''Питам се'' ( на Гери, момичето, което няма да забравя никога)
3 min reading
Питам се
Хей, хора, искам да ви кажа да не се предавате.
Борете се всеки ден, за да не съжалявате,
защото животът е един миг, миг, без който не можем...
Опитвах се да бягам, исках да се скрия, но не успях.
Животът ме подложи на изпитание, което не можах да преодолея.
Знам, че си отиде, без да се сбогуваме.
Но, Гери, искам да те запомня - точно тук и сега.
Ще се върна там, където отлетя душата ти и ще си спомня
за всеки миг от този убийствен ден.
Защото от този ден, миличка, аз спрях да живея.
Не мога да виня баща ти, за нищо... той не можеше да продължи без теб.
След смъртта на майка ти, ти беше единственото нещо,
заради което той дишаше. Да, той ни обичаше и двамата,
но умря заради една наша мечта и ако можеше да я изпълни,
отново би постъпил по същия начин, не би се поколебал да ни види щастливи.
Но сега него го няма и теб също те няма, миличка.
И питам се, питам се... а мен дали ме има,
защото всеки път, когато се погледна в огледалото - там няма никой.
Да, всеки път, когато се погледна в огледалото - там няма никой.
Искам да събера звездите и да ги подредя, така, както ти винаги си искала,
защото на теб ти се отдаваше да подреждаш света,
но само нашият свят не успя да подредиш.
О, миличка, колко би ми се искало да греша,
искаше ми се този ден да беше просто един кошмар,
за който само да си бъбрим, просто ей така във времето...
Ако можех да върна времето назад,
щях да подредя звездите, така, както ти искаше...
Но в онази ден ние решихме съдбата си,
в онази нощ се спусна мрак, такъв, какъвто не съм и предполагал, че може да има.
Ако можех да върна времето назад,
бих изкрещял на баща ти да удари спирачка и да спре тази проклета кола.
Кола, която отне мечтите ни, кола, която отне същността ни,
кола, която ни уби по различен начин и тримата.
Но тогава Господ ме подложи на изпитание, като ме остави само мен в съзнание.
Очите ми насълзени, намъглени, пленени от страха, че мога да те загубя завинаги.
Виках за помощ, застанах на магистралата и паднах на колене.
Светлините се приближаваха все повече и повече,
усещах, че губя съзнание, докато не чух звука от спирачките,
сякаш дошъл да ме разтърси, като гръм.
За Бога, та аз обичах гръмотевиците и се питах дали ме има.
Да, има ме, защото трябваше да ти помогна, за да не съжалявам до края на живота си.
И питам се, питам се... а мен дали ме има,
защото всеки път, когато се погледна в огледалото - там няма никой.
Да, всеки път когато се погледна в огледалото - там няма никой.
Искам да събера звездите и да ги подредя, така, както ти винаги си искала,
защото на теб ти се отдаваше, да подреждаш света,
но само нашият свят не успя да подредиш.
Най-лошото бе, че лицето ти бе червено от толкова много кръв,
а аз се огледах в стъклото на отминаващата кола, която дори и не спря.
За миг осъзнах, че само аз мога да спася някого от този дълбок мрак.
Изправих се на крака, почувствах леко залюляване, но се задържах стабилно.
Сега вече изпитвах - гняв и омраза към този, който създаде това несъвършенство,
наречено Свят. Сега трябваше да съм по-бърз и да не мисля,
затичах се и вече бях до теб, Гери. С ръкава на блузата си изтрих кръвта от челото ти.
Триех и триех, но тя не спираше да се стича по нежната ти кожа.
Огледах се в лицето ти, не чувах гласа ти.
Спомням си, че те целунах за последен път.
На погребението не намерих сили да го направя,
защото се страхувах от безжизненото ти тяло.
И питам се, питам се... а мен дали ме има,
защото всеки път, когато се погледна в огледалото - там няма никой.
Да, всеки път когато се погледна в огледалото - там няма никой.
Искам да събера звездите и да ги подредя, така, както ти винаги си искала,
защото на теб ти се отдаваше да подреждаш света,
но само нашият свят не успя да подредиш.
И питам се сега има ли звезда, която да отведе душата ми от тази тишина, самотен без твойта топлина и изпитващ вина...
