Николай и Юлия предпочетоха да не се намесват, а само ги слушаха. Болките на Анна и Андрей им бяха непознати и знаеха, че не могат да им помогнат, просто нямаха опит в това. А като че ли точно сега, в този момент те бяха изплували на повърхността и ако този разговор можеше да им помогне да се освободят от тях, те само щяха да се радват.

- Трудно е да се прецени, защото все по-малко започвам да вярвам в хората като цяло. Крепи ме все още надеждата, че могат да се поправят... - направи малка пауза. - както и това, че няма вечна забрава - внезапно допълни Анна, отговаряйки на по-предишния му въпрос.

Андрей подмина последните ú думи само с леко повдигане на веждите, забелязал болката изписана по лицето ú.

- Изглежда много хора са те разочаровали? - прозвуча като съчувствие, но в думите му имаше и въпрос.

- Не става въпрос за броя на хората, които са ме разочаровали, а за това, до колко са ме разочаровали. И разочарованията си имат своите измерения и зависят от това, доколко си се доверявал на даден човек и колко силно си вярвал в него...

- Разбирам... - промълви Андрей. - Колкото повече вярваш на някого, толкова по-силно е разочарованието ти от него, когато те предаде... Лошото е, че човек си налага да прави компромиси при малките предателства и се чувства предаден изведнъж, чак когато се случи голямото... без дори да е забелязал, че е бил предаден много отдавна... Оказва се, че няма малки и големи предателства... има цялостен процес на предаване, който някак си се е проточил във времето... Особено, когато този човек е бил най-близкият ти...

- Защо тогава толкова много ни боли, когато завърши този процес? - преглътна с мъка Анна. - Би трябвало постепенно да сме свикнали, още повече пък, когато не се случва за първи път в живота ни?

- Защото, както казват хората, надеждата умира последна... Много често наричаме малките предателства обикновени грешки... Склонни сме да ги омаловажаваме, криейки се зад идеята за голямата цел... а всъщност, собственото ни самолюбие ни пречи да прозрем още в началото, колко от тези грешки са настилка по пътеката към крайното предателство...

- Искаш да кажеш, че страхът от грешната преценка ни е ръководил през цялото време?

- Не само, но и той. Кой нормален човек си признава дори пред себе си, че се е доверил на неподходящия човек?...

- А какво значи подходящ човек? И нима първото, за което си мисли човек, когато се свързва с някого е доверието? Не са ли на първо място други чувства, а доверието остава да се гради върху тях?

- Да. Тук си права. Първо идва любовта и като че ли доверието в началото изниква от нищото, а след това с развитието на връзката започва истински да се гради. Права си, че също така е трудно да се каже кой човек е подходящ и кой не, поне не в самото начало... макар че и тогава има забележими признаци, само дето ние в заслепението си не ги забелязваме... Като малките дървояди... забелязваме ги, чак когато здравото на вид дърво е рухнало... само дето няма как отново да го изправим.

- И каква според теб е рецептата за борба с малките вредители? - усмихна се тя.

- Рецептите са толкова, колкото са и разочарованията от този род, строго индивидуални и най-често не вършат работа... - засмя се Андрей с крива усмивка. - Ако беше така просто, сега нямаше да разговаряме на тази тема...

- И това ли е поуката? Че няма решение? - каза го така, сякаш не беше съгласна с него.

- За конкретния случай, в който дървото вече е рухнало, да. За следващите, човек може поне по-често да се ослушва за дървоядите... - усмивката му отново се изкриви.

- Значи ли, че това трябва да се превърне в самоцел... - погледна го вече съвсем сериозно тя. - ... ослушването?... Така не рискува ли да пропусне много по-важни и по-хубави неща?... И докато търси малките червейчета, да не забележи какво голямо и красиво дърво е израсло?... Няколко малки личинки едва ли могат чак толкова да му навредят, особено когато се унищожат навреме и мисля, че компромисите са точно за това... - помълча малко и допълни: - За разлика от дърветата, в човешките взаимоотношения има място и за такива дребосъци, още повече, че никой не се е родил безгрешен, а и не всяка грешка поне според мен е предателство.... Е, той, човекът си носи предателството в кръвта още от времето на Адам и Ева, но... не бива и дребните грешчици да се приемат за предателства... Вярно, че няколко последователни грешки могат да доведат до фаталната и всичко изведнъж да рухне, но... параноята в това отношение не е препоръчителна - позасмя се тя. - Я, ми кажи, защо винаги забелязваме първо грешките на другите, а последно собствените си паразитчета?

- Ааа, този отговор и аз го знам... - обади се Юлия. - Защото е по-лесно да обвиниш някой друг, отколкото себе си...

- Защо ли ми звучи толкова познато!? - побутна я Николай.

Анна се сепна, без да иска бе задълбочила разговора и то в посока, която едва ли бе чак толкова интересна на щастливото семейство срещу нея. По лицето ú се появи виновна усмивка и тя се обърна към Андрей.

- Видя ли колко ме бива да водя неангажиращи разговори?!... От идеята за едно пазаруване, до къде докарах разговора. Е, поне ти беше предупреден, само дето обремених тях двамата с проблемите си. - В момента, в който каза това и приятелите на Андрей енергично отрекоха, но Анна ги погледна извинително. - Хайде, не отричайте. Дължа ви извинение, но аз напоследък много, много не мога да водя леки разговори... все ме избива на философия...

- Ооо, и на математика - пошегува се с нея Николай, а Юлия и Андрей го погледнаха учудени.

Анна се разсмя.

- Каква математика? - Андрей гледаше приятеля си неразбиращо. Не си спомняше вечерта на партито да беше споменавала нещо от математиката.

Николай им разказа накратко какво му беше казала вечерта докато танцуваха, за хората ­ за "добрите", "лошите" и "другите"... Опита се да си спомни каква дума точно беше употребила, но след като не успя, погледна към Анна.

- Какви бяха ония... третите?

