Печатница за фалшиви души - V

Пета глава

Част първа

"Химерите имат лоша слава..."

  Мястото, на което трябваше да се срещнат беше стар крепостен замък, построен от фамилия Велен преди повече от петстотин години. След Първата Вселенска война, много от фамилиите, носещи кралска кръв избягаха от родните си планети в търсене на убежище за техните деца. Повечето от тях намериха смъртта си по пътя. Други нямаха шанса дори да излязат от дворците си. А за малцината, които успяха да се измъкнат, съдбата им беше отредила по-страшно наказание. Фамилия Велен беше такъв пример.

Замъкът бил построен така че да издържи с години на обсада. Естествените отвесни скали, върху които бил разположен правили изкачването му невъзможно. Нямало тайни подземни тунели, които да послужат за вход на техните преследвачи. Технически бил непревземаем и фамилия Велен разчитала именно на това. Те имали подкрепата на всички фамилии, които избягали заедно с тях. Око за око. Престъпниците били лоялни едни на други и се пазили взаимно.

Но както знаете, нищо не трае вечно. Интересите се менят. С достатъчно пари и правилните обещания, можеш да купиш и неподкупната преданост. А ако си роден с нужната власт и сила, врагът може да ти се превърне в приятел. Десетилетия наред сред фамилиите Велен, Касейн, Ре’ин, Ларис и Америс имало къртица, която докладвала всичко на власт-имащите.

Освен Велен, фамилия Касейн също бе намерила убежище в планината докато другите предпочели да се скрият сред краищата на страната Теа. Ларис поели на изток, близо до границата със Звездно море превземайки немалко парче земя за сметка на мирното население, което едва не било избито до крак. Ре’ин заедно със армията си се установили на юг, до град Маес, последвайки примера на фамилия Ларис. Америс от своя страна се устроили на запад, близо до границата със страната Воксин. Без излишен шум сключили договор с местната власт и така запазили мира.

 Страната, в която намерили спасение се оказала рай за техните грехове. От отвличания на деца на заможни семейства до търговия с роби и убийства. Потокът от информация минавала пряко през къртицата, която имала своите начини да я предаде на нейните господари под носа на фамилиите. С течение на времето, спрели да пазят в тайна зверствата си и се превърнали в олицетворение на злото. Жестокостта им се разпространила като зараза из цялата страна. Народът не бил сляп, но от страх да не наранят близките им - мълчали. Омразата им растяла със всеки изминал ден и скоро открили спасител в лицето на "предателят", изпратен от Вселенския съвет.

Така той си осигурил достатъчно съмишленици, не само сред буржоазията, но и сред обикновените хора. Всичко се случвало както бе планирал. За толкова години никой не се усъмнил. Може би информаторът толкова добре бе влезнал в кожата на техен роднина, на личност, заслужила доверието им, че дори и той е имал своите моменти на съмнения.

Никой не знае. Когато вземеш лице назаем и живееш с него дълго време, взимаш не само неговите убеждения, но и неговите навици. В крайна сметка - мисията била успешна. Престъпниците били предадени и заловени при неуспешен опит за покушение на член от Вселенския съвет, който от своя страна бил пряко свързан със Създателката. Бяха изпратили именно къртицата да свърши мръсната работа.

В съдбоносния ден фамилиите се събрали в замъка на семейство Велен да отпразнуват победата. Тържествена музика звучала в балната зала. Танцьори забавлявали всички поканени аристократи. Чували се непринудените им смехове, когато шутовете разказвали глуповатите си истории или когато се опитвали да направят някои от непохватните си номера, без значение дали били пристойни или не. Певците, които присъствали в онази нощ получили достатъчно злато за да изживеят остатъка от живота си в охолство.

