Писмото, което получих от себе си... Писмото, което пращам към теб...
Как мога да започна начaлото, когато не знам къде би могло да е то...
Сякаш се е разкъсало като тази дреха, с която обличах душата си. Сякаш лети като онзи воал, който ще видя утре в небето. И с който покриха плътта ми.
Как бих могъл да започна писмо до някого, когото не помня от предишни животи?
Водата изми очите със себе си и започна да плува в очите ми. Огледах се в нея и тя зае формата, в която я поставих.
Усмихнах се. Да.
Колко трудно е да започнеш писмо до някого, който усещаш и всичко знаеш за него.
Преди да започна да търся началото си мислех, че толкова много имам да пиша... толкова много, че и в 21 грама не бих ги побрал.
Колко много те търсих... в пукнатините на дъбови корени, летях между облаците, превърнах се във въздух и огън.
Накрая сложих твоята кожа и тръгнах по улиците. Видях те, беше толкова близо до мен, почти ме видя, но подмина очите ми. Аз бях случаен пътник, който те гледаше с периферното си зрение, аз бях всички минувачи, които те гледаха с периферното си зрение, но ти не ме позна.
Колко непознато познат ти се струвам...
Аз съм последното цвете, което откъсна, без да помислиш, че можеш да се наведеш към земята и да усетиш уханието ми.
Аз съм последната снимка, която направи.
Колко странно познат ти се струвам... като музиката, която обожаваш.
Аз съм непознатите сред тълпата, когато бързаш за другаде.
Аз съм Непознатият в теб, когато бързаш от себе си.
Колко дъжд се изля върху урните с пепел. Препълнени със спомени- препълнени със мои отломки.
Колко мастило направих за теб, колко горчива бе пепелта и дъжда, когато се роди тяхната кал.
Спомням си, когато прелетях покрай ухото ти - бях последната нощна пеперуда.
© Владимир All rights reserved.
