Per aspera ad astra*

     Връщайки се от небитието винаги присъства един възхитителен момент, когато човек не помни абсолютно нищо. Нито един бит информация. Безметежно съществуване на сезонен зеленчук, който, може би, се чувства като физическо тяло и това осъзнаване е напълно достатъчно. Тогава разумът започва да си задава въпроси и цялата идилия се разрушава...

     – Кой съм аз?

     – Макс.

     Самоидентификацията, без всяко съмнение, се явява най-амбициозната от всички особености на човешкото мислене. В историята на човечеството някога е имало, както впрочем и до ден днешен съществуват милиони или даже стотици милиони Максимиляновци, но устойчивата аналогия на собствената личност и собственото име моментално игнорира всички, освен теб самия. И пред очите на човек се занизват картинки от неговото далечно и близко минало: родители, училище, огорчения, успехи, любов, емоции, разочарования, кариера, приятели, амбиции, адрес, работа, началство, колеги, съседи... Всичко това по някакъв необясним начин възвръща разума в току-що девственото чисто съзнание. Името сработва като код, който задейства запис в постоянната и оперативната памет...

     – Така... Стоп!.. А къде съм?

     Мълчание...

     И тук съзнанието може да отговори еднозначно: “в своето легло”, “на пейка в парка”, “на барплота в нечий бар”, а главата – аха-аха... и още малко ще се взриви от яростна болка. А може и да отговори абсолютно индиферентно: “ами... дявол знае къде”. Примерно, както сега. Това “дявол знае къде” в конкретния случай означава абсолютно тъмно помещение, в което нищо не се вижда и в което...

     – Стоп, стоп, стоп... А защо не мога да помръдна?

     – Ами... защото сте вързан, Макс.

     Може би дори не вързан, а направо закрепен с някакви широки еластични колани. И не парализа, когато усилията на мозъка са безуспешни да помръднат нечий мускул, а именно вързан, когато напрежението на мускулите увеличава натиска върху тях...

     – Почакайте, ама аз нали...

     – Да, Макс, вие заминахте...

***

     – И защо решихте да напуснете Земята? – младата русокоса чиновничка попълваше някакъв безкраен формуляр, съгласно утвърдената процедура.

     – Тук всичко е прогнило – честно отвърна Максимилян Еразов. – Това е свят, който престана отдавна да удивлява.

     – Вие уверен ли сте? – попита девойката. – Това не е чак толкова мъникък свят.

     – Този ли свят, във всеки ъгъл на който може да се добереш за има-няма три часа?.. Ха! И това в случай, че не си доволен от виртуалната екскурзия с трансфера на миризми и с ефекта на присъствие. Свят със стерилни и еднакви правила. Пфу!.. С еднаква храна. С безсмислена работа...

     Максимилян тъкмо се гласеше да подхване многократно отрепетиран монолог, но девойката-чиновник го прекъсна.

     – Този свят ми е ясен, едва ли може да ми дадете друг пример... Правилно ли ви разбирам?

     – Вие, мила госпожице, съвършено напразно се опитвате да ме оборите със сарказъм. Това също е като част от този предсказуем свят – спокойно отговори Максимилян. – Всичките тези “сит на гладен не вярва”, “плувнал в мазнини и капризничи”, “упадък на мотивациите на постиндустриалния свят”, “вечните рефлекси на хуманистите”и бла-бла-бла... Всичко това също се явява основа на моите убеждения, че светът, в който живеем, е престанал да учудва и удивлява. И разочарованието ми не се основава на някакво моментно емоционално състояние. То е плод на дълги размишленя и опит... Между другото, вие доста странно продавате пътешествия. Вашето началство дали знае, че се опитвате да саботирате дейността на компанията?

     – Това пък защо?! – огорчи се девойката. – А всичко така перспективно започна... Вие да не би да искате да ме снимате с някоя от онези модни джаджи с цел последващ хайп в мрежата?

     – Че защо да ви снимам?.. Не може ли просто да ви транслирам в пряк ефир?

     – Не може – убедително съобщи младото момиче. – Мрежовите герои просто трябва да прегледат материала, да го монтират изгодно и само след това да го изложат. А вие не изглеждате уверен човек... Но нека се върнем към въпросника. И така: защо именно други планети? На тази все още има области на приложение. Технологиите се подобряват и развиват, купища интересни задачи. Вие сигурен ли сте, че няма какво повече да правите тук?