Всичко приключило бързо. С помощта на вътрешния човек, армията изпратена от Вселенския съвет си осигурила пряк достъп до вътрешността на замъка. За минути бил обграден. Войници нахлули като орда и тихомълком избили първо стражите, които били на пост. След това дошъл ред на армията на фамилия Велен, които в онази нощ били вече толкова пияни, че не могли дори да извадят оръжията си. Някои били заклани като прасета докато държали в скута си леки жени, други били убити в съня си. Щом приключили и с тях, предателят ги завел до залата, в която се намирала главната им цел. Щом отворил портите, за секунди настъпила гробна тишина. Само ако можехте да си представите ужаса в очите на бегълците и чувството на безпомощност, обърканост и гняв, когато видели усмихнатото лице на мъжа, стоящ начело.

Името му беше Саен, първородният син на фамилия Велен.

Нямало разговор между тях. Било твърде късно. Може би от огорчение и яд, родителите му му обърнали гръб, а братята и сестрите му през сълзи го проклели. Всичко останало е история. Оставил войниците да довършат започнатото и напуснал завинаги пределите на страната Теа.

*

  Замъкът беше добре закрит от високите дървета, потънал под листата на дивия бръшлян.

Пътят, който водеше до него беше достатъчно опасен за да откаже и най-смелия юнак, но за Аерис и другарите му не бе такова предизвикателство. Не можеше да каже същото за двамата братя - Карен и Алесий и техните спътници, които очевидно изпитваха затруднение с изкачването, но пък беше достатъчно за да се позабавлява.

Спря. Последва дълга, изтощителна прозявка, която накара челюстта му да се схване. Направи движение, с което така добре изпука врата си, че войниците изтръпнаха. Настъпи неловка пауза, през която всеки се споглеждаше с другия, изисквайки отговор на случващото се. Някои дори си помислиха, че си е счупил врата. Какви глупаци! Всеки вдигаше рамене и очакваше нещо да се случи. Във въздуха се настани напрежение. След няколко минути видяха движение и с облекчение си отдъхнаха.

 – Слезте от конете, момчета, ако не искате да издъхнат преди да сме стигнали до целта си. – нареди Аерис. Обърна се към тях, посочвайки с ръка отвесната скала. Извади калаения павур с абсент и отпи няколко големи глътки преди да го прибере обратно във вътрешния джоб на кожуха. Карен се приближи до него, цъкайки неодобрително с език. – Ако ще следваме твоите заповеди, то по-добре се въздържай. Трябваш ни трезвен. Аерис се изсмя на забележката, но реши да я игнорира. Избърса със задоволство устата си и му обърна гръб. Аерис не беше глупак. Добре знаеше, че назиданието нямаше да проработи върху Карен. Разбираше добре от къде идваше неговата припряност и нужда да се докаже и точно поради тази причина не смяташе да го поощрява.

Пътят минаваше покрай дълбока клисура, в чиито дебри беше приютила водопадите „Евинейл“ или както ги наричаха на местния език - “Лунните братя“. Три водопада, падащи перпендикулярно срещу пътеката, по която вървяха. Това беше гледка, която те омагьосваше до толкова, че би поискал да надникнеш само за да ѝ се насладиш още малко, но и превръщайки я в последното нещо, което ще видиш.

*

 Небето беше ясно. Слънцето се издигна високо и огря цялата планина. Короните на дърветата, полюшквани от вятъра, блестяха в нежен, меден цвят. Всяка крачка, която правеха ги приближаваше все по-близо до целта им и въпреки това, някои бяха на път да се откажат. Преходът се оказа по-труден от очакваното. Силата скоро щеше да напусне телата им.

 - Господарю Аерис! – със запъхтян глас извика един от ловците, които бяха последни в редицата.

Името му беше Ворх. Той беше един от малкото мъже, които нямаха какво да губят. Той нямаше свое семейство, или така поне се говореше, нито идваше от знатен род. Не притежаваше земи, нито пък наследство, което да брани или да остави след себе си. Казваха, че бил незаконен син на аристократ, известен с прелюбодейството си, а майка му била една от нещастните прислуги, които насилил. Щом научил, че е бременна се уплашил. Можел да загуби всичко ако истината излязла наяве. Затова, той се отрекъл от него, заявявайки, че това било клевета, обвинил я, че е излъгала за да се добере до богатството му, а после я изхвърлил на улицата.

