Пианото

          Днес си пътувам из Младост и тъй като съм голям Плюшкин без да искам или нарочно хвърлям по едно око на кофите за боклук, покрай които минавам.

          До едни кофи за боклук видях изхвърлено пиано. Карам голяма кола, оптимизма ми е в повече и след около 100на метра успях да спра. Семейството ми ме изчака вътре (малко ги е срам от мен), а аз с голяма крачка се засилих към безценното богатство.

          Пианото беше обърнато с гръб към пътя и нямах търпение да видя и клавишите му. Сякаш щяха да ми разкажат съдбата му. Засилих крачката си притеснен някой да не ме изпревари.

          Стигнах и видях, че съм закъснял. Циганско семейство с две деца гледаше с възхищение бащата, който с някакъв лост откъртваше метални части от него. Очите на бащата бяха големи като палачинки и много усмихнати.

          Беше осигурил вечеря за семейството си! Какъв късмет!

          Първоначално ми стана мъчно. Че съм закъснял. Че не съм го спасил. Че не съм разбрал дали на него е свирил известен музикант или някое пораснало дете е изчакало да почине майка му, която го е тормозила от четиригодишен да свири на него и го е изхвърлило с ентусиазъм.

          Не, че съм музикален. Имам една китара дето само събира прах. Не, че ще се науча да свиря на него или ще успея да го преместя сам с моята кола.

          Но ако аз бях пиано без значение дали някой е свирил на мен стотици часове или съм отнасял детска омраза и то сутрин до вечер, аз щях да съм едно много щастливо пиано, ако живота ми беше свършил нахранвайки едно семейство.

          И се усмихнах. И се върнах доволен в колата.

Защото закъснях

Понякога бързането пречи...