Писмото
Най-после слънчева събота след сковаващите януарски студове! Бях зажадняла за разходка. Не че не „се поразходих" преди три дни, когато градчето се бе превърнало в ледена пързалка... Спомних си как като деца се спускахме от хълма. Разликата беше, че найлончето под седалищните части го нямаше...
На излизане по навик надникнах в пощенската кутия и подскочих от изненада - вътре имаше плик. След секунди държах истинско писмо - все по-рядко срещано явление в ерата на електронните пощи. На всичкото отгоре писмото беше от Щатите. Сега оставаше да имам и вуйчо от Америка... Пликът беше доста тлъст. Но ентусиазмът ми се изпари - писмото беше адресирано до семейство Ани и Петър Кадиеви. На второ четене установих, че вместо блок „Рила", където живея, пишеше улица „Рила". Едно недоглеждане на пощенския раздавач и... край на илюзиите. Помислих си да занеса писмото в кварталната пощичка, но веднага се отказах - щеше да го сполети същата участ. Я по-добре да открия адреса и лично да го дам на семейството. Обърнах се за помощ към група таксиметрови шофьори в центъра на града, които сладко си бъбреха. При вида на големия плик очите на единия светнаха: „ Какво се занимаваш, ма како? ОтворИ го! Вътре може да има пари." Колегите му дружно го подкрепиха. Казах им: „Момчета, я си представете, че това писмо е за вас... Ще ви бъде ли приятно?" Оставих ги в дълбок размисъл и закрачих към улица „Рила", която беше на пет минути от центъра. Показаха се няколко еднакви блокчета и, след като намерих въпросното, бодро се качих на петия етаж. Отвори ми миловидна възрастна жена и ми обясни, че блоковете са с нова номерация, но не може да ме упъти. Ами сега?! На тото ли ще си играя? И без това, откакто се помня, никога не съм печелила. Но не съм и от тия, които се предават лесно. Тръгнах напосоки. За беда някъде липсваха пощенски кутии и това доста усложни мисията ми. Не помня в кой пореден блок малко рязко изисках пълния адрес от една жена. Тя ме погледна слисано, пребледня като платно и трясна вратата под носа ми. Почувствах се като агент на КГБ, ЦРУ и ДС, взети заедно.
Вече бях плувнала в пот и имах усещането, че няма да мога да се измъкна от този омагьосан кръг. Оставаше ми само един блок и по закона на Мърфи той се оказа търсеният. Облекчено въздъхнах - на табелката пишеше:
Семейство
Ани и Петър Кадиеви
Тържествено връчих писмото на дъщеря им. Тя усмихнато ми благодари и веднага го отвори. От плика излезе музикална новогодишна картичка. Дълго ще си спомням тази мелодийка...
Прибрах се уморена, но щастлива. През нощта сънувах кошмарен сън - писмо, адресирано до мен, беше попаднало в чужда пощенска кутия. Изпитах ужас, защото вече знаех, че никога няма да го получа...
© Вилдан Сефер All rights reserved.