Въпреки опитите си да я заклейми като уличница и лъжкиня, никой не му повярвал. Вместо това, тя получила помощ и подкрепа в лицето на обществото. Там, тя попаднала на добри хора, които ѝ помогнали да си стъпи на краката. Приютили я в дома си, грижили се за нея докато роди, а после ѝ намерили работа за да може да изхранва себе си и новороденото си бебе. Две години по-късно, майка му срещнала и мъжът, с който искала да прекара остатъка от живота си. Той бил скромен, работлив и добър мъж, син на местния занаятчия, който споделял чувствата ѝ и не след дълго се оженили. Приел детето ѝ, обичал го и се грижел за него като свое, а по-късно боговете ги дарили с още четири деца – две момичета и две момчета, които отгледали с любов.

Изгонвайки я, всъщност ѝ направил услуга. Животът ѝ не бил лек, но получила най-скъпият дар, за който някои само можели да си мечтаят, а именно – свободата. Свободата да обича, да бъде щастлива и да се бори за това, което било важно за нея. Тя не таяла у себе си завист и омраза. Не било в природата ѝ. Майка му била благодарна за всичко, което има и ценяла всеки един момент с нейните близки.

 Случилото се с майката на Ворх обаче била капката, която преляла чашата и бил достатъчен повод да му бъде потърсена сметка за всички злодеяния, които аристократът Хорит извършвал своевременно и безнаказано с години наред. На събрание с местната власт, били поканени представители от най-нисшата прослойка на обществото до аристокрацията и взели общо решение - да му бъдат отнети всички титли, земи и наследства и за назидание да бъде публично бичуван, а после, ако имал късмета да оживее, да бъде хвърлен в тъмницата до края на живота си. Когато разбрал какво го чака се опитал да избяга, но се провалил. Каквото било решено, това и било сторено. Рано или късно всеки си плаща.

Тук приключва неговата история.

Дали имаше доза истина в тези приказки или бяха плод на нечие въображение - никой не знаеше. Ворх не беше от приказливите и още по-малко обичаше да говори за миналото си. Той беше набит, среден на ръст, четиридесет годишен мъж. С времето лицето му бе загрубяло, кожата – суха, загубила някогашната си еластичност и блясък, а бръчките на челото му придаваха вид на неудовлетворен от живота човек. Макар и да не беше напълно вярно. Беше с чуплива червеникава коса, която стигаше малко под раменете, с леко сплескан нос, с редки вежди и големи стъклено-сини очи.

 – Господарю Аерис! Почакайте! – извика още веднъж мъжът, който се опитваше да привлече вниманието на командира. Отново не последва реакция. – Господарю Аерис! – последно извика той, с надеждата, че този път гласът му ще го достигне. Уви. Получи същата доза мълчание. Сбръчка вежди. Почеса наболата си брада, измърморвайки нещо под носа си.  – Напразно се опитваш да привлечеш вниманието му. Пести си силите. Не се знае кога ще пристигнем. – посъветва го един от спътниците му, който вървеше до него. Не му хареса. Погледна го с неодобрение, но не отговори.

Ворх нямаше намерение да се откаже. Ускори крачка. Тръгна право напред, бутайки се във всеки, който стоеше на пътя му. Това не се хареса на мъжете и скоро започнаха да се чуват цветущи ругатни по негов адрес. “Нека си лаят.” – шушнеше си той.

Няколко метра го деляха от командира. “Още малко и ще те стигна.” Понечи да го хване, когато между тях изскочи изневиделица една от химерите видимо раздразнена. Нададе такъв рев, че земята под краката им за секунди се разлюля. Всички спряха. Аерис се обърна и видя звяра, готов да разкъса на парчета червенокосия досадник. Усмихна се дяволито. Херис, неговият приближен, в опита си да помогне тръгна към настървената химера, когато Аерис го хвана, поклащайки глава в знак да не се меси. “А си мислех, че това ще е поредния скучен ден.” – каза той саркастично. Ворх гледаше право в очите на звяра. Тялото му бе застинало. Очите му се взряха в тези на химерата – наситено жълто-зелени, големи очи. Зъбите ѝ – дълги и остри като бръсначи. Тялото напомняше на огромна съблезъба котка, черна на цвят, с крила на птица, а на върха на опашката ѝ – отровно жило, което парализираше жертвата ѝ на секундата, карайки я да агонизира до самия край. Химерите бяха своенравни и не се поддаваха на дресиране, но Аерис бе намерил свой начин да ги подчини.

