Северът сякаш искаше да покори света в тази зимна нощ. Бурните му напъни се усещаха във всяко едно кътче и виещия грозно вятър разтреперваше пламъците на свещниците, а сенките по стените се нагъваха също като вълни в морето при буря. Небето отрано остана забулено в мътна пелена и сега ни една звезда не можеше да се види на него. От време на време падаха искрящи кристалчета, които силния вятър разнасяше в скрежни вихри навред. Натрупалия сняг се бе превърнал в ледена кора и хрущеше под стъпките на залитащите върху него безумци, решили да излязат в такова време.
Северът беше покорил тази студена и самотна нощ. Отнел ѝ бе и топлината, и светлината, оставил само студ и зимен вой да огласят равнината.
Ханът, малко преди котешкия час обичайно се опразваше. Онези, които излизаха от топлата му прегръдка и за миг се спираха на прореза между мрака, които се очертаваше от тежката дъбова врата, и светлината идваща при отварянето ѝ, бързо се оглеждаха накъде да поемат, в един-два удара на сърцето премисляха и понечваха да се върнат, но накрая свили се в дебелите си кожуси закрачваха към домовете си. Някои се клатеха несигурно, но това можеше да е заради ледените пътеки или заради изпитото през вечерта вино. Сенките им с трептене изчезваха в тъмнината и стъпките им върху стенещия лед заглъхваха сред воя на вятъра.
Когато хлопалото отмери, че вече е дошъл котешкия час, и последния човек излезе от хана и се запиля накъм виелицата, която вилнееше още от следобеда. Едва ли още някой би излязъл срещу режещото ѝ острие след този толкова късен час.
Страноприемницата се намираше на кръстопът, който свързваше големите пътища от четирите посоки - оттук се тръгваше нанякъде или се връщаше отнякъде. Но в тази нощ нямаше да има повече потеглящи впрягове или пристигащи кервани. Крилете на странниците, скитащи по друмищата, се бяха свили и телата им се отпускаха за почивка.
В хана остана да пирува дружината от пътници търговци, пристигнали в последните часове на немощния зимен ден и вече почти в здрача разпрегнали конете. Разтовариха стоките и се настаниха на дългата маса. Бяха уморени от изминатия през деня път, но кесиите им пълни с пари, които една по една весело звънтяха на тезгяха на ханджията. Поръчките им не спираха, храната отрупваше масата, виното се лееше като река. Дружината беше от повече от две дузини мъже и всеки водеше по толкова животни, натоварени с каква ли не стока от всички краища на света. Оборът на ханът тази нощ бе препълнен, а съдържателя повече от доволен. В ден като този, кажи го замръзнал и скучен, той случи да има клиенти, които ще платят толкова, че да изкара цялата зима – звънът на среброто и златиците заглушаваше в ушите му дори воят на вятъра отвън.
Личеше че търговците са добре печелищите и знаещите точните пазари, на които да спират. Бяха мъже от всички краищата на света. Имаше неколцина чужденци – голобради кръглолики жители на далечния изток в копринени кафтани; група тъмнокожи, увити в пъстри дрехи, южняци и ниски брадати северняци; имаше няколко от планинските мъжаги, които винаги носеха закачена брадва на поясите, огромни и настръхнали в кожусите си; двамина бяха в сините дрехи на брегаджии – хора свикнали обикновено да пътуват по море, но сега избрали сушата; други неколцина бяха все още в ризници, някога служили в кралската кавалерия; друг един боец, лицето му покрито с криви белези, бе със сокол на ръката, който дремеше и от време на време отваряше хищните си очи за да се огледа, идеше от равнините, където отглеждаха тези птици за дребен лов.
Общо взето бяха пъстра и шумна дружина. Нямаше да мигнат цялата нощ, щяха да пируват и да топлят телата си с огненото вино. Дружески се редуваха да отиват да наглеждат животните, които бяха също добре нахранени и напоени. И сякаш не чуваха какво става отвън - северът нека си фучи, нали са на сигурно и топло място. Нещо, за което самият ханджия се грижеше неуморно, подклаждайки огъня в камината и вълните от топлина ѝ да не намалят и за миг. Следеше също така реката от червено вино да не секва към голямата маса, която попиваше жадно всяка капка.
В един миг стопанина си помисли, че в неговия хан е разцъфтял цвета на човечеството – задружни и мирни хора се смееха безгрижно и пъдеха надалеч всички раздори между раси и родове.
След като удари котешкия час, той изпрати жена си и сина си да спят и остана сам да обслужва богатите си клиенти, които вече го бяха известили, че ще посрещнат зората.
Пътниците се забавляваха като си разказваха истории. Понякога някой започваше песен, другите я подемаха и стените закънтяваха от дружния хор. Смехът им беше като мощна вълна, която се хвърля върху скалите и щом се засмееше тази шарена дружина светилниците наоколо трепереха от гласищата им.
А историите бяха интересни. Всеки един от тях дълги години обикалял света и чул или видял много. Когато някой заговореше другите го слушаха внимателно и с интерес, никой не прекършваше думите на средата на разказващия, време имаше предостатъчно. Навън вятъра се нахвърляше върху хана, но той нехаеше за неговите пориви и пазеше онези, които бяха избрали подслона и топлината му.
- Ей, братя – ревна грамаден планинец, - нека тази нощ да чуем нещо и от нашият брат Мълчаливеца!
- Да – извикаха още няколко от търговците, - нека и той ни разкаже някоя история. Стига е крил от нас премеждията по пътищата си.
