Много, много отдавна, още преди началото на времето, когато ден и епоха били наричани с едничката дума йон, на света са появили дърветата. Те израствали бавно, вплели нозе в дълбините на земята и опрели красивите си корони в небето. Щом застудеело и завалявали първите есенни дъждове, дърветата се накипряли с красиви тонове и зачаквали северния вятър да отнесе цветните им дарове по всички краища на земята.

Само едно дърво в гората на приказките било по-различно. То имало висок ствол и клони отгоре да долу, от най-късите до най-дългите, но не листа се кипрели върху тях. Дървото имало безброй зелени иглички по клоните си, които нито по топлото, нито по студеното си сменяли цвета. Нарекли го Бор. Той бил много тъжен, защото не можел като другите дървета да изпраща разноцветни мечти по света; не давал важен плод нито за хората, нито за животните и често размишлявал върху въпроса за своята поява.

– ЕХ! - въздъхнал Бор, загледан в сивкавото есенно небе - натежал съм с плод, а никой няма да му се зарадва! Защо ли съм се появил? А имам ли някаква мисия на този свят? Сигурно има причина да съм тук, но каква?!

– Ей! - подало се от ниското едно нежно гласче - какво си мърмориш отвисоко?

Бор навел поглед и я видял. Същата като него - е, почти. Зелена през късната есен, но с много по-фини клонки, по-деликатна и толкова по-ниска от него била.

– Ти, какво си? - попитал Бор.

– Аз съм Ела - специално вечнозелено дърво.

– А как и кога, а и защо се озова тук? - занареждало високото дърво.

–  Една птица ме донесе в човката си. Когато стигнахме до тук, тя ме изпусна и аз се търкулнах под топлата завивка на листата. Така прекарах първата си зима. Щом студовете отминаха, топлите пролетни дъждове разрохнаха почвата и аз потънах в нея. От тогава измина много време, а докато те слушах йон след йон как се вайкаш, защото не си полезен като другите дървета, аз растях под сянката на твоите клони...

–  Хубаво, хубаво! Но защо пък точно тук?! - запита повече себе си Бор, отколкото да чака отговора на Ела.

– За да съм ти приятелка! - отвърна тя и се опита да протегне едно от клончетата си към него. - Виж другите дървета! Всяко е вплело клоните си в тези на съседа си и когато лошият вятър се опита да пречупи някое от тях, другото веднага го подпира. И затова те са силни. А ти си сам и аз съм сама... Нека бъдем приятели!

– Да бъдем, тогава!

От началото на това приятелство изминало много време. Ела все по-здраво вплитала грациозните си клони в острите листа на Бор.Веднъж под тях се спряло едно момченце. Подпряло ръка на ствола на Бор и уморено от тичане си поело въздух. Очите му все кръстосвали измежду другите дървета, а пулсът му се усещал по цялото стъбло на високото дърво.

– Але! - извикало с отчаян глас момчето - Къде си, Але? Але!

– Да му помогнем! – прошушнала Ела, побутвайки Бор.

– Но как?

– Ти си по-висок - погледни в далечината, по полянките, а аз ще се взра между дърветата... Виждаш ли нещо, Бор?

– Не, а ти?

– И аз не виждам! Тогава да направим друго!

– Какво?

– Ехей, дървета видяхте ли помежду ви да се лута едно малка момиченце, на име Але? - гората не помръдвала. Зимните шапки на плодните дървета стояли наредени едно до друго като в картина и не се чувал нито звук в отговор. - Егоистични, подли, плодни дънери! Нима си мислите, че утре няма вие да изпаднете в беда? Кой ще ви помогне тогава, а?! Щом не искате да помогнете - недейте. Ние и сами ще се справим!

– Чук - чук - клоп - чук! Нещо, май, се случва тук?!

– Здравей, Кълвач! Събудихме ли те?!

– С тази врява...

– Търсим Але! Загубила се е в гората, а дърветата не искат да помогнат.

– Такива са си - каза Кълвач и плесна с крила.

– Отлетя и той! - въздъхна Бор.

– Не може и той да е толкова лош! Нали му разрешихме да си направи дом в ствола ти... Защо да не помогне сега?!

– Защото съдбата на изпраща подаръци като теб на всеки...

Момчето продължавало да вика името на приятелката си и една по една сълзите се търкулвали от очите му. Скоро Бор видял нещо странно. Кълвач летял с бясна скорост към Ела и носел нещо в човката си. Една красива червена панделка, позъбена в краищата със сребриста нишка се развявала грациозно из въздуха. След птицата и панделката тичала със зачервени от плач очи и Але, викайки след Кълвач:

– Върни си ми панделката! Моя си е! Лоша птица!

И когато излезли на полянката, Кълвач пуснал червената панделка на Але връз Ела. Тя паднала ефирно и нежно в тънките ù клонки. И точно преди Але да заплаче, че е загубила и последната си вещ, тя видяла пред себе си Роб.

– Але! - извикал зарадван той.

– Роб! - отвърнала с благодарност и надежда тя. - така се радвам, че не си се отказал от мен ш не си спрял да ме търсиш! Но за това, че се срещнахме отново, трябва да благодарим на птицата, която отмъкна панделката ми.

– Искаш ли - попита Роб - да се кача на дървото и да я сваля, за да завържеш косите си пак с нея?

– Не! - отговорила тя убедено - нека остане където си е. Нека бъде символ на надеждата, че можеш да бъдеш намерен, когато си изгубен; като символ на верния път, показан ти от някой, за който си мислил, че иска да ти навреди; като символ на онова добро, което се крие в различния и го прави специален... и като символ на нашето приятелство!