- "Имагинерни" - каза тя, но не продължи да обяснява.

Само дето Николай не спря, а обясни кои хора нарича точно така и защо. Беше запомнил даже това, което му беше казала за степенуването.

- И защо си се ограничила само до трета степен? - запита с интерес Андрей. - Доколкото си спомням, в математиката има безкрайно много степени...

- Защото в човешките взаимоотношения няма чак толкова много. Те се свеждат до три основни взаимоотношения и най-много до три-четири разклонения при второто от тях... - не успя да довърши, Юлия я прекъсна.

- И кои са те?

- От основните взаимоотношения, първото е това на индивида със самия себе си, което спокойно можем да го отнесем в нулева степен.

- Защо точно в нулева? - намеси се Андрей.

- Защото сам по себе си човек е единица, каквато и друга стойност да има, а единствено при нулевата степен всяко число е равно на едно... Следват взаимоотношенията на индивида с другите от неговия вид, като те могат да се разделят на три до четири подвида или както аз ги наричам степени и третото основно взаимоотношение е това на индивида с неговия Създател, ако изобщо този индивид вярва, че има такъв... ако не - взаимоотношенията се ограничават само до първите две.

И тримата я гледаха съсредоточено. Беше им интересно и никой не я прекъсна. Анна се поколеба дали да продължи, но като не видя някой от тримата да изпитва желание да я опровергае, събра смелост и отново заговори.

- Самите взаимоотношения между индивида и тези от неговия вид, както казах, могат да се разделят на три-четири подгрупи. Първата от тях е тази на индивида с неговите приятели. Това е най-простата взаимовръзка и за това аз я приемам като първа степен, тази степен, в която индивидът е самия себе си...

- Не опростяваш ли много приятелските взаимоотношения? - подметна Андрей.

- Не. Те са сложни до момента, в който се утвърдят като наистина приятелски, след това са много по-прости... ако разбира се не се играе на приятелство. - Погледна го да види има ли други въпроси или да каже нещо, но той замълча. - Второто разклонение или втората степен е между индивида и хората, които са зависими от него и третата - между човека и тези, от които той е зависим.

- Защо точно с тези степени характеризираш последните две взаимоотношения? - попита Юлия. - Не могат ли да си разменят местата?

- Могат... Обикновено човек иска да изглежда с много по-голяма стойност пред тези, от които зависи, които са над него, отколкото пред тези, които зависят от него. За това и двете степени си разменят местата при различните хора... Ако условно лошите наречем "отрицателни", а условно добрите ­ "положителни" и им сложим съответния знак, много лесно можем да предположим кои в коя степен взаимоотношения се изявяват...

- Да се опитам ли да позная? - засмя се Андрей. - "Отрицателните" - от втора при взаимоотношенията си с тези над тях, защото тогава трябва да се покажат в положителна светлина, а "положителните" - от трета, защото просто числото, което се получава, е по-голямо от това във втора степен.

- Браво, не си забравил математиката! - окуражи го Анна.

- А понеже чисто имагинерните числа на втора и трета степен са отрицателни, ти ги отнасяш към "отрицателните" хора! - довърши, доволен от себе си Николай, не забравил какво му беше казала за тези степени.

- Даже по-лошо, защото по-страшно от самото зло, може да бъде единствено бездушието и липсата на отношение към проявите му!...

- А четвъртата степен? - попита Юлия, явно беше слушала внимателно и не пропусна да го отбележи.

- При тази степен всички стават положителни... Тя се проявява рядко и само, когато над някой индивид се стовари нещо толкова разтърсващо, че... - опита се да намери точната дума. ­ "преорава" ценностната му система...

- За какво говориш?... За свръхестествените случаи ли? - тихо каза Юлия.

- Може би... - също толкова тихо отговори Анна и погледна Андрей, но от непроницаемия израз на лицето му не успя да разбере какво мисли за последните ú думи.

- Знаеш, че нещата не са чак толкова опростени - каза той, видял въпроса в очите ú. - Няма само "отрицателни" и само "положителни" хора, както и такива "чисто имагинерни"... Хората са предимно комплексни личности и доколкото си спомням от същата тази математика, комплексните числа имат и имагинерна част. Имаш ли я предвид при човешките взаимоотношения.

- Определено... Именно тази комплексност и съотношението между реалната и имагинерната част в човека може да го запрати във всеки един от четирите квадранта на системата, в зависимост от мотивите, целите и ценностната му система... Ако си спомняш използвах думичката "условно", за да подчертая, че няма само добри и само лоши хора...

- И как ти хрумна идеята за тази математика на човешките взаимоотношения? - полюбопитства той.

- Не зная. Хрумна ми някак си. Трябваха ми подходящи термини за да се изразя по-точно за някои неща и така попаднах на математиката. И то съвсем наскоро... Спомних си как преди години, още като ученичка в гимназията, присъствах на третия международен семинар на младите физици. Тогава бях влюбена във физиката, а много време след това, та и досега, все още я обичам. На същия семинар, вечерта на коктейла беше и академик Капица*, който описа няколко човешки взаимоотношения с помощта на обикновени математически действия на елементарни функции. Написа ги с обикновен тебешир направо върху дървената ламперия на стената. За съжаление не успях да ги запомня... Бях си ги записала в едно тефтерче, но при някое от местенията като студентка, съм го загубила... Беше нещо подобно на действие умножение при положителните и отрицателните числа и за себе си го опростих до тях...

- И какво беше? - заинтригувана я насърчи Юлия, видяла колебанието на Анна. - Никога не съм предполагала, че човешките взаимоотношения могат да се вместят в математически действия. Ще ми е интересно да го чуя.