Те бяха верни само на него и никой не смееше да ги приближи без той да е наоколо. 

 – Ако не направиш нещо, боя се, че Ворх ще се превърне в закуска. – обади се Херис видимо разтревожен за спътника си. Във всеки момент химерата щеше да му се нахвърли. – Ако не се беше опитвал да привлече вниманието ми, това нямаше да се случи. Ама че глупак! - Ако му спасиш задника сега, съм убеден, че няма да поиска повече да те доближава. Мъжете са изплашени и няма да си мръднат пръста за него. – отвърна Херис. – Мъдър избор. Никой не е толкова глупав че да застане между него и химерата, очаквайки да оцелее.

 - Всъщност има един. - Кой? – преди да получи отговор, видя Карен, който стремглаво бягаше право в лапите на звяра с меч в ръка. - Този идиот… - изръмжа Аерис, изстрелвайки се с невиждана скорост пред химерата, която бе готова да погълне онези двамата.

  – Достатъчно!  Химерата замръзна при гласът на своя господар. Легна виновно, снижавайки глава. Аерис се доближи до нея, погали я за изненада на всички, прошепвайки ѝ нещо на непознат език. - Добро момиче. - промълви. След няколко минути животното стана, облиза ръката му и се върна при нейните себеподобни, които вървяха напред.

Обърна се към Карен и Ворх, които го гледаха с вид на уплашени зайци. По погледът му можеха да прочетат какво си мисли - "Идиоти. Така ви се пада!"

 Останалите се събраха и наблюдаваха тихо. Херис се приближи до Аерис. Сложи ръка върху рамото на командира и го стисна силно, подозирайки че ще направи нещо, за което по-късно ще съжалява. По изразът на лицето му се четеше обаче, че той също не беше щастлив от постъпката на червенокосият и неговия "спасител".

 - Пусни ме! - настървено каза Аерис. Внезапният му гняв беше неоснователен въпреки постъпката на двамата мъже. Отривисто Аерис се дръпна, успявайки да се освободи от хватката на спътника си. С периферното си зрение му направи знак да се отдръпне, уверявайки го, че притесненията му са безпочвени. Дали беше телепатия или друг вид сила, двамата можеха да се разбират само с поглед. Херис направи крачка назад, скръсти ръце и наблюдаваше развоя.

Той беше снажен, висок мъж с продълговато лице, без нито един белег по него. Зeлено-сивите му очи и бялата като слонова кост кожа придаваха известна загадъчност на лицето му. Беше с гарваново-черна дълга коса, която стигаше под раменете му. Носеше горният пласт от косата си сплетена на плитки, вързани със сребърни нишки назад, които откриваха напълно лицето му.

Движеше тихо и незабележимо, също като въздуха, което до известна степен плашеше останалите. Херис неведнъж се възползваше от това. Винаги се появяваше неочаквано зад нечий гръб в неудобен за "жертвата му" момент, прошепвайки ѝ нещо на уше. Това бе напълно достатъчно за да накара жертвата да подскочи от уплах и да сънува кошмари със седмици наред. Никой не знаеше точната му възраст, нито дори Аерис, с който се познаваха отдавна. Може би причината бе подареното му безсмъртие, което го правеше да изглежда млад. А може би не. Никой не можеше да каже със сигурност. Херис беше от знатния род Арвос, верен съюзник на Създателката и като такъв, той бе един от първите избрани да изпълнят мисията.

Виждайки че ги приближава, Карен се отдръпна мълчаливо възможно най-далеч от Ворх. Не искаше да застава между него и Аерис. При всички случаи, щеше да дойде и неговият ред.