     – Ох, отново тази изтъркана песен за приложниците – намръщи се Максимилян. – Всичко, с което се занимават, е просто следствие от изобилие на енергия. Прехвърляне на енергия от една форма в друга. Задачи за това как да се научат роботите да отглеждат и събират повече храна или да произвеждат по-голямо количество автомобили. Не, дори не така. Как правилно да се помолят роботите и андроидите, за да могат тези “железа” и “пластмасови манекени” да измислят способ как да отглеждат и събират повече храна, сами да изпълняват тази задача и сами да въплъщават всички идеи. Ролята на човека е сведена до умение да зададе правилния въпрос на робота. И това вече е завършена революция, чийто процес на проби и грешки може да продължи толкова дълго, колкото е угодно. Но това не означачава повече никаква новост и не дава ни най-малък повод да се мотивираш.

     – И съвсем ли нищо не е останало на Земята, което да ви удоволетворява, Максимилян?.. С никого ли тук не можете да намерите общ език?

     – Хе-хе... не ме разсмивайте, милейди – Макс стана напълно сериозен. – Излишно е да споменавам, че болшинството от нас отдавна разговарят по-често с андроиди, смартфони, таблети, планшети и всякакви там най-различни развлекателни системи, отколкото с други живи хора. Неотдавнашни социални проучвания показаха, че такава маневра на реч, наречена “общуване постедством команди” се характеризира с изобилие от инструкции и заповеди, вместо убеждения, шеги, комплименти и всякакви там атрибути на нормално човешко общуване.

     Девойката престана да отбелязва в планшета и втренчи поглед в събеседника насреща.

     – Но нали все пак живеем в средата на 21 век и...

     – Съгласен съм – прекъсна я той, – аз също съм станал роб на своята мобилка и ежедневно ползвам всякакви електронни джаджи. Ха!.. Дори си закупих последен модел андроид – секретар-иконом-домашен прислужник, с една дума “момче за всичко”... Хм, не знам, може би съм олд скул, закостенял традиционалист или пък непоправим романтик, но едно ще ви кажа... Подобно речево преустройство изменя нашия мозък и начините на убеждения отслабват заради отсъствие на практика на жив контакт. Особено това касае младежите. Подобно “общуване постедством команди” оформя поколение от млади хора, чиито социални навици са крайно ограничени. В резултатите от тези изследвания се съобщава, че у младежта е зафиксирано развитие на съвършено други комуникационни центрове на мозъка. Кадровите служби все по-трудно могат да намерят млади специалисти, които да умеят да работят с други хора и да оказват влияние на тях. С отчет на това, че хората (особено младите... пък и не само те) провеждат все повече и повече време с машините, отколкото със себеподобни живи събеседници, мога само да добавя – ситуацията тук на родната планета едва ли ще се измени към по-добро.     

     – Ясно – кимна младата чиновничка. – Вашата профессия? Впрочем, нека отгатна... Аналитик?

     – Специалист по мотивации – въздъхна Максимилян Еразов. – Това също трябва много да обяснява.

     – М-да, това обяснява – съобщи девойката. – Очаквайте обратна връзка. С вас ще се свържат...

     – А как е вашето име? – за всеки случай попита Макс.

     Младата госпожица посочи своя бадж с надпис “Оператор № 9”.

     – Това е всичко, което трябва да знаете за мен, Максимилян, за да проследявате своята молба.

     – Но...

     – И това е всичко, което аз лично искам да ви доверя – хладно възрази девойката-чиновник. – Довиждане...

     И холограмната връзка прекъсна...

***

     – С мен се свързаха! Спомням си...

     – Да, Макс. С вас се свързаха...

***

     Комисията изглеждаше някак особено. Вместо хора в обичйни разноцветии дрехи, различни прически и татуировки по тялото, насреща седяха трима еднакви екземпляра като моделирани и размножени чрез [Copy]+[Paste]: в еднакви официални сиви костюми, с еднакви късо подсригани и пригладени с гел прически, примерно на една и съща възраст. Те мълчаливо разглеждаха Максимилян Еразов с някаква строгост и подозрителност на лицата.