- Ами, нещо такова... - Анна извади тефтерче и химикал от чантата си и написа:

(+) . (-) = (-)

приятелите ⁽⁺⁾  на   моите врагове ^(-),  са и мои врагове ^(-)

(-) . (+) = (-)

враговете ^(-)    на   моите приятели ⁽⁺⁾,  са и мои врагове ^(-)

(-) . (-) = (+)

враговете ^(-)  на   моите врагове ^{( -)},  са  мои приятели ⁽⁺⁾

(+) . (+) = (+)

приятелите ⁽⁺⁾  на   моите приятели ⁽⁺⁾,  са и мои приятели ⁽⁺⁾

... нещо такова беше, - поясни тя - само че изразено чрез функции... И не че горепосочените взаимоотношения са толкова прости. Искаше да ни покаже колко забавна и интересна може да бъде математиката, както и това, че не е само сухи цифри и формули... И успя... поне при мен, щом като повече от двадесет и пет години не съм го забравила, нищо че е в "по-съкратен" вариант...

- Значи това те е накарало да се опитваш да характеризираш хората и техните взаимоотношения с помощта на математиката? - взря се изпитателно в нея Андрей. - Изобщо продължаваш ли да се занимаваш с математика и физика?

- Отговорите и на двата въпроса са не... като изключим случайното ми и малко налудничаво хрумване за "имагинерните" индивиди и това да си представям хората като комплексни числа... макар че математиката според мен е науката, с която може да се опише всичко на този свят... А там, където тя или физиката са безсилни... - направи пак кратка пауза Анна. - ... започва философията и... теологията... - Усмихна се като видя изненаданото изражение по лицата на другите и продължи с шеговит тон. - Дори не съм сигурна, че правилно боравя с терминологията, но мен си ме устройва... Надявам се да не споря по тези въпроси с някой математик или психоаналитик, или пък, не дай Боже, с психоаналитик, разбиращ достатъчно от математика... - разсмя се тя при последните си думи.

- Защо? Има много логика в това, което казваш - погледна я все така учудено Юлия.

- Защото не всичко логично е вярно - по гласа на Анна, можеше да се разбере, че наистина мисли така и се надсмива над собствените си разсъждения.

- А, можеш ли да кажеш нещо логично, което не е вярно? - придърпа я отново към себе си Андрей.

- Ако си понапъна мозъка, може и да се сетя... но предпочитам да хапна малко.

Юлия тъкмо беше извадила тортата и започна да я реже.

- Не можеш ли да мислиш, докато ядеш? - подкачи я Андрей, докато наливаше в чашата ú шампанско от бутилката, която му подаде Николай.

- Само преди малко ти демонстрирах, че мога да върша три неща наведнъж... - погледна го косо и видяла че не разбира за какво говори, продължи. - ...да ям, да мисля и да говоря...

- Да мислиш и да говориш? Нима може да се говори без да се мисли? - Още докато задаваше въпроса, разбра, че го беше подвела и чакаше да чуе точно това.

- Трябва ли да ти отговоря или сам ще се сетиш какъв е отговорът ми? - избухна в смях тя, видяла вече примиреното му изражение от това, че е влязъл отново в клопката ú.

- Точно поради това се отказах да броя - изсмя се и Юлия. - Момчета, - Обърна се тя към мъжете. - изглежда днес не ви е ден... или по-точно вечер...

- Ще ви видим и вас в други ден! - рече сериозно Андрей.

Искаше да ускори събитията. Нямаше много време до заминаването на Анна, а и той трябваше да пътува още утре вечер за Бургас.

Следващият ден беше неделя, а сутринта в понеделник имаше много важна сделка, след уреждането на която можеше да си позволи седмица-две почивка. Вярно, не да изпуска от поглед делата на фирмата, но поне да не виси над главата на подчинените си и да не пътува за известно време. Ако всичко в понеделник минеше гладко, така както очакваше, щеше да си отвори път към някои азиатски пазари.

Занимаваше се с внос на екзотични и цитрусови плодове и много често пътуваше зад граница за да урежда сделките си, но искаше да разшири дейността с износ на български зеленчуци и млечни продукти към Азия. Европейските пазари бяха разпределени и много трудно се пробиваше на тях, но за сметка на това Азия бе земя необятна и пазарите ú предлагаха добри възможности както за внос, така и за износ. Беше работил дълги години упорито за да постигне сегашните си успехи и всичко, с което можеше да се гордее... Вносът на стоки вървеше гладко и пътуванията му се ограничаваха вече само до подновяване на договорите, но за износа щяха да му трябват още много нерви и търпение. Сделката в понеделник щеше да е решаваща и поради това трябваше да си тръгне утре вечер, независимо че не му се тръгваше. Ако можеше да убеди Анна да пътуват с Юлия за Бургас в понеделник и сделката приключеше успешно, щеше да има повод за двойно празнуване.

- В други ден ли? - изгледа го изненадана Анна. - Какво трябва да се случи тогава? - Беше забравила уговорката за готвенето, просто защото мислеше, че се шегуват.

- Другото ти качество, освен да мислиш бързо, да не е и да забравяш бързо? - стрелна я с поглед Андрей. - Забрави ли, че ние ще си чакаме вашето готварско гала-представление?...

- И ти реши, че ще е още в други ден? - прекъсна го тя.

- Утре вечер трябва да пътувам... - започна да говори той. - В други ден сутринта имам важна среща. - и им разказа за нея. - Ако всичко мине гладко, ще имаме повод да празнуваме... а, ако не мине, макар че се съмнявам в това, е, ще остане да се наслаждаваме на вашите общи умения...

- Става. - Въодушевлението на Юлия от идеята беше все така силно. - Съгласна ли си? - обърна се тя към Анна, но дори не ú даде време да реагира. - Ще тръгнем в понеделник накъде към девет сутринта, ще пообиколим магазините и ще обядваме някъде в града. Когато той приключи със срещата - и посочи с поглед Андрей. - ще ни се обади и ще напазаруваме заедно необходимите продукти.