Хей, хора, искам да ви кажа да не се предавате.
Борете се всеки ден, за да не съжалявате,
защото животът е един миг, миг, без който не можем...
Опитвах се да бягам, исках да се скрия, но не успях.
Животът ме подложи на изпитание, което не можах да преодолея.
Знам, че си отиде, без да се сбогуваме.
Но, Гери, искам да те запомня - точно тук и сега.
Ще се върна там, където отлетя душата ти и ще си спомня
за всеки миг от този убийствен ден.
Защото от този ден, миличка, аз спрях да живея.
Не мога да виня баща ти, за нищо... той не можеше да продължи без теб.
След смъртта на майка ти, ти беше единственото нещо,
заради което той дишаше. Да, той ни обичаше и двамата,
но умря заради една наша мечта и ако можеше да я изпълни,
отново би постъпил по същия начин, не би се поколебал да ни види щастливи.
Но сега него го няма и теб също те няма, миличка.
И питам се, питам се... а мен дали ме има,
защото всеки път, когато се погледна в огледалото - там няма никой.
Да, всеки път, когато се погледна в огледалото - там няма никой.
Искам да събера звездите и да ги подредя, така, както ти винаги си искала,
защото на теб ти се отдаваше да подреждаш света,
но само нашият свят не успя да подредиш.
О, миличка, колко би ми се искало да греша,
искаше ми се този ден да беше просто един кошмар,
за който само да си бъбрим, просто ей така във времето...
Ако можех да върна времето назад,
щях да подредя звездите, така, както ти искаше...
Но в онази ден ние решихме съдбата си,
в онази нощ се спусна мрак, такъв, какъвто не съм и предполагал, че може да има.
Ако можех да върна времето назад,
бих изкрещял на баща ти да удари спирачка и да спре тази проклета кола.
Кола, която отне мечтите ни, кола, която отне същността ни,
кола, която ни уби по различен начин и тримата.
Но тогава Господ ме подложи на изпитание, като ме остави само мен в съзнание.
Очите ми насълзени, намъглени, пленени от страха, че мога да те загубя завинаги.
Виках за помощ, застанах на магистралата и паднах на колене.
Светлините се приближаваха все повече и повече,
усещах, че губя съзнание, докато не чух звука от спирачките,
сякаш дошъл да ме разтърси, като гръм.
За Бога, та аз обичах гръмотевиците и се питах дали ме има.
Да, има ме, защото трябваше да ти помогна, за да не съжалявам до края на живота си.
И питам се, питам се... а мен дали ме има,
защото всеки път, когато се погледна в огледалото - там няма никой.
Да, всеки път когато се погледна в огледалото - там няма никой.
Искам да събера звездите и да ги подредя, така, както ти винаги си искала,
защото на теб ти се отдаваше, да подреждаш света,
но само нашият свят не успя да подредиш.
Най-лошото бе, че лицето ти бе червено от толкова много кръв,
а аз се огледах в стъклото на отминаващата кола, която дори и не спря.
За миг осъзнах, че само аз мога да спася някого от този дълбок мрак.
Изправих се на крака, почувствах леко залюляване, но се задържах стабилно.
Сега вече изпитвах - гняв и омраза към този, който създаде това несъвършенство,
наречено Свят. Сега трябваше да съм по-бърз и да не мисля,
затичах се и вече бях до теб, Гери. С ръкава на блузата си изтрих кръвта от челото ти.
Триех и триех, но тя не спираше да се стича по нежната ти кожа.
Огледах се в лицето ти, не чувах гласа ти.
Спомням си, че те целунах за последен път.
На погребението не намерих сили да го направя,
защото се страхувах от безжизненото ти тяло.
И питам се, питам се... а мен дали ме има,
защото всеки път, когато се погледна в огледалото - там няма никой.
Да, всеки път когато се погледна в огледалото - там няма никой.
Искам да събера звездите и да ги подредя, така, както ти винаги си искала,
защото на теб ти се отдаваше да подреждаш света,
но само нашият свят не успя да подредиш.
И питам се сега има ли звезда, която да отведе душата ми от тази тишина, самотен без твойта топлина и изпитващ вина...
© Андрей Иванов All rights reserved.