     – Е, хайде, господа – не издържа Макс, – разкажете за недопустимостта на бягството, за измислените нерешени предизвикателства на хилядолетието, за това колко разнообразна и разнопланова е Планетарната програма за развлечение на социума... За това как купища ресурси се изразходват, така че никога да не възниква чувство на разочарование. За това, че работата отдавна е престанала да бъде средство за преживяване и е станала средство за самоизразяване... Давайте!.. Нека безполезно похарчим още немного от моето безмислено време преди да пистъпим по същество. Аз така или иначе няма да се откажа. Правото на всеки да участва в колонизацията е уговорено в Конституцията. И аз имам намерение от него да се възползвам. Както и да се опитате да ме разубедите.

     – Безполезно, значи... – промълви този, който седеше по средата. – Вие невярно разбирате смисъла на този подбор, Максимилян. Ние не се каним да ви разубедим. За нас е важно да разберем вашата приложна ценност. Вие сте подали заявление за участие в колонизацията, нали така?.. Възможно е и да се случи, че трябва да създадете нещо там, на новото ви място, а като правило болшинството хора не са способни на подобно действие.

     – Що за намек? – обиди се Макс. – Аз през целия си професионален живот, който никак не е малък, съм създал купища контенти. Генерилал съм огромно количество идеи, стратегии, системи за оценка на ефективността, методики за влияния и комуникации...

     – Ние знаем – прекъсна го този, седящ отляво. – Знаем. Но това не е всичко, от което се нуждаем...

     – Ааа...не! Не, не, не... – осени го Максимилян. – Вие, господа, хитрувате. Щом вече конституционното право за бягство съществува и е гарантирано за всеки, следователно у вас няма никакви формални основания за оценка пригодността на индивида за колонизация. Производството отдавна е автоматизирано, също както и системата за приемане на решения. Вие нямате и не може да имате никакви основания и процедури за оценка и класиране на колонистите.

     – Позволете да обясня – обади се зализаният тип по средата. – В момента, както сам разбирате, съществуват два пътища за овладяване на планетите. И аз съм уверен, че сте чели за това. Първият начин – това е пътуване с така наречените “Ноеви ковчези”. Ние построяваме голям транспортен кораб, окомплектоваме го с всичко необходимо за живота на заселниците по време на пътя и с всичко, което може да бъде пригодно за изграждане тяхната база на съответната приемна планета. Набираме имигранти и ги отправяме към всяка все още неколонизирана планета. Има и втори...

     – Да, да... – прекъсна го Еразов. – Прочетох. Вие телепортирате преселника на вече колонизирана планета, където има разгърнат приемник за телепортация.

     – Съвършено вярно – кимна мъжът от комисията. – И затова за нас е важно да знаем вашия психотип. Първият вид колонизация предполага неограничено дълго пребиваване на преселника в колектив. В голям колектив, в затворено и ограничено пространство. Макар дори и в огромно, но де факто, то е ограничено. Необходимо е да се подчертае, че интровертите, по принцип, избират втория метод на пътешествие. И ние се съмняваме...

     – За мен – втория – уверенно заяви Максимилян. – Аз съм интроверт и не обичам много хора.

     – Интроверт. Проклети времена! – намръщи се типът отдясно. – Всички бегълци, като правило, са интроверти. С изключение на носителите на модни идеи и проповедниците. Но доколкото сега е модерно да бъдеш интровертен, на самоидентификация в тази част, ние, простете, не се доверяваме. Вие сте специалист по взаимодействие, специалист по моделиране на социални реакции. Бихте могли да преуспеете в колектива. Да станете лидер на колонията, например.

     – Не искам – Макс се протегна и презрително махна с ръка. – Аз и тук бих могъл да стана лидер на всяко от съобществата. Но се преселвам не заради кариера. Аз...

     – И все пак, ние бихме посъветвали “ковчег”. Нашите методи на оценка говорят, че “ковчега” ви по-подхожда, отколкото телепорта – опита се да убеди този, който беше в средата.

     – Чуйте добре, драги чиновници в сиви костюми – Максимилян Еразов вече не скриваше своето презрение, – методиката за оценка на психотиповете на мен ми е по-известна, отколкото на вас. Също както и методите за анализ на отклонението (девиацията) на поведението на човек, занимаващ се с рутинна и безмислена работа. Вие се опитвате да наваксате и придадете важност на своята съвершено безмислена, отдавна автоматизирана и формална функция. Това ви позволява да си чешете егото, прикривайки пълната безполезност на вашата работа. Инак няма начин да се обясни вашето важно надуване на бузите и принудително пуфтене... Аз прекрасно знам, че няма никакви законни основания, които биха ме отказали от участие в Програмата за преселване. И че няма никакви основания, които биха ме заставили да избера този или онзи способ на имиграция. Също така отчетливо зная, че това е мой избор и ничий друг. И избирам телепорта.

