това чудо отецът им казал:”Чеда мои,молете се както си знаете.Вашата молитва е най-хубавата.” „Какъв глупак съм,какъв глупак!Зубря наизуст светите писания,а съм сляп за поуките им в живота.”Ако вярваш на ближния си,значи вярваш и в Мен.”Така говореше Бог,но ти, отец Иване, не си никакъв отец, а само един религиозен слепец...”
От тоя ден нататък отчето правеше всичко възможно,за да изрази разкаянието си пред Цаню Гюлев.Включи се във възстановяването на гробището.Имаше спестени църковни пари.Намери майстори да направят нова ограда с порта,която нощем да се заключва.Така щяха да го предпазят от животни и злосторници.Построиха и обреден дом.Сградата беше малка,но вършеше работа.В нея излагаха покойника,за да си вземат с него живите последно”сбогом”, да кажат прощални слова.Имаше зала с маси и столове за курбан и други подавки в памет на мъртвите.А в трета стая се продаваха цветя,свещи,венци,тамян,траурни ленти...Няколко заможни българи, родом от тоя край купиха размножителна техника за изработка на некролози.Отец Иван така се сближи с Гюлев,че нямаше ден,в който да не се видят.Нещата се изясниха и си дойдоха на мястото.Бяха се събрали двама пастири на вярващите. Единият- на православието,а другият -на евангелизма.Пътищата бяха различни,но Бог беше един.Не можеха да го разделят,затова трябваше да приемат всяка чужда вяра,която е път към Него и да се уважават взаимно.
Обединиха пръснатите из гънките на планината колиби и направиха град.Е,град-не,но градче-да.Беше с три хиляди жители.За няколко години безработицата прогони около две хиляди в други държави,в които се намираше поминък.В градчето останаха много млади и съвсем стари.Тогава внезапно се спомина жената на Цаню Гюлев.Беше се разболяла от неизвестна болест.В пресата се съобщаваше,че и в други държави по света се е появила болест със същите симптоми.Първо окапваха космите от всички окосмени части на тялото.Глава,мишци,интимни места.После оголените части започваха да се подуват и посиняватПосле се появяваха раните,дълбоки и неизлечими.Непрекъснато се възпаляваха и гангренясваха.Болният умираше от инфекция на кръвта в страдание и мъки.Дъщерята на Гюла вече живееше и работеше в Англия.Той преживя това нещастие съвсем сам.Много я обичаше.Тя беше за него приятел,съветник,обична сестра и любима.Загубата й го сближи още повече с Бога.Започна постоянно да общува с Него и да му говори непрекъснато.Тия,които още живеха в градчето го мислеха за чалнат.Но когато разговаряха с него виждаха,че е съвсем нормален.Евангелистите му вярваха и го почитаха като светец.Отец Иван за последен път причести и изповяда умиращата му жена. Беше смаян от нежните грижи,които Гюла полагаше за нея.Гледаше я като дете.Опитваше се да отгатне всяко нейно желание и по цели нощи будуваше край леглото й.Непрекъснато молеше Бог да й даде спокойствие и да я освободи от страданието.Седмица ли,две ли след погребението пристигна дъщеря му.Тя доведе и едно момченце на около четири-пет години.Беше умно и палаво дете.Цаню Гюлев отново се оживи.Особено като разбра от дъшеря си,че ще остави малкия Цанко на грижите на дядо му.Европа гореше вече цялата обхваната от аномалиите.Затваряха се предприятия,фалираха фирми и хора напускаха домовете си и родните си места в търсене на сигурност и хляб.Яница-така се казваше дъщерята на Цаню- беше за мнозина от страдащите като майка Тереза.Тя отвори широко вратите на дома за стари хора.Приемаше всички гладни,болни,самотни и безпомощни. Заедно със съпруга си се отдаде до край на идеята да спасява всичко,което се нуждаеше от спасение.Тя не мислеше за себе си.Беше готова на всичко,но да помага.Избра за малкия Цанко родното си място,защото виждаше в него зелен спасителен оазис.Доведе тук най-скъпото,което имаше.Повери го на другия свой любим човек-баща си, защото много му вярваше.Знаеше,че е силен и всеотдаен човек...Яница остана при баща си само три дена. Бързаше да се върне,за да се грижи за своите питомци.Там я чакаше и нейният Марио,отдаден на същата кауза.Цаню Гюлев я благослови и тя замина погълната от неизвестността.