Анна не успя дори да мигне, когато тримата вече обсъждаха програмата за понеделник. До този момент си беше мислила, че никой не говори сериозно, но трябваше да се примири с мисълта, че всичко е решено. Не можеше да си позволи да ги разочарова, като откаже сега. Какво пък толкова страшно можеше да се случи, ако пътува до Бургас?... Гледаше все още с недоумение как уговориха подробностите по пътуването. Тях двете щеше да ги закара Николай. Докато те се помотаят по магазините, той щеше да свърши едно-друго и след това да ги заведе на обяд. Все още коментираха някои от подробностите, когато тя се обади.

- Добре, така или иначе, след като всичко останало от програмата е уговорено, дали някой няма да ми каже, какво се очаква да присъства на трапезата за тази гала вечеря? - гласът ú прозвуча преднамерено примиренчески.

- Ти спомена нещо за родопски специалитети, можеш ли да ги приготвяш? - попита Юлия невинно.

- Такава си е моята жена! - възкликна Николай. - Не стига, че ще участва в готвенето основно като наблюдател, но има и претенции...

Анна подмина думите му с неангажираща усмивка и отговори на Юлия.

- Ям ги с удоволствие, но не всичко мога да приготвям. Лошото е, че точно това, което най-много обичам, най не ми се отдава да го направя, но пък и няма да ми се наложи, защото няма всички необходими продукти.

- И какво е това, - засмя се Николай. - за което няма да намерим продукти?

- Родопчаните му казват "пареник". Нещо подобно на качамак, но с месо и много масло...

- И какво няма да можем да намерим? В магазините има всичко, и месо, и царевично брашно, и масло... - погледна я учудено той.

- Месото е малко по-специално. Предварително приготвено в буркани - "кавардисано", така му казват. Приготвят го обикновено по Малкия Байрям, един от техните религиозни празници. Варят го в собствените му сокове и мазнини, докато цялата вода изври и тогава го слагат в буркани... Тук просто няма да намеря такова, а за да го направя предварително, ще ми е необходимо доста време. - Прозвуча доста наивно като оправдание и за това допълни: - Пък и аз само ще се проваля, ако трябва да приготвя точно това ястие.

- Защо, нали си добра готвачка? - заяде се на шега Андрей.

- Защото има някакъв чалъм, който така и не можах да го схвана... Но пък е невероятно вкусно... Свекърва ми го прави фантастично. Слага му и бяло брашънце, и картофки и ги вари с царевичното брашно, а след като постави за доста дебела подложка от месото и го запече, го полива с предварително позапържено масълце отгоре...

- Прииска ми се да го опитам - подкачи я отново Андрей.

- И на мен - обади се Юлия.

- Жалко, но не мога да ви помогна, освен да ви заведа при свекърва ми да ви направи - пошегува се тя. - По-вкусен от нейния не съм накусвала...

- При свекърва ти ли? - изгледа я Юлия. - Не каза ли, че си разведена?

- Да, казах, а и съм разведена, но тя си остава моя свекърва, независимо от този факт. - Видя неразбирането по лицата на всички и поясни. - Трудно ми е да кажа бивша свекърва. Звучи ми така, сякаш казвам... "бившата баба на децата ми", а такова нещо просто е невъзможно. Поне от моя гледна точка се получава парадокс. Сигурно размествам понятията, но винаги съм я възприемала като моя свекърва, не защото е майка на съпруга ми, дори когато не беше бивш, а защото е баба на децата ми. Може би за това винаги съм ú казвала майко, така както ú казвам и сега, без значение, че със синът ú сме разделени от много време. - Усмихна се извинително. - Не зная дали ме разбрахте, аз все усложнявам нещата или по-скоро размествам взаимовръзките между тях...

- Никак не ги усложняваш - хвана я Юлия за ръката, пресягайки се. - По-скоро поставяш кръвната връзка на първо място. Честно казано, никога не съм разглеждала нещата от тази гледна точка... - продължи да говори тя. - Не съм сигурна, че много хора изобщо се замислят над това.

- А би трябвало - отново заговори Анна. - Тя е свързана с мен, чрез кръвта на децата ми... - Замълча за момент, загледана в огъня, който проблясваше наблизо и си представяше дребничката съсухрена женица, за която говореше.

Спомни си страданието и болката на тази жена, когато се развеждаха със съпруга ú и как твърдо се бе изправила тя срещу собствения си син, за да защити внуците си. Такава жена не можеше да се нарече с безличните думички като "бивша свекърва". Разказа им накратко за нея и за това, защо не би могла да ú каже нещо друго, освен "майко".

- Много често, - продължи да мисли на глас Анна. - ние самите, затворени в собствената си болка, не виждаме мъката на другите... - тръсна глава. - Все още чувствам известна вина към нея... Не че не забелязвах колко ú е тежко, а че намирах време само за децата и себе си, но не и за нейното разочарование... - преглътна, сякаш за последната дума едва ú достигна въздух.

- Тогава си била много наранена - опита се да я утеши Юлия.

- Не става дума за това - заговори по-спокойно Анна. - Личните ни разочарования не ни дават право да не виждаме чуждите... Сега от позицията на изтеклото време, виждам много неща, които съм могла да направя... поне за да ú е по-леко. Тогава всички бяха наранени, и аз, и децата, и близките ни... Но знаеш ли какво се получи точно след като измина известно време? - обърна се тя към нея без да очаква отговор. - Ние всички по един или по друг начин се окопитихме, преживяхме го или по-точно преболяхме го... Децата, които най-много страдаха тогава, а и сега не им е безразлично, се окопитиха по-бързо и от мен... За това време много израснаха и виждам, че колкото по-големи стават, толкова по-малко се нуждаят от нас. Не го казвам в буквалния смисъл. Просто започват да имат свой живот, свои интереси, дори приятели, с които споделят много по-съкровени неща. С течение на времето ние ставаме по-скоро фон на техния живот, отколкото главни действащи лица... Както казват театралите, минаваме в "масовката". И това е съвсем естествено, иначе животът не би продължил, ако цял живот се държат за полите на майките си или за панталоните на бащите си... Всеки родител е длъжен да свикне с тази мисъл, както свикнах и аз, когато се омъжи голямата ми дъщеря... - подсмихна се.