     – Вие знаете ли, че...

     – Да, зная, че повече от 90 % избират телепорта. И ако умеехте да мислите, щяхте да разберете защо. Защото радостта от срещата на нови лица, тръпката от нови запознанства присътства и в двата начина на преселване. А шанс да се види нов свят във все още младенческа възраст на зараждане и формиране има само в случаая с телепорта. И поради което този избор е очевиден за мнозинството здравомислещи хора. При вас, във вашата Програма, не би попречило да назначите някой специалист по мотивации. Може би тогава бихте престанали да се занимавате с глупости и бихте станали наистина ефективно звено за разпределение на колонисти.

     – Вие не ни давате да се изкажем – почервеня този, който седеше по средата. – Ние искахме да ви предложим...

     – О не, приятелчета! Не!.. Аз няма да дойда при вас като специалист по мотивации – уморено поклати глава Максимилян. – Вашето предложение е ласкателно, но такова вече имах хиляда пъти. Не, мерси! Ще имигрирам на чужда планета... Точка.

     – Бях длъжен да опитам – разпери ръце чиновникът в сив костюм.

     – Разбирам ви... Как там се казвате?

     – Всичко, което ви е необходимо да знаете, го има отбелязано на баджа – отвърна чиновникът и посочи надписа “Главен Мениджър на Департамента на Свободния избор”.

     – Да. И това е всичко, което искате да ми разкажите за себе си – въздъхна ехидно Максимилян Еразов.

     – Именно – вхором произнесоха всичките трима чиновници в сиви костюми и зализани лъскави прически...

***

     – А след това аз...

     – А после вие излетяхте, Макс. Дойдохте тук, разсъблякоха ви чисто гол, заведоха ви в камерата с телепорта и накрая всичко угасна.

     – Да. Почакайте... Това вече не е глас в главата ми. Кой е тук? Къде съм?

     – Вие излетяхте, Макс... Замижете, ще включа светлината.

     Дори през клепачите луминисцентната светлина беше толкова силна, че заслепи Максимилян Еразов. Немного привикнал, след секунди понечи да отвоти очи. Когато бликовете в погледа му се поразсеяха, той се опита да се огледа наоколо: ярко осветена стая без мебели, сам, привързан към нещо като инвалидна количка, датчици по главата и голото тяло... Нима това е камерата на телепорта? И този зализан тип в сив костюм от “Департамента на Свободния избор”.

     – Самаел Клийнър – представи се господинът. – Вие, спомняте ли си, че искахте да узнаете моето име...

     – Аз не съм излетял?! Защо съм привързан? – някъде дълбоко в душата на Максимилян възникна панически страх.

     – Вие излетяхте, Макс, както вече казах – осведоми го за пореден път чиновникът в сиво. – Ние не мамим колонистите... Е, за преселението, в краен случай.

     – Така значи, аз вече съм долетял? – възкликна Еразов обнадежден.

     – И какво според вас тогава правя аз тука? – усмихна се зализаният сив мъж. – Не. Това гражданинът Максимилян Еразов е долетял. Той вече е там. А вие тук.

     – Какъв Максимилян Ер...?!? Не разбирам...

     – В това се изразява болеста на съвременното общество, Макс. То нищо не разбира и не иска нищо да проумее. И не желаее да мисли – сивият чиновник се отдалечи и седна на пода, опирайки гръб на стената. – Вие можете да се опитате да разсъждавате.

     – За какво да мисля? – преглътна Максимилян. – Аз... Развържете ме веднага!!! Нямате право...

     – Не, Макс. Вие не се стараете. Аз имам всички права. А у вас няма вече никакви – Самаел извади пакет цигари и с потупване измъкна една от тях. – С всичките ваши права излетяхте, Макс, ако може така да се каже.

     – Но... нали Макс – това съм аз самият?! – страхът се смени с усещане за непоправимото.

     – Добре. Нека пробвам да подскажа...

     Мистър Клийнър започна да премята цигарата между пръстите си, без да поглежда към клетия Максимилян.

     – Макс, помислете, според вас за какво на човечеството му трябва да си играе с “ковчези”, ако вече има построен телепорт за тази цел?

     – Но на новите планети няма камери за прием... – започна Макс, но се отказа.