В тоя район на планината природата беше спокойна. Затова пък връхлетяха непознати болести. Да се чуди човек откъде са дошли тия коварни,болестотворни вируси.Местните жители се заразяваха, боледуваха и умираха всеки ден.Десетки,стотици.От областния град изпратиха земекопни машини. Копаеха се общи гробове. Събираха лични документи на починалите и ги даваха на отец Иван.Той ги заключваше в стара огнеопорна каса,която стоеше в олтара от незапомнени времена.В нея се пазеха требниците и катехизиса.Така той считаше,че ги дава за съхранение на самия Бог.
Когато жителите на градчето останаха съвсем малко, започнаха да се събират всеки ден в градината пред общината.Скупчваха се на групи парализирани от страх като животни обречени на заколение.Слушаха по високоговорителя известия за света.Тогава все още имаше постоянно радио-излъчвания.Пускаха разнообразна музика и всеки час имаше новини.Обаче се случваше понякога по три-четири дни да няма радиопредавания на български език.После отново се появяваха на друга станция и това даваше нови надежди,че не са откъснати и изцяло забравени.
Отец Иван и Цаню Гюлев бяха на своя пост.Всяка сутрин отецът сбираше шепата миряни на всеобща молитва. Проповядваше на различни житейски теми.Полагаше усилие да вдъхне вяра и упование.Да убеди хората,че няма случайности в света.Затова трябва да имат вяра и да проявят смирение.И че всяко зло е за добро.Всички го слушаха-вярващи и невярващи.Сложен беше моментът.Атеистите и бунтарите се бяха кротнали.Просто всичко вече им беше безразлично.
Нищо хубаво не научаваха от радиото.Имаше предавания,в които очевидци разказваха трагични събития, каквито изобилствуваха по света.По- рядко,но все пак изнасяха статистика за загиналите от природни бедствия,от болести,от глад и от криминални престъпления.Говореха за унищожени паметници на културата и исторически забележителности...Описваха безумната промяна на земния релеф.Имаше и предавания,в които се издирваха изчезнали и загубили се роднини и близки. Даваха сведения за други,които бяха намерени,но без памет.Те не помнеха и не знаеха кои са.Съобщаваше се за райони от света със все още действуващи производства на храни.Къде има по полетата и градините неприбрана реколта.
И тук в градчето храната също беше на привършване.Магазините за хранителни продукти отдавна не работеха,защото бяха празни.Фурните за хляб също.Всички по-млади и жизнени жители на градчето напуснаха.Останали бяха самотни жени на средна възраст,болни, психически увредени , пенсионери, деца изоставени или поверени на грижите на дядовци и баби.Много малко бяха здравите.Предимно родолюбци и вярващи,които не желаеха да напуснат родния си град.А всички те се нуждаеха от храна...
Цаню Гюлев беше практичен.Той обходи района в диаметър около двадесет километра.Няколко евангелисти имаха коли и тръгнаха заедно с него.Вървяха по шосето,което се виеше успоредно на реката.Реши да обходи двете воденици-караджейки и голямата каменна мелница.Надяваше се ако не са го преварили да намери нещо.Ако не брашно,то поне жито.В тия времена на глад всичко щеше да е от полза.Преди да потеглят Гюла дълго се моли на Бог да му помогне в търсенето. Първата караджейка беше почти порутена.Каменните плочи на покрива бяха се напукали от времето,а дъждовете влизащи вътре във воденицата бяха съсипали чарковете й.Не че не може да се възстанови,но като няма зърно има ли смисъл да се пилее енергия по нея.Втората караджейка беше напълно запазена.Водата от реката се спускаше със сила по улея.Воденичният камък беше достатъчно грапав.Сякаш някой току що е напуснал воденицата след като е смлял житото си.Но вътре нямаше следа ни от брашно,ни от жито.Тъкмо бяха решили да си тръгват когато Гюла съзря вратата на някакво помещение, залепено отзад на караджейката.Отвори и надникна.Когато очите му свикнаха с тъмнината видя,че е натъпкано до горе с пълни чували.Не беше само жито.Имаше ръж,царевица, просо,ечемик.Но какво от това?Всичко беше храна и щяха да го смелят.Решиха едната кола да остане и да започнат да мелят зърното.А другите две да продължат пътя си към мелницата.Там ги споходи голямата радост.Намериха един петдесет тонен силоз пълен със жито.Нямаше и следа от грабителство.Всичко беше непокътнато,запазено.Пътуващите грабители или не са се интересували от мелници,или не са успели да достигнат до тук. Второто беше много по-вероятно от първото.Двама от мъжете се оказа,че бяха работили тук по поддръжка на мелницата.Те се хванаха да направят профилактика на съоръженията и да я приведат в готовност да смели житото.