- Значи си баба? - ококори се Юлия.

- Да, но за сега само на зет ми... - отговори тя.

- Ей по такива баби си падам! - Андрей използва момента да я прегърне по-силно и всички се разсмяха. - Особено пък, ако е "преболяла" разочарованието си... от мъжете.

- Не се занасяй... - погледна го накриво Анна. - Всяка жена на мое място би го преживяла рано или късно... - Умишлено каза преживяла, а не преболяла. - Животът си върви и не можеш нито да го спреш, нито да се затвориш в черупката си. А и дори да го направиш... това с черупката... все идва един ден, в който разбираш, че не може да се пропиляваш ей така, в страдания по нещо, което не си е заслужавало. Пък и времето има невероятната способност да лекува всякакви такива рани... - замълча и си пое дъх. Знаеше, че нейната още не е излекувана напълно, но предпочете да го премълчи. Не че обичаше все още съпруга си... не. Но все още беше зашеметена от обидата и разочарованието... - Не беше необходимо да им го казва, обаче. - Интересното е, че от всички изживели тогава заедно кошмара, защото всеки един развод сам по себе си е кошмар, свекърва ми си остана най-наранена. Не зная коя е причината, но се опитвам да я разбера, нали в крайна сметка и аз съм майка... Може би, защото се опита да поеме вината за грешката на сина си...

- Но защо, та тя няма никаква вина!? - реагира Юлия.

- Така е, но нали майката е тази която възпитава децата си и ги учи кое е добро и кое лошо... Изглежда, тя се натовари с вината за постъпките на сина си и си остана най-вярна в мъката по неговите грешки... И ако аз съм с вас, децата ми - с приятели, а синът ú - с втората си съпруга, то тя е сама и преглъща болката си от всичко, което се случи... Все ми се изплъзват правилните думи, когато искам да кажа нещо простичко...

- Аз те разбирам - обади се пак Юлия.

- Не съм съвсем точна... - потри Анна слепоочието си с пръсти. - Може би, ако използвам една стара народна песен като метафора, ще стана по-ясна...

- Ще пееш ли? - поизправи се Андрей и я погледна изненадано.

- Ехеее, не съм пила чак толкова много... - отговори му със смях тя. - Не, няма да пея... Предполагам, - продължи все така усмихната. - че всички сте чували онази песен за Шар планина. - Всички кимнаха утвърдително с глави. - Помните ли стиха "майка жали дор до гроба"? - пак кимнаха. - В самата песен никъде не се говори за смърт, а за завръщане... и планината да ги пусне да преминат... За мен самата, това връщане не е само като присъствие, а като завръщане към изконните ценности на рода, на семейството, на майката... и ако планината от грешки не може да ни пусне назад... то тогава наистина само майката жали за това до гроб... - гласът ú беше станал нисък, алтов.

- Но има и още един, как беше... нещо за "жена жали ден до пладне"? - опита се да я подразни Андрей.

- А не е ли така? - не му остана длъжна тя. - Това не противоречи на казаното до тук от мен - погледна го твърде смело в очите и довърши. - Да не мислиш, че през тези години съм живяла като монахиня, както предполагам и ти не си пазил поведение на никого, но това едва ли е най-важното в случая. Важното е, че както каза преди малко Юлия, е имало върху кого да хвърлим вината за провала или разочарованието си...

- Но за такова нещо обикновено не са ли виновни двама? - пак се намеси Юлия.

- Да, така е. Няма само един виновен, когато се руши нещо съградено от двама...

- А ако не е градено и от двамата? - попита Андрей с особено твърд глас.

- Ако не е градено, значи, че такова понятие като "двама" не е имало изобщо и всеки поединично си носи вината за това... Но мисълта ми беше за друго... че колкото и да си самокритичен и да осъзнаваш вината си в нещо такова, тайничко все гледаш да прехвърлиш вината върху другия.... Така е. И най-често срещаното оправдание в такива случаи е, че постъпките ни са в противовес на тези от отсрещната страна...

Оправданията, ето кое ни крепи в такива ситуации... Болката си е болка, обидата си е обида, но имаме утехата на това да прехвърлим вината върху другия... Но я се опитай да си представиш липсата на възможност да обвиниш някого другиго! По-лесно ли щеше да ти е, отколкото в първия случай?

- Но защо? - попита със съчувствие Юлия, като разбра кого имаше предвид Анна. - Тя не би трябвало да се чувства виновна за грешките на сина си. Той е достатъчно голям за да носи отговорност за собствените си постъпки...

- Ти ходила ли си на родителска среща, на която да ти кажат за някаква детска беля на детето ти? - запита я усмихната Анна.

- Да, случвало ми се е.

- И как си се чувствала? Не си ли изпитвала вина, че си допуснала да се случи?

- Ами, като се замисля, май имаше нещо такова...

- Има и още как. Освен неудобството и срама от поведението на детето, не ни ли гризе повече неудовлетворението от това, че не сме се справили... И това за някаква си детска щуротия... Срам и неудобство - повтори тя. - от това, че не сме се справили със задачата да ги възпитаме както трябва... или поне, така както го приема обществото около нас за нормално... Какво ще кажеш за същите тези провинения, но в много по-голям мащаб?... Защо мислиш, че постъпките на голямото, порасналото дете тежат по-малко, отколкото нарушаването на училищната дисциплина?... Напротив, тежат повече, особено, когато са засегнати много близки и скъпи хора - тогава и вината, и срамът са много по-големи... Провалът си е провал и ми е трудно да повярвам, че един родител, поне пред себе си, може да го прехвърли изцяло върху порасналото си дете... За това и преди малко казах, че тя си остана най-постоянна в мъката по това, което се случи... и сигурно така ще си остане... Дори сега, когато ние вече имаме своя нов живот, тя не престава да се чувства виновна.

- Провалът на децата е провал на родителите, това искаше да кажеш, може би? - Николай погледна първо нея, след това Андрей. В погледа му остана нещо недоизказано.

