12.
„Трябва да кажеш на Юрий.“
Тази мисъл не излизаше от главата й цял ден. Работеше напълно механично и направи няколко глупави грешки, които накараха асистента да й се скара и да я освободи. Останалата част от деня прекара в кафенето, сама, наведена над чашата горещ ментов чай.
Все още не й беше звъннал, но със сигурност вечерта ще дойде у тях. И какво? Не можеше да протака, да се държи все едно нищо не се е случило. Нещата не бяха вече същите. Щеше да го усети. Щеше да се наложи да му каже. И после какво?
Не би трябвало толкова да се страхува. Но тия леденостудени очи! И странния поглед, който й хвърляше, когато беше „жестоко наранен“. Ами пристъпите му на избухване и приказките: „За нищо на света няма да те изгубя! Ти си единствената за мен! Толкова години бях самотен, няма да позволя да ми се случи пак! Никога!“
Тези видения бяха една от причините да се страхува. Имаше обаче и друга. Дали случилото се между нея и Николай беше реално? Щеше ли да продължи или да си остане просто мом ...