 - Кой си ти? - извика Аерис, насочвайки погледа си към Ворх. Дали бе по начина, по който го каза или по начина, по който го гледаше, червенокосият мъж падна на колене и с треперещ глас му каза - Името ми е Ворх, лорд-командир.

 - Какво си мислеше, че правиш? Толкова бе решителен до преди малко да ме доближиш, а сега...? Хайде, давай! Привлече вниманието ми. - с присмех отвърна Аерис, доближавайки се до него. Червенокосият сведе глава в опит да не среща отново строгия поглед на командира. Не беше доволен от себе си, но и по някакъв начин не се чувстваше виновен толкова за постъпката си колкото до уплаха, че щеше да бъде убит от чудовище. Трябваше да се измъкне по някакъв начин. Не познаваше добре Аерис, но бе чувал за неговия труден нрав, за жестокостта му и суровостта му. Знаеше всички слухове за него и легендите, които хората разказваха. Със сигурност щеше да бъде наказан. Нямаше да му се размине току-така. Трябваше да измисли друг план. План, който не включваше собствената му смърт. - Исках да говоря с вас. - гласът му трепереше. Командирът повдигна вежди с вид на заинтересован. - Говори!

 - Замъкът...

 - Какво за него?

 - Мъжете говорят, лорд-командир.

 - Какво говорят мъжете, Ворх? - повтори Аерис, поглеждайки за кратко към тях за някакъв вид обяснение преди да го насочи отново към него. Белязаният натисна с крак ръцете му, които бе подпрял на коленете си. Ворх стисна зъби, почти прехапвайки устните си в опит да не извика. Натискът стана още по-силен. - Казват, че замъкът е прокълнат. - накрая извика той. - Че костите на убитите все още стоят там, непокътнати. Казват, че всяка вечер се чувала музика, а после... се чували умопомрачителни викове и звуци на кръстосващи се мечове, мирис на запален огън...

Аерис спря. Настъпи кратка тишина, през която го гледаше с недоумение. Изведнъж се чу дяволски пристъп на смях от негова страна, която накара останалите мъже да се присъединят към него. Карен и Алесий бяха единствените, които запазиха мълчание.

 - Прокълнат!? Прокълнат ли каза или слухът ми е увреден? - повтори въпроса той, изпадайки в още по-истеричен смях. Ворх изправи глава и гледаше отстрани присмехът и съжалението в очите на своите другари. Стисна ръцете си в опит да скрие възмущението и внезапната неприязън, които изпита към тях. - Значи за това било всичко. - тонът му рязко се промени и всички замлъкнаха. - Всички са чували историята. Историята за престъпниците, които предали Създателката и избягали тук, мислейки си, че са в безопасност? Нищожествата, които продължили със зверствата си дори след пристигането си в Теа и си мислили, че са недосегаеми...но с помощта на един от синовете на фамилиите, армията на Създателката успяла да щурмува замъка и ги избили за една нощ. Благодарение на предателството му бе предотвратена война и били спасени хиляди животи. Това е факт. Всичко друго, което си чул обаче е мит. Ако вярваш в истории за призраци, си тръгвай и не се връщай!

Отново настъпи тишина. Всички поклониха глава. Тази тишина беше в отдаване на почит за безименния герой, който бе предал собствената си плът и кръв в името на едно по-добро бъдеще, както и за онези, които бяха изгубили живота си от ръцете на фамилиите.

 Ворх за втори път се почувства виновен. Този път - за това, което бе осъзнал, че е направил. В очите на другите, сега той беше нищо повече от страхливец и глупак, който вярваше в истории за духове. "Мамка му." - каза си на ум, прехапвайки устни. - Твоята глупост щеше да ти коства живота. Химерите не са домашни любимци. Следващият път,

в който си позволиш такова своеволие, ще те оставя на тяхната милост. Дано си си взел поука. - последно каза командирът преди да даде заповед да се приготвят за тръгване.

Чу се тежка въздишка. Карен се приближи до Ворх, потупа го по рамото, помагайки му да се изправи. – Благодаря, момче. Спаси ми живота. – рече, хващайки ръцете му.  