Всички се обърнаха към потънал в размисли и мълчание мъж, който сякаш беше се отнесъл в нечий друг свят, далеч от шумната кръчма. Такъв го познаваха и останалите от дружината. За няколкото години, които обикаляха заедно пазарите, те го бяха чули да изрича най-много десетина-двайсет думи на ден. А и какво продаваше никой не знаеше, колкото и да бе странно. Мълчаливия – както го бяха кръстили – разпъваше шатрата си встрани от другите и понякога в нея влизаха хора, които изнасяха увити неща, но какви, останалите така и не бяха разбрали, а и не е тяхна работа с какво търгува техния брат по съдба. Явно печелеше, щом можеше да продължава по пътят им. Но беше силно уважаван от всички, никога не се оплакваше, никога не боледуваше, никога не падаше духом и неведнъж бе доказал, че има необикновена физическа и душевна сила. Като тогава, когато се загубиха насред огнената пустиня и водата свърши, а хората се завързаха безпомощни на седлата и се предадоха на волята на боговете, именно Мълчаливия бе този, който пое юздите на кервана и го изведе до един оазис, изчака търпеливо първо другите да се напият със свещената вода и чак тогава и той загреба от извора.
А в онзи ден, когато ги бяха нападнали разбойници в Мъртвата клисура – един от най-опасните пътища на източните земи, и търговците вече си бяха казали последните молитви - остърганите кости на десетки като тях им предвещаваха каква ще е съдбата им срещу безмилостната банда, прочула из тези места и ги бе стегнала в смъртен обръч. Мълчаливия просто пришпори черния си расов кон и се насочи към гнездото на разбойниците. Останалите видяха как те го заобиколиха, надали диви бойни викове срещу безумеца, неколцина от другарите му помолиха боговете да посрещнат душата му, но миг след това, като че сторил магия, главорезите забравиха за богато натоварения керван и изчезнаха, а Мълчаливия просто зае мястото си в колоната и забрави за случката. Но не и останалите. Това събитие накара всички да уважават този свой странен и безмълвен другар, който никога с нищо не пречеше на останалите. Толкова тих, че сякаш го нямаше, а всички му дължаха живота си вече не един път.
Сега бе седнал в края на масата, макар винаги да бе канен да е в средата на компанията, гледаше към огъня в камината и от време на време впиваха погледи с ловния сокол насреща. Сякаш двамата имаха нещо да си кажат, да си споделят техни си истории, различни от тези на веселящите се хора край тях. Мълчаливия рядко пиеше цяла чаша с вино, глътка сега, след час втора и със сигурност на сутринта кръчмарят ще открие, че е останала недопита. Обичаят му бе да поръча проста храна, стомна чиста вода и единствената си чаша вино, която често и не начеваше.
Ханджията веднага бе забелязал уважението на другите към тази тиха личност и то се предаде и на него. Водата лично отиде да донесе от кладенеца в избата, провери дали е чиста кристалната кана за нея, виното, което наля беше от най-отлежалото, а храната сам приготви от най-свежите продукти в своя хан.
Мъжът беше увит в тъмни дрехи лишени от какъвто и да е цвят по тях. Никакви украшения, пришити както при другите за да показват богатствата си. Имаше едро тяло, насветлели дълги коси, черни проницателни очи, чийто поглед караше и най-разгневения да се смирява и сплетени на масата силни ръце, едната от тях бе омотана както обичайно в кожена лента. На пояса му бяха закачени къс меч и тънък нож, неголяма кесия и друга една за огнивото. До него бе оставен топъл черен кожух, който сигурно струваше колкото гощавката на дружината. Странника няколко пъти беше отменил реда на другарите си и отиде да нагледа животните в обора. Там бе и неговия единствен приятел – верният му кон. Останалите търговци с опитни очи определяха, че подобно животно е от някоя кралска конюшня и всичките техни събрани в едно не правеха и половината от него - цената да го притежаваш е достъпна само за принцове – още една от загадките за личността на техния спътник, но останала неразгадана. Конят си Мълчаливия наричаше Индра, животно умно, силно и предано на господаря си. Товарните му коне си бяха обикновени, но също здрави и издържливи. Възрастта на мъжът беше скрита от следите на дългите дни живот на открито. Както и всички други от дружината и неговото лице бе силно обветрено, изсъхнало от слънцето и вятъра, набраздено от няколко белега. Със сигурност вече не е в младите си години, макар и силата му да беше същата както някога.
- Хайде, братко, толкова нощи слушаш нашите истории, не може да нямаш нещо и ти да ни разкажеш – викна планинеца, подкрепен от изпитото вино.
Мълчаливия само поклати отрицателно с глава и се загледа в пламъците. Това не промени решението на останалите. Всички го замолиха, както се моли някой по-мъдър да сподели нещо от познанията, които притежава.
Той обърна погледа си към събраните. Имаше ли мъдрост в него, която да разпилее към тях? Животът му едва ли е бялото платно, върху което да нарисува весела картина. А тази нощ на този ден бяха онзи миг, който искаше, но не можеше да забрави.
- Моята история не е весела, а едва ли искате да чуете нещо подобно – бавно каза той. Не говореше високо и гласът му се сля с воят отвън, който блъскаше стените на страноприемницата.
- Искаме – рече един от бившите войници. Беше млад мъж, но носеше няколко белега от походите, в които бе участвал. На масата стоеше облегнат големия му меч, който се оказа безпомощен в онзи час, когато ги бяха заобиколили разбойниците. А сам видя как думите на мълчаливия му брат се оказаха толкова силни, че накараха онези да разтурят смъртоносния пръстен около кервана им.