- Не. Искам да кажа, че така се възприема от повечето родители, но не би трябвало да е така... Когато децата са малки, има някакъв резон в това, но когато те самите вече са родители, не би трябвало да е така.

- А ако родителят няма възможност да участва във възпитанието на децата си и тогава ли трябва да носи вина за техните провали? - попита напрегнато Андрей.

Анна видя как Юлия и Николай сякаш се стегнаха. Едва не каза това, което мислеше, изхождайки от собствените си разочарования с бившия си съпруг, но в последния момент се овладя и реши да бъде по-обективна. Не всички случаи на провален брак бяха като нейния и нямаше право да бъде толкова крайна, ако иска да бъде справедлива.

- Носи вина по-скоро за това, че не е взел участие във възпитанието им, отколкото за техните грешки и неудачи, - отговори предпазливо Анна. - но и това е много относително, тъй като не винаги може да му е дадена възможност да избира... - Видя как по лицата и на тримата мина някакво облекчение, но не разбра защо. - Всеки случай на развод е специфичен сам за себе си и засегнатите по един или друг начин не могат да бъдат слагани под общ знаменател. А никой не излиза незасегнат от такава ситуация, дори и тези, които са били инициатори за нея... Не мога да говоря общо за тези неща, - погледна ги някак притеснено. - мога да коментирам конкретна ситуация... - Вгледа се в Андрей.

Лицето му се беше вкоравило като излято от гранит и дори мускулче не трепваше по него. Очите му бяха потъмнели и сега много трудно би казала, че са сини, а не черни. Устните му бяха побелели от някакво вътрешно напрежение и Анна усети, че въпросът му не е бил нито случаен, нито безсмислен. Предположи, че зад него се крие нещо друго и го погледна въпросително. Не би си позволила да го попита направо, защото нямаше право да задава такива въпроси, а още повече, че не бяха и сами.

- Може би не е зле да ú кажеш - обърна се към приятеля си Николай, но когато Андрей замълча, само вдигна разочаровано рамене и продължи да го гледа настойчиво.

- Мислиш ли, че моментът е подходящ? - гласът на Андрей беше станал глух от напрежение.

- Защо не? Може би тя ще те разбере най-добре. А е и крайно време да поговориш с някой, който не по-малко от теб е бил наранен в такава ситуация... Мисля, приятелю, че е време да разчупиш черупките, както се изрази тя...

Анна се почувства неловко - говореха така, сякаш в момента я нямаше там. Разбираше, че не бива да се намесва, но не можеше да предположи, че жизнерадостният мъж, с когото се бе запознала вчера, бе минал през някакъв подобен на нейния огън. Не би се опитвала да гадае, но от погледа на Юлия разбра, че заслужава само съчувствие. Изчакваше го да заговори, но разбираше колко му е трудно да го направи. Видя как по лицето му пробяга колебание, но в следващия момент преглътна думите, които беше готов да каже и само махна с ръка.

- Може би някой друг път,... - гласът му изскърца от усилие да прикрие нерешителността си. - ... когато сме само двамата. - И се усмихна виновно на Анна, забелязал неудобството ú. - Съжалявам, не си виновна ти, аз самият още не съм готов да говоря открито за това...

- Никой никога не е готов, докато не събере смелост и да заговори за него! - не се сдържа Юлия.

Разговорът беше тръгнал точно в посоката, в която мислеше, че ще накара Андрей най-сетне да излезе от ситуацията на щраус, заврял главата си в пясъка. Надяваше се да съумее да се пребори с тази тригодишна затвореност и смяташе, че точно Анна може да му помогне за това. Само в началото на развода си, беше показвал пред нея и Николай, колко много е засегнат и колко много му тежи. След това се заключи в себе си и дори напоследък беше престанал да се среща с тях. Беше се отдал напълно и единствено на работата си, сякаш не работеше за да живее, а живееше за да работи. Беше прекрасен човек и много го обичаха, но не знаеха как биха могли да му помогнат. Откакто беше срещнал Анна, бе забелязала особените пламъчета в очите му и се надяваше, че най-сетне може да се пребори с разочарованието си... "Изглежда, с много призраци ще трябва да се борят!" - помисли си тя, - "И дано да успеят!" ­ но замълча.

Всички се умълчаха. Във въздуха увисна неловка и напрегната тишина. Андрей посегна към цигарите, независимо че току-що бе угасил предишната. Лицето му беше все така мрачно и светлината на фенера го правеше да изглежда бледо и измъчено. Анна се чувстваше неудобно, не за друго, а защото тя бе довела разговора до тук и тъкмо се чудеше какво да направи, когато Юлия спаси положението. Вдигна чашата си с шампанско и я поднесе към тази на Анна.

- Ами, да пием за смелостта на жените да говорят много по-открито и почти по всяко време за проблемите си! - Чашите звъннаха. - Вие ще се включите ли към нашия тост или ще ни оставите да пием сами за себе си? - погледна тя към Андрей.

Анна извъртя глава да го погледне. В момента, в който се обръщаше, нещо изплющя във въздуха и се заплете в косата ú. Ако не се беше обърнала, сигурно щеше да я удари в лицето. Не успя дори да си го помисли. Инстинктивно изпищя, хвърли чашата, която държеше и започна да удря косата си, за да махне това, което се беше навряло в нея. Беше на ръба на истерията, тъй като не виждаше какво е, а то продължаваше да мърда в косите ú. Скочи на крака с такава бързина, че самата тя не разбра как го направи. В първия момент всички се стреснаха от писъка ú и видяха как метна чашата, но не разбраха какво се случи. Когато тя се изправи бързо, скочиха и те. Андрей я хвана за ръцете и се опита да ги махне от косата ú, но забеляза разширените ú от паниката очите.