     – Вие ме разочаровате. Кой или какво ни пречи да отправим там малък кораб с роботи, които да инсталират такава камера и после да построят база?  

     Максимилян следеше как дългите пръсти на сивия зализан тип си играеха с незапалената още цигара.

     – За какво ни е притрябвало да се обграждаме с планина от “ковчези”... М? – продължи мъжът със спокоен и равен тон. – “Ковчегът” може и да не долети... например, да се сблъска с метеорит или с астероид, или пък привлечен от гравитацията на нечие огромно космическо тяло, да се отклони от пътя и завинаги да се превърне в негов сателит. Защо ни е да рискуваме излишно?

     – Не разбирам...

     – Добре. Нека опитам по друг начин. Защо сте гол?

     – Вие не можете да прехвърлите физически... – и тук Макс го осени страшна мисъл. – Стойте! Вие не можете да телепортирате материя и физически тела! Но нали човек е...

     – Именно, Макс, материя... и ние не можем да телепортираме все още такова нещо. Това, впрочем, не е твърде голям и строго пазен секрет – всичко е описано в тези приложни материали към книгите, които вие не четете – присви рамене Самаел Клийнър. – Ние можем да предаваме само информационния код от предавателя към приемника. Първоначално тази двойка се наричаше “четец и принтер”. От това наименование се отказаха, когато възникна необходимост да се прочетат и запишат съзнанието и паметта. Всъщност телепортът, как да го нарека... това е своего рода разпределителен “ксерокс”. И вие сега сте в “четеца”.

     – Тоест, там сега има... копие?!.. – Макс се облещи.

     – Пълно копие на вас самия – потвърди Самаел. – А вие сте оригинала. И сега навярно ще попитате какво ще се случи с вас.

     – Да. Какво сега с мен...

     – Ами сам разсъдете – вашето копие сега обладава всичко, което вие сте притежавали до момента на “прочитането”, плюс това и нов опит.

     – Аз също имам тук ново преживяване, нов опит! – възрази Максимилян.

     – Без всяко съмнение – кимна Самаел. – Но помислете – сега са се образували две идентични личности. Първата, тоест вие, сте вързан: притежавате непълен набор от опит в сравнение с дубликата; нарушение правото на участие в колонизацията; лишаване от свобода на движение; нарушаване на свободата и правото на избор... Да изброявам ли още?.. Съжалявам, но съвременото общество не си позволява такива волности с гражданите. И същевременно съществува ваш дубликат. Той получи всичко, което е искал, неговият избор е изпълнен, правата му не са нарушени. Кого, според вашето мнение, законът ще избере за правообладател и титуляр, и кого ще унищожи?

     – Почакайте. Как така ще унищожи? – в слепоочията на Макс запулсираха удари.

     – А за какво му е на обществото две копия на една личност, претендиращи за равни права? – равнодушно попита Самаел, опитвайки се с устни да улови подхвърлената цигара. – Общественият избор трябва да бъде прагматичен.

     – Но ние с дубликата повече няма да пресечем пътищата си – изломоти Макс. – Вие нямате телепорт оттам-тук. Аз четох. Защото Програмата е насочена...

     – Да. Защото Програмата е насочена към съкращаване числеността на населението на планетата Земя – Клийнър най-накрая захапа цигарата и остана доволен от себе си. – Основната идея се изразява в това, че тук населението трябва да намалее, а там да се увеличи. Би било безсмислено да се споделят технологии, позволяващи връщане обратно. Вие нали сте социолог и прекрасно разбирате, че едно немногочислено общество може за кратък период да изработи принципи на съвместно съжителство и социално устройство, значително отличаващи се от нашите, които са шифловани и полирани от хилядолетия на хуманизъм. Да, а и условията на другите планети могат да позволят на колонистите да еволюционират в биологичен превъзхождащ вид. Схванахте ли идеята?..

     – Разбирам. Това е риск. Възможно е да се получи раса от свръхчовеци, неспазващи нашите принципи на обществено устройство и неуважаващи фундаменталните права на човека, което по принцип е заплаха за поробването на майката-планета... – на подобни теми вещият социолог Максимилян Еразов можеше да говори с часове винаги и навсякъде. – На теория, да. Но на наша страна са технологиите. И... И затова вие не ги споделяте с колонистите.

     – Да. Това е еднопосочен билет – Самаел кимна и запали цигарата. – За всички заминаващи. Завръщането е възможно само в случай че заселниците създадат свои собствени технологии. Е, или поне след като се разберат в нашите.