Какво ли им е казал? – войникът-търговец много пъти мислеше за тази случка и изпитваше уважение пред този свой събрат, скрил в себе си толкова тайни. Сега, подтикнат и той от изпитото вино, поиска да разбере нещо повече от неговия живот. Затова и ласкаещо предложи:
– Едва ли човек като теб ще ни разкаже нещо лишено от поука. Нали сме всички братя, братко!
- Братя... – прошепна странника и нещо премина през очите му.
Завъртяха се ята от спомени при произнасянето на тази дума, уцелила точно мястото и часа. Другите потвърдиха желанието си да им разкаже нещо най-уважавания сред тях и махнаха на ханджията да донесе кани отлежало и още подноси с крехко месо. След кратък размисъл Мълчаливия въздъхна и отпи от чашата си, онази с гъстото червено вино. Дружината веднага улови съгласието му и притихна, всеки сръгал съседа си да замълчи.
Мълчаливия закова погледа си в огъня и неговите неспокойни пламъци и сред настаналата тишина, на която припяваше само воят на вятъра в нощта, започна с равен и тих глас:
- В годините на Кръстовете хората живеели в относително спокойствие и задружие по земите на сегашната Западна империя, където се били нароили няколко благоденстващи княжества, които спазвали миролюбиви отношения помежду си и това радвало населението. Сезоните се случили добри и плодородни и имало храна за всеки. Нямало тежки болести нито по хората, нито по животните, затова и едните, и другите се множали и радвали на хубавите дни. Единствената сянка на този слънчев хоризонт били зачестилите набези от север на дивите орди на бесните – жестоките хора-воини от ледените полета отвъд високите планини. Бесните били добре познати по тези места от дългогодишните войни, водени за кралското наследство през годината на Сърпа – спомен, който все още се помнел от хората. Тогава един от бароните, пожелал короната, наел пълчищата им само за да се разбере, че бесните не признават никой над тях, дори и този, които им плаща. След края на войната техните появи по границите на западните земи били редки, но кървави и ето че в последните месеци бесните подновили и зачестили нападенията над граничните села.
- Княжеството Кроал се управлявало от дожът Бородин, син на Кроал Светли – внук на самия крал Лил Великия. Кроал се намирало насами границата на западното кралство и точно след него започвала голямата пустош накъм планините и северните земи. Затова и слуховете за появата на бесните обезпокоили дожът. В граничните бразди били изпратени войници, които ежедневно излизали да наблюдават за приближаващ неприятел.
- Княжеството не било от големите, макар и богато. Имало двадесетина села, няколко крепости и всички се затваряли в пръстен около замъка на владетеля Бородин. Там живеел със съпругата си Елза и двамата си сина Алек и Ален – близнаците наследници. Княжеството имало добро препитание за хората от улова на риба в голямото езеро Фин, от добива на скъпия кедър в обширните гори и от богатите на желязо рудници. Нещо, което позволявало на хората да не мислят с тревога за утрешния ден и да се радват на мир и спокойствие. Самият дож участвал на страната на сегашния крал Лил Втори във войните за наследството и името му се покрило със слава след разгрома на барон Тиодор от Дир при прохода на Еднорога, където дожът спасил самия Лил Втори от сигурна смърт, като рискувал живота си за него. Тази битка била записана в кралските летописи като решаващата за изхода на целия конфликт между благородниците в подялбата на западното кралство. Затова днес дожът Бородин се ползвал с привилегията да стои прав в присъствието на негово Величество, нещо което всъщност нямало никаква стойност за самия дож, тъй като след края на войната се прибрал в своето княжество и рядко посещавал – най-вече след горещите писма с молби на самия крал да го навести – столицата на западното кралство. Дожът бил известен със скромността и честността си. Неща на които учел и двамата си наследници. Един ден те трябвало да поемат повода на управлението и той не искал да започнат крамоли за това кой колко земя да има или колко повече злато да натрупа, тези порочни приумици на младите благородници.
- Дожът привлякъл от далечни земи мъдри учители за синовете си и те прекарвали часове в слушане на размислите за тънката нишка на живота на философа Птий; потъвали в омаята на стиховете на поета Атол – довял със себе си поезията на горещия юг, толкова нежна и приникваща в душата. Музиката на неповторимите мелодии раждани от арфата на известния певец Ейтни Сладкогласния ги карала да затаяват дъх и да се молят песента никога да не свършва, а Пирик Пътешественика ги учел да познават тайните на природата и всички нейни чудеса. И като всеки един управляващ дожът обучил синовете си най-напред да са воини. Макар и да искал това да е последното им умение, за съжаление Бородин знаел, че със сигурност ще бъде един ден най-нужното познание в лесно преминаващия от мирен в размирен свят. За тези умения кралят изпратил личния си телопазител Безпощадния Кама да обучи синовете на любимия му родственик.
