... Нещо се забиваше в мозъка ú... чукаше в слепоочията ú... някаква мелодийка натрапчиво се повтаряше... радио... не... клетъчният... Едва успя да си отвори очите и веднага ги затвори. Беше забравила да дръпне пердетата и слънцето я заслепи... Ръката ú опипваше нощното шкафче за да намери малкия телефон... Отвори внезапно очи, изтръпнала от мисълта, пробягала през съзнанието ú: ... "Децата... какво ли се е случило..." и още не помислила си какво може да е... сърцето ú се качи в гърлото и я задуши. Тревогата я събуди напълно, несъзнателно погледна часовника на дисплея - седем часа, видя и номера на непознат клетъчен телефон и си отдъхна. "...Не са децата, - но сърцето ú продължаваше да блъска лудо. - Кой ли идиот може да е... по това време?... Който и да е... - пое дълбоко дъх. - ...изглежда не е спал цяла нощ за да ми звънне... - издиша - ...Андрей?... Не... той ми няма номера..." - разсъждаваше, докато се опитваше да успокои сърцебиенето си с дълбоки вдишвания. Натисна бутончето за в ...