- Успокой се... Свали си ръцете... - каза той с толкова твърд и властен глас, че тя машинално ги отпусна, но мърдането в косата ú, едва не я накара да запищи отново. - Спокойно, аз ще видя какво е... - и докато говореше, внимателно измъкна един огромен златисто-зелен бръмбар, който продължаваше да шава с крачета и се беше оплел в няколко косъма. Анна потръпна и за малко да извика отново. - Ето, виж какво страшно чудовище те е нападнало - опита да я успокои с шега Андрей, но като видя ужаса по лицето ú, я съжали. - Кой знае, на какво му е заприличала червената ти грива... - погали той разрошената ú коса.

Хвърли бръмбара надалеч и плътно я притисна до себе си. Усети я как трепери от изживения ужас и желанието му да защитава тази жена отново нахлу в него. Имаше чувството, че в ръцете си държи малко беззащитно дете, а не четиридесетгодишна жена, сякаш изведнъж се бе смалила от уплахата. Изпита невероятна нежност и му се прииска да я грабне на ръце, но само леко я залюля в прегръдката си като ú шепнеше успокоителни думи.

- Тези проклети гадинки... - потрепери и Юлия. - Ако беше се приземил с тази скорост в моята коса...

- Щяха да те чуят чак в турската акватория - допълни с присмех думите ú Николай. - Нищо че е на десетки километри оттук...

Анна все още трепереше от страх, сърцето ú се бе спряло в гърлото и не можеше да продума и думичка. Тупкаше ли, тупкаше там. Усещаше краката си омекнали от шока и се беше отпуснала в ръцете на Андрей, който ú помогна да седне. Андрей взе собствената си чаша, напълни я догоре с вино и ú я подаде.

- Изпий я... - но когато Анна погледна чашата с почти невиждащ поглед, повтори с по-твърд глас. - Изпий я... цялата... ще ти помогне!... Жалко, че няма нещо по-силно...

Анна пое чашата и подчинявайки се на думите му, изпи цялото вино, като едва не се задави. Подаде му празната чаша и си пое дълбоко дъх. Все още не ú достигаше въздух, паниката от изживяното беше заседнала в гърдите ú.

- Господи, как се изплаших! - промълви тя и се сви почти на топка, прегърнала коленете си.

Усети първите тръпки от стреса да плъзват по тялото ú и започна да трепери от нервното напрежение, въпреки че нощта беше топла. Опита се да се овладее, но вместо това, тялото ú се разтресе от силни конвулсивни тръпки. Не можеше да направи нищо, трудно ú беше да се отпусне и чувстваше как старият студ пълзи по вените ú. Този студ беше "подарък", останал от бившия ú съпруг... от многобройните му скандали... от треперенето в безкрайните нощи докато той се прибере... от изтръпването, когато чуеше хлопването на асансьорната врата и превъртането на ключовете в ключалката на вратата... Едва през последните една-две години беше позабравила за него, но явно не беше си отишъл съвсем, щом сега с такава сила нахлу в нея и разтърси тялото ú.

- Ще ми подадеш ли нещо да се завия?... Студено ми е... - едва успя да каже тя, страхувайки се другите да не забележат, че зъбите ú тракат като кастанети.

Андрей бързо скочи и донесе един от спалните чували. Разтвори го и я зави. Приседна до нея и се опита да я стопли в прегръдката си. Ръцете ú бяха ледени. Разбираше, че е уплашена, но не можеше да проумее силната ú реакция. Усещаше под ръцете си колко е напрегната и как тялото ú се тресе от нервни спазми. 

- Отпусни се, - тихо продума той. - не се стягай... така само още повече ще се разтрепериш... - гласът му беше мек и успокоителен, говореше ú като на уплашено дете. - Няма нищо страшно... та това беше само едно бръмбарче...

- Не е от това... - изхриптя тя и зарови глава в спалния чувал, с който беше загърнал и коленете ú. Знаеше, че трябва да се отпусне и да остави топлината да се разлее по вените ú, но ледените тръпки все още бяха силни и не можеше да се пребори с тях. Беше се надявала, че този сковаващ страх си е отишъл завинаги и бе забравила как да се справя с него...

Юлия и Николай наблюдаваха сцената мълчаливо и се чудеха как да ú помогнат.

- Разпалú огъня! - обърна се внезапно Юлия към съпруга си. - Трябва да има чай някъде в една от чантите ми... - и докато казваше това се наведе и започна да го търси. - А, ето го... ела да стоплим вода! - дръпна Николай за ръка и го поведе към огъня, блещукащ с последни пламъчета на няколко крачки от тях. Искаше да остави Анна сама с Андрей и да ú даде време да се посъвземе.

Николай я разбра, отде до огъня и се зае да го разпалва. Юлия клекна до него и му заговори нещо тихичко, като хвърляше от време на време поглед към Анна.

Беше започнала да идва на себе си. Успокоителните думи на Андрей и собствените ú усилия да се овладее, бяха започнали да вършат работа. Все още разтриваше пръстите на ръцете си, които сякаш се бяха вкочанили, но усещаше как мускулите ú се отпускат и по тялото ú се разлива топлина, която изтласква сковаващия студ от нея. Вдигна глава и погледна извинително Андрей, но не можеше да проговори от страх да не забележи, че челюстите ú са се схванали от напрежение.

- Толкова много ли те уплаши този бръмбар? - гледаше я невярващо той.

- Казах... ти... че... не е... от това... - думите излизаха накъсани от опитите ú да си поеме дълбоко въздух.

- А от какво? - настоя да разбере Андрей и я погледна настойчиво.

- Дълга... история... - гласът ú се отрони като сух ситен пясък, раздухван от вятъра.

- Нещо като давенето ли?... - опита се да предположи той.

- Като!... - устните ú се извиха в крива усмивка. - ... Само дето... едва не се удавих завинаги!... - и видяла израза му на неразбиране, сякаш на себе си промълви. - Както виждаш още ми държи влага... и ме дърпа надолу...