- Суровия Кама ги вдигал още преди изгрев слънце и ги погвал да бягат към хълма над замъка и да достигнат върха му с подаването на слънчевия диск. Той винаги бил пред тях и ги чакал седнал на озъбената скала, която станала тяхната единствена цел, искайки да я достигнат някой ден преди него. Но искали да го направят заедно, затова винаги били изпреварвани от учителя си. Или Алек падал с навехнат крак и Ален го носел до горе. Или Ален се подхлъзвал на мократа трева и се свличал надолу и брат му го следвал, за да могат да поемат отново заедно нагоре. Това, макар и скрито, харесвало много на безмълвния Кама. После, когато по обед слънцето най-силно печало, той ги карал да усвояват тънкостите на боя със сабя - нагорещената нарочно стомана докосвала младите им тела и ги карала да се движат по-бързо от острието ѝ за да избегнат жилването му. Научил ги да яздят полудивите коне, които специално докарвали от степите и трябвало да опитомяват съвсем сами. Ден след ден, месец след месец, година след година тренировките им не спирали. Така, съвсем млади, двамата братя заякнали дотолкова, че били готови да се изправят срещу всеки изпитан боец, но и да изнесат реч пред всеки съд или да обсъдят творбата на който и да е поет. Познавали следите на видовете животни и влечуги; знаели в подробности хералдиката на всички известни кралства, а в гората и в степта знаели кое растение става за храна и лек, също и кое е опасен враг с отровата си. Дожът бил повече от щастлив от успехите на синовете си, а майка им, красивата Елза, с гордост се усмихвала при всеки техен изтънчен спор на дадена тема по време на семейната вечеря. Децата им били онова, което всеки един знатен родител можел да желае от своите наследници.
- В месеца на Златните листа, когато реколтата вече била прибрана на сухо и лозарите пълнели големите бъчви с плод за виното, Алек и Ален били излезли на лов в гората. Макар и често нищо да не улавяли, понеже не изпитвали голяма нужда да пратят стрела в мирно пасящо животно, те обичали просто да обикалят безцелно из гъсталаците и да се препитват коя билка за какво е лек. Алек бил със тъмни очи и светли начупени коси – приличайки на дожът, а Ален имал син поглед и тъмна права коса – взел образа на майка си. Макар родени в един и същи час, те имали различен вид, но сърцата им туптели като едно. Ален имал дълбок белег на дясната стана на лицето, който получил при сблъсъка му с горската стръвница преди година, когато братята решили да спасят стадата на селата от тази напаст. Пръв се хвърлил в тъмната бърлога на звяра и получил тежък удар, който го повалил в несвяст, но Алек, който тичал след брата си, с точен удар забил копието в сърцето на мечката. Двамата носели спомена от този ден на гърдите си – били провесели по един нокът на ремък и често си спомняли кратките мигове на смъртна опасност. Ален останал белязан за цял живот от прибързаното си решение. След случката учителя им Кама само изсъскал, че никога един няма да е по-силен от двама - ако Ален бе изчакал Алек победата щеше да е сигурна, рискът минимален. Оттогава това станало като закон за белязания наследник на княжеството. Обещал си никога да не се подава на емоциите и се прилепил до Алек, и каквото и да правели двамата, сякаш го правел един човек. Както и в този ден на злато в листопада. Яздели коляно до коляно. Лактите им се допирали и двамата подхванали късите копия по един и същи начин. Алек бил със зелена дреха и син панталон, Ален в синя риза и зелени панталони, а везаните им наметала се развявали като огромни криле - били огледални във всичко, разнолики, но мислещи като един човек, така казвали всички в княжеството. Алек с болка от време на време се вглеждал в зарасналия белег и се упреквал за хиляден път загдето е закъснял с няколко мига, които могли да бъдат заплатени с живота на брата му. Самият той гледал също да не се отдалечава от Ален, не искал втори път да закъснее.
- Потънали в разговор за какво ли не, братята не усетили как денят се е хлъзнал и вече клонял към своя заник. Решили да се прибират и си представили упреците на баща им, че отново са провели беседи за естеството на дивите животни, но не и да донесат някое от тях за вечеря. Не се случвало за първи път подобен завършек на техния ловен излет. Те препуснали, гонейки се с вятъра и се насочили към родовия замък. Оказало се, че са навлезли доста навътре в гората и се надявали да успеят да го достигнат преди да се стъмни. Все пак били все още млади момчета и майка им се тревожела, ако не се прибрали преди залез. Особено с набезите от страна на бесните. Двамата никога не биха излезли с княжеска охрана – това би било вечната тема за подигравка от страна на Безпощадния Кама, която двете момчета трудно биха преглътнали.
- С наближаването на високите кули на дома те чули врява, писъци и олелия. Видели как езиците на хищни пламъци се прокрадвали над върховете на дърветата. Горял и пищял целият свят край тях. Без да се отделят един от друг двамата пришпорили конете и леден хлад повял в мислите им - дали появилата се орда бесни преди няколко дни път от Кроал не е нападнала земите им. Бесни! Проклети да са!
- Още с излизането си на главния път видели най-мрачния кошмар да се сбъдва пред очите им. Ордата нападатели била безчетна и добре организирана. Не били онази разпиляна някогашна шайка, която обикновено нападала погранични селца и грабела каквото може. Сега бесните се били подредили в равни редици и нападали организирано замъка. Огромен черен рицар ги направлявал, заобиколен от лична гвардия копиеносци. Главната порта била вече паднала и сивите нападатели тъпчели загиналите ѝ бранители. Алек и Ален изтръпнали – отворен ли е портала, замъкът е като оголена длан и лесно ще бъде отсечена връзката ѝ с меча защитник. Как така са ги издебнали? Как са успели да стигнат до тук, без да бъдат забелязани от стражите на границата? Единствения отговор, минал през мислите им е, че стражите са загинали, за да са могли бесните да нападнат самия замък.
- Надавайки диви викове синовете на дожът на Кроал препуснали с насочени копия към пълчищата, обсадили домът им. Били далеч, нужно било време, за да достигнат битката и докато яздели натам видели, че близките села са завладени и сиви войници водели дълга колона от пленници, предимно младежи и деца. Вече нищо не можело да скрие пламъците на горящите десетки домове, нито да приглуши писъците на майките, които тичаха след децата си. Нито воплите им, когато безмилостно ги пронизвали дългите копия на нашествениците. Адът се стоварил в този следобед над земята на Кроал.
