Петя
Петя колебливо влезе в магазина. Погледна към хладилната витрина. Знаеше, че е там, бирата, отново и отново преминаваше към тъжните и някак обсебващи мисли. Бирата, провинена и сълзлива, стоеше в кухнята и отпийвайки по инерция, момичето пържеше чушките.
Светът бе затворено небе, отчуждена и студена, Петя се опитваше да оцелее.
Майка и почина преди година, живееше с баща си, скромно, обикновено, провинциално.
Приятелки почти нямаше, с изключение на Цецето, момиче, което и се обаждаше, само, ако има полза.
Петя се научи да не желае много от живота, той бе враг, отне и любимата майка. Само на 26 години, Петя сякаш не умееше да мечтае.
Посегна към алкохола, защото трябваше да спре глупавите и натрапчиви мисли, да забрави, че реалността всекидневно я погубва.
Не обичаше да общува с много хора и се затваряше в себе си, със скрита носталгия към нещо, което не идваше.
Когато приготвяше сармите, а косите и галеха лицето, телефонът продължително звънна. Беше Цецето, която и предложи да излезнат. А Цецка беше прекалено убедителна, затова Петя се съгласи.
Сложи късите панталони и една бежава блуза и тръгна за срещата.
Не знаеше, че там ще види любовта, а мечтите могат да имат криле.
Цецето и двама младежи я очакваха.
Едни кафеви очи и хубава усмивка, омагьоса Петя и сърцето и туптеше....
- Значи има живот, има надежда? - запита се тя.
Христо я заговори, а алените бузи на момичето издаваха притеснение и изненада.
Срещите зачестиха, а обичта летеше като вятър.
Когато отиде в магазина, Петя не посегна към бирата. Купи една кола и мислено си представяше как разговарят отново, и отново.
Доброто сърце не познава гордостта. Егото е на боклука, а вярата е полет и трепет.
© Ана Янкова All rights reserved.
