приказка 30 май 2011 г. в 23:01

Пепеляшка и принцът

И след ден всичко стана ясно, тя знаеше че мечтите са нещо нереално. Желаеше да постигне нещо, но сякаш нещо я спираше да поеме по пътя на своя живот. Мечтите ѝ плаваха посред океан от лава. Навсякъде се чувстваше в затвор и желанието ѝ за живот беше станало по-малко и от оризово зрънце. Всички я мачкаха и я караха да страда. Да ближе подметките на собствените си обувки на краката на някой друг. Един ден чу новината за сексапилния принц от съседното кралство, дошъл да си търси жена. Тя стана, облече се с нови премени, обсипа косата със злато. Даже и руж на скулите сложи, обу си обувки неземни. На бала отиде с премяна, мечтана от всички принцеси, а той погледна с почуда. Запозна се с нея, танцуваха, а сетне той запланува:

 „За жена ще я взема, ще бъде и майка на моите деца. Ще имаме огромен дворец и градина...”

И в мига - този - тя си замина. Камбаната би да покаже часа – наистина беше дванайсет. Той тръгна след нея да бяга. Видя само - как полите и се скриват зад една порутена сграда. Намери нейната скъпоценна обувка в руините на лабиринта. Взе я и след девойката взе да се скита, но беше объркал нещата, забравил бе светлината. За миг след това той я зърна, но беше някак си бледа и смътна...

Девойката тръгна да бяга, да бяга от своята същност, да бяга от хорската врява. Тя знаеше че дванайсет щом дойде, се превръща в призрак ужасен, защото няма за нея живот – отказала се бе от мечтите. Във вампир се превръщаше нощем, а денем бе просто жена. И ето че мечтата ѝ на косъм да се сбъдне, но отново безплътността я облада.

Сутринта тя стана, метлата прегърна - на двора излезе, заплака. Помете, със сълзи изми си краката, а после косите изплакна.  И плачеше денем, нощя – три дни и нощи безспирно мълвя, че мечтите са нещо ужасно, немирно, нещо с криле и крака. На четвъртия ден на вратата се хлопна тя излезе, избърса очи, ръцете в престилката черна забърса и погледна към своя любим. Държеше пантофка в ръцете се, нейната пантофка от преди четири дни. Но погледна я – не я позна, нареди да тръгнат веднага. Сломена тя тръгна отново навътре към своя затвор, мечтите и някак неволно я направиха отново вампир. Тя тръгна след него, невидима. Остана при него в нощта...

Той стана и тръгна към мястото където за последно я видя. Усети след себе си стъпки – обърна се, но нищо не видя. Сякаш някой неговото име шепнеше и плач, плач в нощта. Стигна дотам накъдето бе тръгнал. Седна на камъка и после запя:

... о, мила моя, о, моля те, мила, ела!...

... о, ми аморе, ела! О, скъпа моя ...

В този миг тя полудя и ухапа го. Той се стресна и после я видя, тогава спомни си своята мечта. Позна я, но сърцето му за миг замря, усетил настъпилата в него празнота. Остана само малкото любов към своята мечта, но след миг и тя умря.

- Принцът е изчезнал! – извика глашатаят.

- Сигурно се е самоубил...

- Не, убили са го – за престола! 

- А може би открил е своята любима...

- Просто може да си е заминал...

- Не, умрял е истината чуйте! – тълпата продължаваше със спора. 

А той вървеше под ръка със свойта изкусителка сред тях... невидим за божията светлина.