- Малко преди да стигнат замъка радостен вик на победата се изтръгнал като дружен грак от гърлата на нападателите. От високата кула на замъка провесили някой, който момчетата познали веднага - дожът на Кроал, техният баща Бородин. Господарят на Кроал завършил земния си път като последния престъпник, обесен на стените на собствения си замък. Надали безумни викове Алек и Ален се хвърлили срещу първите бесни, които им се изпречели и ги сразили. Без да имат някаква уговорка, понеже мислели еднакво, те се насочили към черния рицар, който бил причината за целия този ужас. Убили още неколцина, преди конете им да бъдат затиснати от тълпа телохранители. Копията си загубили в телата на последните намушкани, но момчетата изтеглили мечовете и започнали да секат, надавайки бойни викове от яростта, която ги била обзела. Непознатия рицар бил запленен от този смъртоносен дует. Толкова млади, а така добре обучени били. Досега синовете на Бородин нямали възможност да приложат свободно уменията в изкуството да се убива, но заслепени от мъката и болката те оставили на свобода гнева и яростта и всичко, което ги е учил Кама.
- Сечали, промушвали, обезглавявали и се обливали в кръвта на падащите под тях бесове. Водачът на нападателите разпоредил и косъм да не падне от главите на Алек и Ален и да бъдат заловени живи. Приключили с завладяването на замъка към тях да се отправили още бойци, изливайки се в плътна маса, ограничила пространството около момчетата, за да не могат да замахват с мечовете си. Някой пронизал първо коня на Алек, после и на Ален, но макар и спешени двете дребни фигури успели да държат настрани още някое време тълпата, която като преса се стеснявала около тях. Накрая били притиснати така, че не можели да вдигнат повече мечовете си и били победени, макар в див бяс да изпохапали задържащите ги ръце. Само след миг били завързани и вече съвсем безпомощни. Отвели ги пред победителя. Той слязъл от покрития с тежка броня кон, извисил се като огромна скала над тях и през процепа на шлема му видели как очите заблестели в кърваво сияние.
- Казвам се лорд Тиодор, господар на Дир – прогърмял гласът му и момчетата си спомнили за родът, който бил прокуден след последната война в кралството. Баронът на Дир бил водачът на бунта срещу законния наследник на трона и онзи, който преди години имал претенции за него. И точно него техния баща бил разбил при прохода на Еднорога, след което баронът завинаги напуснал западното кралство и изчезнал за дълги години в неизвестност. Сега разбрали, че е подготвял завръщането си, което започнало с отмъщение към единствения, който някога го е побеждавал. Всеки знаел, че ако не е била битката в онзи проход, днес лорд Тиодор щял да бъде крал.
– Дойдох за да завърша един спор, започнал преди доста време. Както виждате – черния лорд се засмял противно – успях да го спечеля. Вие двамата ще се присъедините към моята армия. Ще бъдете нейните водачи един ден. Аз ще ви предложа нещо много повече от това окаляно княжество – заявил им той и махнал да ги отведат. Ордите му се плъзнали след него с нестихващи ревове и крясъци.
- Когато бесните поели на север по тайните пътеки, зад тях останали само огнищата на опожареното княжество Кроал и стотиците убити. Стотици били и онези, които отвеждали в плен. Синовете на убития дож водели отделно заобиколени от подбрана охрана. Другите пленници подканвали като стадо животни и надзирателите често размахвали тежки камшици и с ревове прокъсвали идващата вечер. Разгромът над спокойният до вчера Кроал бил пълен. Колко ли са останали живи да разкажат за случилото се? – това се питали Алек и Ален. Те не можели да говорят, устите им били запушени, но мислите им течали и с очи се разбирали безмълвно. Какво е станало с майка им? Къде е Кама? Ще има ли кой да прибере тялото на техния баща или ще виси на кулата докато птиците го изкълват?
- Как на обед били весели и засмяни, а привечер вече знаели, че никога повече няма да се появи усмивка на лицата им. Спомнили си думите на философа Птий :
– Живота е един кръговрат, който винаги е в движение. И всеки един миг е ново раздвижване на линиите му, които макар да изглеждат хаотично движещи се, имат своя подреденост на посоката на движение.
- Така, въпреки злата си участ, те знаели, че щом се е случило това, то тогава винаги може да има и друг изход. Вървели и не спирали да мислят как да се измъкнат, няколко пъти опитвали да развържат ръцете си, но ремъците били здрави, а и стражата край тях бдителна. Но не се примирили, че са победени. Техния баща често повтарял – „Загубена битка, не е загубена война!”. Това помнели добре и запомняли тайните пътища, по които минавали бесните. Когато станало тъмно се надявали, че ще спрат за да почиват, но войниците запалили големи факли и продължили напред. Момчетата отбелязали, че лорд Тиодор оставил постове на определено разстояние, които ги чакали със запалени борини и насочвали дългата колона. За умението му да води бойци слушали много пъти от дожът на Кроал. Той го описвал като силен и опасен противник, умен водач, който умеел да привлича хората към себе си и ако не били алчните му амбиции за трона, би бил един от най-великите мъже на кралството. Виждали как черната броня проблясва пред тях, все така заобиколен от верни пазители. Не били бесове, това определили още в битката си пред замъка, телата им били стройни и покрити със сребристи брони. А самите бесни незнайно как били поставени в подчинение, те се славели с дивата си свободолюбива природа. Явно лордът на Дир е успял да ги подчини през годините на изгнание, което го правело опасен враг на кралството. Племената на бесните били многобройни и ако някой успеел да ги обедини се превръщали в силна армия. Което доказали в този черен ден за тяхното княжество.
