Николай и Юлия предпочетоха да не се намесват, а само ги слушаха. Болките на Анна и Андрей им бяха непознати и знаеха, че не могат да им помогнат, просто нямаха опит в това. А като че ли точно сега, в този момент те бяха изплували на повърхността и ако този разговор можеше да им помогне да се освободят от тях, те само щяха да се радват.
- Трудно е да се прецени, защото все по-малко започвам да вярвам в хората като цяло. Крепи ме все още надеждата, че могат да се поправят... - направи малка пауза. - както и това, че няма вечна забрава - внезапно допълни Анна, отговаряйки на по-предишния му въпрос.
Андрей подмина последните ú думи само с леко повдигане на веждите, забелязал болката изписана по лицето ú.
- Изглежда много хора са те разочаровали? - прозвуча като съчувствие, но в думите му имаше и въпрос.
- Не става въпрос за броя на хората, които са ме разочаровали, а за това, до колко са ме разочаровали. И разочарованията си имат своите измерения и зависят от това, доколко си се доверявал ...