Няколко дена обикаля Цаню
Гюлев и откри доста храна за своите бедствуваши граждани.Намери и нещичко в консервната фабрика и в месокомбината.Всичко беше разделено между жителите справедливо според възрастта,пола,състоянието им...
Но това бяха само сладки спомени.Отдавна вече нямаше и трошица.Всеки се опитваше сам да се спасява както може.Болните и трудноподвижните започнаха първи да умират от глад.Тия,които се считаха за здрави, обикаляха горите и в топлите сезони все някакси се спасяваха.Зимата беше най трудна.Цаню Гюлев страдаше най-много за внука си Цанко.Детето беше станало само кожа и кости.То се нуждаеше от разнообразна и питателна храна,но такава нямаше.Цаню Гюлев знаеше,че месото е богато на протеини,минерали,мазнини,витами-ни така необходими за растежа на момчето.Знаеше това,но не знаеше къде да ги намери.С отец Иван бяха разработили малко земя ,в която садяха зеленчуци.Градчето отдавна вече беше опустяло.Шепата жители и те постепенно изчезнаха.Едни издъхнаха от болести и глад, други поеха накъдето им видят очите.Работата на отец Иван и Цаню Гюлев олекна.Но те продължиха да поддържат църквата и гробището.През тия няколко години малкият Цанко порастна,но изглеждаше блед и болезнено слаб.Липсваше му богата на калории храна. Момчето беше добро и обичливо.Дядо му Цаню гледаше да не го товари с много работа,но се страхуваше за здравето му.Неясното и необещаващо бъде
ще,ако въобще имаше такова тревожеше духа му.В молитвите си той рдовно се обръщаше към Бог,молейки го за милост и състрадание не за себе си, а за момчето.От дъщеря си отдавна нямаше вест.Не знаеше въобще дали е жива. А той самият беше стар и болнав.Чувствуваше как силите го напускат постепенно.Не знаеше какво ще стане с внука му, ако Бог го призове при себе си.
Всяка сутрин ставаше в зори и ходеше дълбоко в гората.Обикаляше и търсеше. Надяваше се да открие някоя дребна животинка,птичи яйца или заблудено домашно животно.Това щеше да обогати храната на внука му. Да му даде малко от необходимите му белтъчини.Когато пресичаше една поляна видя,че до шипковите храсти в края й лежеше животно.Беше сърна.Може би стара,болна или ранена.Като го видя тя направи опит да стане.Надигна се леко,но види се нямаше сили. Рухна отново на земята.Животното беше красиво.Нежно и грациозно.Дали от страх или от болка,но цялото потръпваше.Явно се чувствуваше безпомощно и ужасено.Цаню не посмя да го докосне.Той коленичи на земята,вдигна очи към небето и започна да говори:”Боже,ти,който си изпитал любовта на Авраам към себе си като си пожелал да ти принесе сина си в жертва,защо Боже,ме изправяш пред тоя тежък избор?!Аз съм грешник,Боже и греховете ми са тежки.На съвестта ми лежи кръвта на двама души.Съгласно човешките закони си платих за това,но съгласно твоите закони ми предстои да плащам.Но аз съм бедняк и несретник.Освен внука си нямам друго.За дъщеря си нищо не зная. Дай ми разум,Боже,научи ме как да постъпя?Изборът е непосилен за слабия ми дух.Умът ми казва да убия сърната,за да удължа живота на внука си.Но сърцето ми казва да не я убивам,защото съм дал обет с нож да не посягам към нито едно създание.Боже ,Боже,имай милост към мен,пожали ме!”Цаню Гюлев заплака с наведена глава.Сълзите му се стичаха по набръчканото му лице и падаха в тревата.Дълго стоя той така и чакаше отговор свише.Но отговор нямаше.Обърна се и погледна отново към сърната.Очите й бяха безжизнени.Само в ъгълчетата им имаше застинали две едри сълзи.Сърната беше издъхнала преди да ги отрони.Цаню Гюлев разбра повелята на Бог и душата му се изпълни с признателност.-Следва продължение
© Диана Кънева All rights reserved.