- Навлизали все по на север и вече били в граничните земи. Алек и Ален видели загиналите техни войници, изненадани и неуспели да предупредят за идващия враг. Мрака все така бил накъсван от светлината на факлите, която оприличавала дългата колона на виеща се в пустинята змия, но пясъкът бил от мрак, а тялото от болката на пленниците. Точно на един завой, където видимостта между челото, средата и опашката на тази призрачна змия, се накъсала, един от пазачите на момчетата се свлякъл на земята. Още преди другите да разберат втори се хванал за гърдите и паднал до първия. Между десетината бесни се вмъкнала тъмна сянка, която започнала да сече и мушка - за секунди половината от пазачите били повалени. В суматохата бесните за объркали, което дало възможност на нападателя да освободи ръцете на Алек, след което отново се заел да сече нападащите го. Те завикали на помощ, която съвсем скоро щяла да дойде. Освободения веднага грабнал от един загинал нож и разрязал ремъците на брат си. Макар и с изтръпнали ръце момчетата издърпали от убитите мечове и се хвърлили в боя.
- Оставете ги! – викнала сянката, която ги освободила и те познали гласът на Кама. – Да бягаме, аз ще ви прикривам.
- Те хукнали слепешката в мрака, като се надявали това да е вярната им посока. Зад тях се чул още един предсмъртен вик и Кама ги настигнал и повел напред. Явно ги е следвал дълго преди да стигнат до това удобно място. Атаката му била светкавична и успяла. Объркването зад тях било кратко и силния глас на лорд Тиодор давал вече бързи заповеди. Гората пламнала от факлите на втурналите се след тях преследвачи. Колона поела отстрани, и още една от другата им страна. Планът бил ясен – искали да ги заобградят преди да са излезли от гората. Решението на Кама било бързо – той свърнал към дясната страна и бързо изсъскал, че ще разкъсат веригата там където най-малко ги очакват. И отново успял планът на този невероятен боец. Устремени напред, преследвачите от десния фланг не очаквали, че ще бъдат нападнати именно в средата им. Затова Кама и двамата братя се промушили и побягнали назад към техните земи. Но отново се разнесъл гласът на лорда и този път двойно повече конници ги подгонили. А колко може да се надбягва човек с конник. Затова малко оставало да бъдат настигнати, макар и тъмнината да била техния съюзник в тези мигове. Бягали между стволовете на високите борове, като сменяли често посоката си. Но изведнъж пред тях се появила сребърна стена – гвардията на лорд Тиодор и самият той начело. Зад тях летели бесовете, които знаели, че избягат ли синовете на дожа, главите им ще са набити на колове от тук до самия север.
- Капанът стискал зъбите си и само миг оставало за да захапе бегълците. Без да каже нищо Ален за втори път в живота си направил съдбоносен ход – нахвърлил се срещу гвардейците и викнал на другите да бягат. Кама разбрал какво искал – един от двамата наследници на Кроал трябвало да остане жив и свободен, а не и двамата загинали или в плен. Алек не искал да остави брата си, но към тях вече приближавали бесните, които били приготвили големи мрежи с куки, за да оплетат телата им. Той се подчинил на дърпащия го Кама и изоставил брата си. Последният спомен за него бил, как израсналото му изведнъж на светлите от факлите момчешко тяло се забива устремно в сребърната стена и разсича с меча си лицето на първия изпречил му се враг.
- Кама го повел в луд бяг нататък. Пред тях изникнали неколцина бесни, предвидили посокота им. Двамата бегълци ги посекли и продължили в мрака. Не след дълго се сторило на Алек, че Кама се забавя. Помислил си, че дългото преследване на колоната, а и битката в замъка и сегашното бягане са изморили ветерана. Но той изръмжал и продължили без да спрат. Сменили няколко посоки и когато луната достигнала мястото си в часа на полунощ вече можели да спрат за кратък отдих. След тях не идвал никой. Било тихо и само тежкото им дишане накъсвало нощната тишина. Сега върху Алек се стоварила и мисълта за Ален, за домът му, за увиснали на кулата дож.
- Кама, какво стана в замъка? – попитал тихо той.
- Разбиха ни, Алек. Не бяхме готови за такова нападение. Появиха се от нищото и толкова многобройни. Докато малцината ни бранители се организират, те бяха завзели и селата и самият замък. Няма го вече Кроал. Останаха само пепелища от него.
- Ами майка ни? Тя ...
- Тя загина когато заловиха дожът. Аз бях откъснат в друго крило на замъка и моите бойци падаха един след друг. Когато видях нежната Елза пронизана от няколко копия и дожът обесен на кулата – най-черната гледка в живота ми – единствено ми остана да избягам и да ви спася вас с... Ален – гласът се прекърши и най-суровият мъж, който Алек познаваше на този свят, заплака безвучно. Беше и от мъка, и от болката на загубата, но и от яростта на безпомощността си.
- Да се върнем за него – прошепна Алек. За него нямаше да има сълзи, поне не и в този живот, вкоравил сърцето му отведнъж. В онзи миг, когато видя падащото тяло на баща си и дебелото въже на което бе обесен, всичко пресъхна в него. А след останалото, което преживя и току що чу, сушата в сърцето му се превърна в корава бучка и само една мисъл остана ледено пареща – отмъщение!
