Отшелник (глава 2)

II

И що за лента беше това? Необичайно кратка и необичайно сива, освен за последните 2-3 седмици. Как започна всичко това? Как едно необикновено момче се докосна до тайна, пазена толкова ревностно през вековете и така намери смъртта си?
Всичко започна с една необикновена случка.
Отново началото на един обикновен ден в малкото градче, където живеех - Дряновец. Станах както винаги в 07:30 за училище, прекарах половин ден там и веднага отидох в библиотеката, за да си взема някоя нова книга за четене, за да се откъсна от скучната реалност и там, между лавиците, видях едно момиче... едно видение - облечено с училищната ни униформа - елек, пола, дълги чорапи и обувки. Учудих се, когато видях това момиче с униформата на СОУ-то (единственото училище в областта), защото не я бях виждал в самото училище преди. Изглеждаше невероятно - униформата стоеше невероятно на стройното ѝ тяло, а косата ù, с ярко червения си цвят, изгаряше ленивостта в прашната библиотека - тя беше като едно призрачно видение. Когато успях да се откъсна от унеса си, забелязах, че тя взе една книга, разгледа я и я сложи обратно на мястото ѝ - зачудих се защо го прави? Защо просто не вземе книгата и да я прочете в дома си? И тогава тя се обърна и аз останах прикован на място от най-сините очи, които бях виждал някога. Бяха невероятни - чисти, искрящи и толкова умни, дори мъдри, даже и малко дръзки.
Но заедно с червенината, която изби по бузите ми, така и в главата ми заблъскаха всякакви мисли - да я заговоря ли, излагайки се невероятно с бедния си речник, или просто да я подмина, изглеждайки самонадеян и високомерен? Но ситуацията се разреши сама - момичето ме подмина с лека, загадъчна усмивка и аз останах сам в прашната, леко мрачна библиотека, в търсене на поредното четиво, което да засити глада ми за приключения. Пообиколих наоколо за известно време, но не намерих нищо ново - трябваше да се върна до стартовата си точка - мястото на срещата с червенокосото видение... Там дори все още имаше лек аромат от парфюма ѝ, който сам нашепваше на мистериозност и красота. На една от лавиците намерих книга, която изглеждаше интересна - "Братството" и тогава се сетих, че това беше книгата, която тя разглеждаше. Съвпадение? Може би. Но кой вярва в тези неща, така или иначе?
Взех книгата, разписах се при библиотекарката и тръгнах към вкъщи - половинчасова разходка от единия край на града до другия. Сложих слушалките си, вечните ми придружителки, и се замислих за това момиче... Дали беше любов? "Разбира се, тя беше красива и всичко, но просто аз бях прекалено срамежлив, за да я заговоря" - така ме кореше разумът, а дълбоко в мен душата шепнеше - "Тя е пътят ти към щастието, към величието."

Не бях свикнал да се вслушвам в себе си, в душата си. За какво ми е?
В днешния свят всичко се осланя на логиката и разума, за какво ми е едно абстрактно понятие, което най-вероятно е просто илюзия на въображението ми?
С тези мисли се прибрах вкъщи, под звуците на Audiomachine, блъскащи през слушалките ми.
Нагласих се за сън, и точно преди да заспя, чух един глас вътре в себе си, гласът на душата ми - "Днес ще ти покажа, че съществувам наистина." Унесох се и заспах в безпаметен сън.