     – Не пушете тук! Законът забранява да се пуши в присътствие на друга личност без съответното съгласие... – Макс отново не се доизказа.

     – Вие бързо поумнявате – без усмивка на уста произнесе Самаел и дръпна дълбоко от запалената цигара.  

     Синкавият дим се стече по сивото му сако и се разсея в ярко осветената стая.

     – От гледна точка на закона тук няма друга личност – продължи мистър Клийнър със сравнително безразличен тон. – А сега вие ми кажете – защо ние сме уверени, че колонистите няма да се върнат в течение на обозримото време?

     – Защото... Ами защото нямат технологии, позволяващи им това – Макс разбра, че току-що лепна накаква съвършена глупост.

     – Не, Макс. Още веднъж ще подскажа – аз съм Глава на “Департамента на Свободния избор”. Същият онзи, който според вашето мнение, е “безполезен” отдел.

     Сивият чиновник внимателно погледна Еразов право в очите.

     – Вие... Вие филтрирате – догадката беше толкова страшна, че Максимилян замълча.

     – Именно, ние... Чели ли сте за епохата на разделените държави? – попита Самаел.

     – Да.

     – По същество ние сме и паспортен, и митнически контрол, които са направени да следят да не изстичат ценности от страната. Ние следим да не би случайно да пропуснем човек, който е способен да създава технологии. Ние не позволяваме току-така да ни напускат приложници. Не пускаме хора, способни да творят. А как ги уговаряме да останат – това е друга тема на разговор.

     – Но това си е чисто престъпление! Това е планирана деградация на обществото на преселенците...

     Някаква мисъл се завъртя в главата на Максимилян, която му попречи повече да се възмущава истински. Зализаният сив чиновник се изправи бавно от пода и се приближи към него, взирайки се внимателно в лицето му.

     – Вие, Макс, сте нефункционален. И като социолог, в това число – въздъхна той, изпускайки тънка струя цигарен дим. – Това не е планирана деградация. Ние формираме обществото на преселениците от утвърдени деградиращи части на населението, включително и безнадеждно болните и инвалидите, които са под наше ведомство. От баластата. От безполезни и излишни хора. Някога отдавна се повдигна въпроса за тяхното унищожение. Моментално или постепенно. После енергетическия проблем беше решен и победи хуманизът. Той реши почти всички проблеми, освен основнния. Пренаселението. Който така или иначе трябваше да се реши, защото в противен случай гибелта на цялото човечество на Земята е гарантирано и низбежно. И който проблем...

     – Решавате вие – завърши мисълта Макс.

     – За сметка на безполезните хора, които вече с нищо не удивляват и не радват – кимна потвърдително Клийнър. – И като социолог, навярно разбирате – в колониите, може всичко да се измени. Покрай факта, че ние решаваме своите проблеми, това пък може някак да оправи всички там. Е, а сега, време е да се сбогуваме, Макс. Това ще бъде бързо и безболезно. Като изключване на светлината...

     – Стойте! – изкрещя Максимилян. – А какво, ако се съглая с “ковчег”? Това хем отчасти ще реши вашия проблем, хем пък позволява да не убивате човек... Аз просто ще излетя със следващия “ковчег”.

     – Няма да стане, Макс – поклати глава Самаел. – Не е имало никакви “ковчези”. И такива никога няма да има. Ние изпращаме роботи... Ще си отговорите ли сам защо?

     – Това е просто последния филтър, чрез който вие определяте полезните и здрави хора – прошепна Макс.

     – Да. Хората, готови да се удивляват и радват. Пътешественици и авантюристи – кимна Самаел Клийнър. – Прощайвайте Макс...

     – Почакайте! Един последен въпрос – Максимилян Еразов почти се смири с неизбежното. – Защо ме събудихте? Та нали би могло да ме убиете без да ме връщате в съзнание. Какво е това? Последен филтър?

     – Не, Макс – поклати глава сивият чиновник, протягайки ръка към пулта на управлението. – Това просто е моят способ да се удивлявам и забавлявам. Сбогом...

     И изключи светлината.

     Настана тъмнина...

=========

     * Per aspera ad astra (Сенека) – латинска сентенция: “През тръни към звездите” (букв.), “През грапавините към звездите”; “С усилие всичко се постига” (пренос.)

© Tyto ALBA