- Не, той е загинал, а върнем ли се ще загинеш и ти и родът ти. Ще отидеш при краля и ще му кажеш да тръгне веднага на север. Лордът за годините в тайнство е обеденил бесните, те са страшни когато са единни, а след тази победа ще станат още по-силни. Това му кажи, той ще разбере. Помни ги добре от войната. Кажи му, че Тиодор се надига с голяма мощ. Трябва веднага да тръгнат, преди да е събрал още от племената им под знамената си – гласът на Кама звучал трескаво. Сякаш бързал да каже това, дори да го повтори, като че да не го забрави.
- Защо аз да го кажа? Ти няма ли... – и тогава на лунната светлина Алек видял тъмната локва, която се разливала под Кама. Бързо разгърнал дрехата му и видял няколкото тежки рани, от които изтичал живота му. – Кама!
- Късно е, Алек. Успях да те спася – повече на себе си говорел боеца. – Колко много съжалявам за баща ти, този добър боен другар. И господарката Елза, която ми пееше стари балади... Годините в Кроал са най-хубавите ми. Иди при краля, аз съм до тук. Остави ме и не ме мисли... – Той вдигнал отслабналата си ръка и посочил небето. - Следвай онази звезда, само нея и ще стигнеш столицата...
- Не, ще намеря кон и ще отидем двамата – Алек се изправил и заоглеждал местността. Някъде наблизо трябвало да има село. Поне животни ще са останали, ако и да нямало хора.
- Виждаш ли луната? – прошумолял немощно гласът на умиращия.
Момчето повдигнало глава и видял пълната луна на есента. Лицето ѝ било ясно и ги огрявала, спряла се точно над тях.
- Да, сигурно се е нагледала на кръв – отвърнал Алек.
- Когато бях колкото теб – сякаш не го чул, продължил Кама, - бях пастирче. Толкова отдавна беше... сякаш в друг живот. – Той останал миг загледан в светилницата на нощта. Спомнил си някогашните безгрижни мигове под небето. – Старите ме учеха тогава, че такава луна се нарича пастирска – грее ярко и стадата могат да се извеждат и нощем. В една такава нощ оставих моето стадо само и избягах, поех по един друг път, който мислех, че е моят... а сега ми се иска да бях останал прост пастир.
- Пастирска луна – повторил младежът, приклекнал до смъртно ранения.
- Алек, вземи – Кама с последни сили извадил от ризата си нещо и го подал на момчето. Бил пръстенът на дожа. – Това е твое. Ти си наследника на Кроал... – И главата му се отпуснала на една страна, а очите блеснали за последен път от лунната светлина и се затворили завинаги.
- Алек останал загледан в този човек, който го бе научил на най-важното в живота – да оцелее. И в този миг се запитал с какво са полезни в този размислите на Птий? Песните на Ейтни? Или стиховете на Атол? Нима ако разнищи философски въпроса, или го изпее във верни тонове, или изкаже мъката си в рими, ще може да върне живота на всички загинали в този ден? Но ако уменията му да убива бяха по-добри, ако имаше още няколко мъже като Кама – то щяха ли бесните да ги победят?
- Алек се простил с Кама, положил върху му борови клони и взел със себе си острия нож на загиналия, нанизал пръстена на ремък и го провесил на врата си и поел в мрака, следвайки онази ярка звезда на черното небе. Вървял цялата нощ и половината от деня докато излезе на познатия му търговски път на Кроал. Вече в познатите земи на кралството получил кон и препуснал към столицата. Струвало му се противно да гледа как по пътя му хората продължавали спокойния си живот, а димът от опожарения Кроал се носел в небето. Но хората винаги нехаели за чуждото нещастие щом е далеч от тях. Стигайки в двореца поискал веднага среща с крал Лил Втори. Докато чакал да го въведат, видял на коневръза пред двореца един кон, който му напомнил на нещо, но в същия миг съобщили, че кралят го очаква. Алек преминал през разкошните предверия, за да стигне до дворцовата зала. Тук били събрани всички безделници от благородно потекло, които правели ежедневната компания на кралят. Самият Лил Втори, веднъж издигнал се на трона, се отдал на весело безгрижие, макар и да бил добър и справедлив владетел, все пак зависел от благоразположението на останалите благородници, които го подкрепили при размириците и сега харчели богатствата му в замяна на предаността си. Кама често бил разказвал с погнуса за дворцовия живот и затова, че не искал да се връща там. Той бил пазител на Лил Велики, след което останал на тази длъжност и при неговия син по време на войната за трона. Когато наследника спечелил, се разбрало, че е различен от своя велик баща, макар и да бил добър владетел, но нямал онази твърда ръка на стария крал. Затова Кама с радост се съгласил да отиде в дома на дожа Бородин, с когото се сприятелили на бойното поле и останал на негово разположение до края на живота си.
- Когато Алек се появил в залата благородниците извили очи от мръсния и окървавен младеж, чийто дрехи висели на парцали, изцапани с пръст, сажди и кръв. Някой даже подметнал, че така едва ли подобава да се влиза при крал. А друг рекъл, че един син на благородник не може да прилича на просяк. Алек се поклонил и започнал бързо да разказва. Кралят го изслушал, дал му знак да замълчи, станал и махнал с ръка към другите и заявил, че е време за вечеря. Всички се понесли към огромната трапезария и двамата останали сами. Лил Втори се приближил и поставил родственика си до себе си на мек диван. Поставил ръка на раменете на този без време узрял млад мъж.
- Алек, знам вече за станалото. Мъчно ми е за баща ти, за майка ти, брат ти и верния Кама... Тежка вест ми донесе. – Негово Величество прегърнал бащински момчето, което все още се държало, макар и изнемощяло. – Видял си каква сила са бесните, а лорд Тиодор вече е по-силен от преди. Единствено смелия Бородин можеше да се справи с него – гласът му затихнал и с мъка казал следващите думи: - Алек, пратеник на Тиодор бе тук и ми предложи примирие. Трябва да ме разбереш, слабо е кралството ми, няма да мога втори път да го победя - аз се съгласих! – обявил кралят и затворил очи.
