Стените в стария триетажен пансион бяха олющени, подът скърцаше, а светлината в коридора, по който крачех не достигаше. Стая 113 изникна точно срещу мен.
Три мои потропвания бяха оставени без отговор. Ослушах се, вече не чувах дори похъркването на портиера два етажа по-долу. Самотно място с не повече от десет стаи. Номерацията, непонятно защо, започваше от 104. Натиснах бравата, вратата се открехна.
За десети път отправих поглед през процеп в сумрачна стая. Контури на диван, масичка, ваза, някакво цвете… Изчаках. После промуших ръка и затърсих ключа за осветлението. И тази стая не се освети.
Това, което успях да прочета от обявлението беше: “щом прекрачиш прага на стария пансион, потърси стая 10… почукай, отговорът ще е своевременен”.
Рязко отворих вратата и влязох в тъмната стая. Безлюдна. Безпогрешно копие на деветте по-раншни. Когато първо потропах на стая 104, а после стигнах до стая 109 и тя се оказа също празна, бях готов да си ида. Стая 110 не беше една от стаите 10… Но аз потро ...