- Не ми благодари. Аз също щях да свърша като ястие. Това ти беше първият и последен път, в който се доближаваш до командира си без позволение. – пресече го Карен, дръпвайки се от него. Младият мъж беше раздразнен и в същото време се чувстваше гузен за това, което се случи.

*

 - Да се притеснявам ли за момчето? - попита Херис, приближавайки се в гръб до Аерис. Той не отговори.

 - Още не сме стигнали до целта си, а вече искате да се убиете. - добави.

 - Кой иска да убива кого? - отвърна Белязаният, видимо раздразнен от забележката на дружката си.

 - Влизаш в противоречие със себе си. Само казвам, че мисията ни е по-важна от вашето неразбирателство. Добре знаеш, че ни трябват уменията му. Както и тези на брат му.  Аерис не хареса думите на приближения си, защото знаеше, че беше прав. Трябваше да се контролира. Да бъде сдържан и да не обръща внимание на всичко, което Карен прави. Не трябваше да позволява емоциите да го завладеят, но имаше нещо в това момче, което го караше да излиза извън кожата си. Не знаеше какво е то, но го дразнеше. Не беше забравил и за обещанието, което беше дал на Алесий. - "Ще се грижа за него." - отекна в съзнанието му. Не съжаляваше за даденото обещание, но със всеки изминал ден ставаше все по-трудно да го спази.

Въздъхна тежко преди да отговори. Сякаш не беше сигурен какво да каже.

- Зная това по-добре от теб. Не се тревожи за момчето. Просто ще си поговорим. - увери го той.

Херис беше най-близкият му приятел и брат по оръжие, с който бе прекарал по-голямата част от живота си и се познаваха твърде добре за да знаят кой-кога лъже. - Разчитам на това. - отвърна. Тръгна, заставайки начело на дружината, която чакаше търпеливо сигнал от своя командир.

 Карен обърна глава към Аерис, който гледаше право към него. Прикани го с ръка да си поговорят. Карен знаеше какво го очаква. Постъпката му изненада самия него. Беше необмислена, рискована и глупава, но вече беше късно да съжалява. Приближи се до него, който никак не изглеждаше доволен от стореното.

Когато дойде момента, Аерис направи знак на останалите да продължат напред докато те двамата си поговорят по мъжки. Този път, Алесий нямаше намерение да се меси. Видя ги отстрани докато вървеше. Спря. Погледът му се фокусира върху Карен и се замисли. Постъпката на брат му беше глупава и имаше нужда от назидание. Беше за негово добро. Трябваше да се научи да укротява импулсите си, кога да говори и кога да замълчи; и най-вече – да се научи на отговорност. Това бяха все неща, които самия Алесий разбра по трудния начин и според него се бе провалил в това да предаде тези уроци на брат си. Може би в съзнанието му бе изникнала картина от далечното минало, в която си е спомнил за упреците и недоволството от страна на баща му и мълчаливата майка, чиято роля била да стои безучастно. А може би си е спомнил за моментите, в които е бил разочарован от себе си и се е питал къде е сгрешил и защо се е провалил. Кой знае? Съзнанието на Алесий беше като заключена врата, чиято ключалка заяждаше, а ключът за нея беше отдавна изхвърлен. Щом ги приближи, изражението на лицето му се промени. Беше спокоен. “В добри ръце е.” – каза си. Усмихна се и продължи напред.

Тишината помежду им беше кратка. Погледът на Аерис беше проницателен. – Ти да умреш ли искаш?! – изръмжа той, зашивайки му шамар. Карен стоеше в ступор. Ококори очи. Очакваше всичко, но не и това. Без да изчака отговор, Белязаният му зашлеви още един шамар. По-силен. Кръвта му вреше и само Създателката знаеше защо. Последва трети. Този път сви ръката си в юмрук. Погрижи се да го усети добре. Понечи за още един, запращайки го право в корема на момчето, което успя да го избегне навреме. Дръпна се назад, олюлявайки се. – Какво те прихваща? – развика се Карен. Дишаше тежко. Аерис не отговори веднага. – Попитах те нещо. Защо го направи? – повтори Карен, видимо объркан от действията на ловеца.