Две сълзи се спуснали от ъгълчетата им. Колкото и да се отдал на развлеченията, все пак тъгувал и не можел да забрави най-верните и силни свои приятели, които в подобен момент биха били острието му. Всички останали, които се надпреварвали да се тъпчат и пият за негова сметка, не стрували и половината от тях, но какво можел да направи той, останал сам срещу силата на някогашния барон? Признал пред Алек, че не е силна личност като своя баща, който извел кралството на водеща позиция в познатия свят и да иска не можел да поведе армията си, без да има за водачи мъже като Бородин или Кама, онези на които дължал короната си. Въздъхнал тежко кралят и отново прегърнал с истинска топлина покритото в окъсани дрехи тяло на Алек. Сетне обявил решението си:
– Ти ще останеш в двора, всичко мое ще е твое и когато укрепнеш още малко, заедно ще поведем войската на север. Но сега не мога, сине! – прошепнал Лил. - Слаби сме...
- Значи Кроал ще бъде забравен?! – Алек стиснал зъби и юмруци.
- Никога! Ще забавим малко отмъщението, но не и да го забравим. Това е цената на цялото кралство, сега няма как да тръгна на поход. Кой да поставя начело? Някой от лигавите ми придворни?!
Алек мълчал. Искал да скочи и да грабне меча, но ледено разбиране на сложното положение го успокоило и рекъл:
- Ще изчакам.
- Тиодор предложи в замяна на мира да му отстъпя земите на Кроал, за да се откаже също и от претенциите си към Дир. - Отвличащ вниманието ход, който прозирал, но слабостта на краля в момента била голяма, младият дож разбрал и това.
- Разбери ме, това е политика – заговорил бързо Лил Втори. Посочил картата над трона и описал кръгове с пръст. – Виж, Кроал е тук, на самия край, а Дир в средата. И ако ни нападне с тези пълчища бесове, колко ще мога да издържа? Добре, че самият той не е сигурен в силата си и това ще ни позволи да се подготвим. Ето, теб те правя владетел на Дир, така и Тиодор ще разбере моят отговор, че родът на Бородин е жив. А ти ще бъдеш велик наследник на баща си, Алек. Кама ми пращаше редовни доклади за вас с Ален. С Бородин бяхме се разбрали един от вас да наследи него в Кроал, а другия мен в столицата, знаеш че нямам свой наследник. Ти беше избрания за тук, Алек – разкрил кралят уговорката между него и дожът. Затова и се радвал, ако може да се радва човек на подобно нещо, че Алек се бе спасил от клането. – Ето, поеми Дир днес, подготви си армия и след година-две ще тръгнем на поход. Заеми мястото на най-приближен до мен и ще бъдеш крал един ден.
- Аз нямам време да чакам, Ваше Величество – рекъл Алек и отстъпил крачка назад. – Кръвта на моят род ме зове. Скоро кралството ще повтори съдбата на Кроал, в това бъдете сигурен – казал с каменен глас и леко се поклонил на излизане.
Кралят плеснал с ръце и веднага неколцина слуги се затичали след момчето, за да го заведат в определената му част от двореца, в която заживял.
- Съвсем скоро се сбъднало и пророчеството на младия принц Алек. Преди да измине и година от завземането на Кроал, лорд Тиодор нападнал с голяма армия своят непосредствен съсед. Кралят не отвърнал и този път. Някогашния дом на Алек бил обявен за столица на черния лорд, който събрал всички племена от севера, настанил ги в земите на Кроал и ги подготвял за решителния поход към така жадувания от него трон на западното кралство. Също и коварно привличал продажни благородници, обещавайки им злато, титли и земи. Лил Втори предусещал това надигане на силите на противниците му, които тайно преговаряли с врага, но безпомощен само гледал непрекъснато усъвършенстващия бойните си умения Алек, който все още не можел да поведе кралската армия и се молел Тиодор да се забави неизбежното поне още няколко години, тогава това момче, което вече било станало силно като мъж, щяло да има добре подготвени дружини, които да застанат начело на кралската войска.
- За съжаление всичко свършило през следващата есен, когато Лил Втори и Алек отбелязвали пълна година от загубата на своите близки. Пълчищата на Тиодор Черни, както вече го наричали, се плиснали като сива вълна и едно по едно падали княжества, околии и крепости и нямало кой да се изправи на пътя на нашествениците, подпомогнати вече от предателски сили на други благородници, присъединили се към новия метеж срещу трона. В началото на пролетта бесните били пред стените на столицата. Лил Втори загинал на входа на своя дворец - все пак се показал като смел крал и не отстъпил дори като останал съвсем сам. Бесните нахлули тържествуващи, помитайки слабата съпротива на шепата гвардейци. Лично Тиодор посякъл краля и с тържествена церемония заел трона и титлата му. Настъпили тежките и мрачни времена за онези земи, които по-късно се превърнали в част от сега съществуващата Западна империя.
Разказващия замълчал за миг-два, за да отпие глътка и да потърка с една ръка другата. Вгледа се в сокола насреща му, който заедно с всички останали, беше слушал в пълно мълчание тази история. Птичите очи не трепваха, така както не трепваха и човешките срещу него.
Никой не посмя да изрече и дума, пътниците търпеливо чакаха разказвача сам да продължи, което той и направи след още един дъх.
© ГФСтоилов All rights reserved.