- Това получаваш, когато нарушиш заповед. Следващият път няма да те пощадя.

- Ти си луд!

- Кой го казва?! Можеше да умреш!

- Това е прекалено дори и за теб. Трябваше да оставя любимеца ти да убие един от другарите ни. Така ли? Сигурно се шегуваш! – иронично възрази Карен, слагайки ръка на лицето си. “Това заболя.”

- Нямаше да го оставя да умре. Намесата ти беше ненужна. – оспори Аерис опитвайки се да скъси дистанцията между тях. Тонът му все още беше рязък. Карен направи крачка назад, слагайки ръце на тялото си в очакване на следващ удар.

- Не ти вярвам.

- Не ми пука.

Карен не го изпускаше от поглед. Настъпи кратка пауза, през която Аерис нервно започна да бърка из джобовете си сякаш търсеше нещо. Не, не беше абсент. Бяха димерий. Бръкна във втория вътрешен джоб от ляво и само по кратката въздишка с нотка на облекчение, Карен разбра, че бе намерил това, което търси. Отвори металната кутия, взе една и я сложи една между пръстите си. Запали я и дръпна силно. Издиша гъстия дим право в лицето му, което го накара да се закашля. - Проклятие! Аерис!

- Искаш ли? Имам в излишък. - саркастично отвърна той.

- Върви по дяволите!

Ловецът беше доволен. Дръпна още веднъж, издишвайки бавно дима. Премести погледа си напред, право към замъка. Замисли се. Изражението му отново стана сериозно. Думите на Ворх бяха безумие, една измислица, с която плашеха непослушните деца, но страхът му беше оправдан. Страхът от непознатото. От смъртта. От кошмара, който се е случил в онази нощ. Освен престъпниците, са били убити и невинни жени, мъже и деца. Косвени жертви в очите на висшестоящите. Това била цената, която Саен бе платил. "Как ли е живял с това бреме?" - помисли си Аерис, но отговор на този въпрос нямаше. Повече от всичко мразеше политиката, двойствените игри, шантажите и паяжините, в които веднъж попаднал - не можеш да се измъкнеш.

Аерис поклати няколко пъти глава за да се отърси от тези мисли. Димерията догаряше. Дръпна силно за последен път и я стъпка на земята. Вдигна глава и се обърна към неговия спътник. С изненада видя Карен, който бе подпрял брадичката си с лявата ръка, а другата бе сложил на кръста. В усмивката му имаше лека доза сарказъм.

- Не беше правилно да се присмиваш на Ворх. Не всички са като теб. - наруши тишината Карен.

- И ти ли почваш с тези небивалици? - въздъхна отегчено Аерис.

- Не. Казвам само, че тези мъже имат вярвания, които индивид като теб няма как да разбере. Добре е тези суеверия да не се подхранват, но начина, по който постъпи само ще накара Ворх още повече да им вярва. А благодарение на теб - другите ще го избягват.

- Може би така е най-добре. За глупостта все още няма лек. А не искам той да пълни умовете на останалите с още лъжи.

- Значи ще го оставиш на мира?

- За сега, да, но ще бъде наблюдаван. Очи като неговите винаги кроят нещо и се питам как въобще е дошъл с нас.

- Мислех, че ти си този, който е избрал мъжете... - заяви Карен.

- Обещай, че повече няма да се месиш в чуждите работи. – предупреди го Аерис. Тонът му сега беше по-мек, но и също толкова проницателен. Карен гледаше настрани. Трудно прикриваше нервността си и ловеца го забеляза. Доближи се до него и го потупа по гърба. – Дано си си взел поука. А сега, ако нямаш нищо против, ще е добре да тръгваме. Трябва да пристигнем в замъка преди да се мръкне. – добави.

Карен кимна в съгласие. Допря ръка върху бузата си. Почувства се гузен по някаква причина и това го дразнеше. Когато събра отново смелост да погледне ловеца в очите, той вече бе тръгнал напред. По походката му можеше да разбере, че беше доволен от себе си. А мелодията, която си затананика само потвърди съмненията му.