- Защо не споделиш? - погали я по лицето, разбрал, че говори за нещо много по-различно от току-що изживения преди малко инцидент. Отправи поглед към огъня, където Юлия правеше чая и ги наблюдаваше. Разбрала погледа му, тя само кимна с глава. След това очите му насърчително спряха върху лицето на Анна. - Ще ми се довериш ли?

- И да се разтреса отново! - все така тихо и сякаш на себе си промълви тя. - Не ти трябва да знаеш... - поколеба се. - пък и не може да се каже само с няколко думи...

- Имаме цяла нощ на разположение - успокои я той. - а и аз съм добър слушател...

- Не мисля, че е редно да ангажирам вниманието на Юлия и Николай с проблемите си... - направи пауза. - както, между впрочем и твоето...

- За моето внимание си отговарям аз - все така тихо, но твърдо каза Андрей. - Особено, когато вече съм го ангажирал с някого... - не довърши. Видя с периферното си зрение, че Юлия му маха с ръка и тръгна към нея, след като каза на Анна да не мърда оттам.

"Къде ли мога да отида?" - помисли си тя. - "Да не мисли, че ще подкарам лодката?!" - беше се поокопитила и чувството ú за хумор бавно се връщаше. Стана ú смешно, но знаеше, че истерията от преди малко все още я държи и не бива да се оставя както на студа, така на смеха. И двете бяха страните на една и съща монета. 

- Изпий няколко глътки, ще те стопли... - избоботи над главата ú Андрей, подавайки ú чашата с чай.

Подскочи от гласа му - беше се замислила за секунди и не чу стъпките му.

- Какво ти става? - погледна я недоумяващо. - Имам чувството, че нервите ти са опънати до скъсване!

Анна пое чашата с разтреперани пръсти и отпи няколко малки глътки. По тялото ú се разля топлината на горещата напитка, а и дланите ú започнаха да се затоплят от допира до сгорещената чаша. Юлия и Николай дойдоха и приседнаха срещу тях.

- По-добре ли си? - попита загрижено Юлия. В зелените ú очи имаше неподправена тревога.

- Да. Благодаря. Вече съм много по-добре. - Анна кимна с глава и продължи да отпива от чая. Не знаеше какво повече да каже, а и едва ли очакваха повече от нея.

- Искаш ли да се преместим до огъня? Там ще се затоплиш по-бързо. - Но тя само отрицателно поклати глава. - Хайде, - настоя Андрей. - или искаш аз да те занеса!?

Погледна го и по решителния израз на лицето му разбра, че ако не стане сама, той наистина ще го направи. Повдигна се бавно, все още беше омотана в спалния чувал, но като видя, че Юлия започва да прибира остатъците от храната, го отметна.

- Трябва да помогна за разчистването - наведе се, решила да се включи в прибирането, но едва не падна от рязкото навеждане. Краката ú все още не я държаха стабилно и залитна.

- Ще имаш време да се доказваш друг път! - задържа я за ръката Андрей и грабвайки отметнатата завивка, я поведе към огъня.

Сложи я да седне внимателно върху един от по-едрите камъни край огъня и отново я зави. Взе чашата от ръката ú и без да я попита, я напълни отново до горе с чай. Видя, че се готви да му върне чашата и тихо, но рязко заговори.

- Дори не си го и помисляй! Ще го изпиеш, дори ако трябва да ти поднасям чашата до устата! - натискът на погледа му я стъписа. - Все още си в шок и тъй като няма нищо по-силно от вино, чаят ще свърши добра работа - каза го малко по-спокойно.

- По-силното само би ме напило - опита се да се усмихне тя, но усещаше, че от последната чаша вино, изпита на екс и топлия чай, главата ú се бе малко позамаяла. Можеше и да е от това, че вече не изпитваше онова напрежение от преди малко. Усети парене в очите и някаква топлина в гърлото, сякаш нещо я давеше. "Сега пък остава и да се разплача!" - помисли си, но преглътна с усилие и успя да се овладее.

Нищо не остана незабелязано от Андрей. Видя появилите се за момент сълзи и как ги преглътна, и реши, че я е обидил с прекалената си настойчивост.

- Извинявай, не исках да бъда груб! - и очите, и гласът му я погалиха. Беше седнал малко в страни, но я обърна срещу себе си, така че огънят огряваше едната им страна. Захлупи с длани ръцете ú, така както си държеше чашата и ги придърпа малко към себе си. - Ще ми разкажеш ли от къде са тези нерви?

- Ами, родила съм се с тях... - усмихна се тя. - Мисля, че всеки човек се ражда с нерви... или греша? - опита се да го погледне закачливо.

Беше я поставил да седне така, че можеше да вижда само него и скалите зад гърба му. Чуваше, че Николай и Юлия тихичко си говорят, докато прибират нещата, но не можеше да се обърне и да види до къде са стигнали, макар че ú се искаше. Андрей беше приковал поглед в нея и въобще не обърна внимание на опита ú да се пошегува. Забеляза желанието ú да види какво става зад нея, но задържа ръцете ú и като кимна с глава по посока на тях, каза.

- Ще се справят и сами... А що се касае до нервите... нямах предвид изобщо, а конкретно твоите... Кой ти е съсипал така нервната система? - По всичко личеше, че ако този "кой" беше сега тук, лошо му се пишеше.

- Не можеш да се пребориш с всички демони от миналото ми... - примирено отговори тя и издърпа ръцете си.

- А ти ми дай възможност да опитам! - не настояваше, а молеше.

Светлинките от огъня хвърляха отблясъци върху лицето му. Беше напрегнат и се чудеше как да я накара да говори. Мярна колебанието, преминало като сянка през лицето ú и отново протегна ръка към нея. Взе празната вече чаша, която тя стискаше в дланите си и я остави настрани. Много нежно придърпа ръцете ú към устните си и се опита да стопли пръстите ú с дъха си. Така както се беше навел над тях, вдигна поглед и промълви:

- От какво се страхуваш?

Анна се поколеба за последно и заговори:

- Може би не се страхувам, а се срамувам... - говореше по-скоро на себе си тя. - Живях дълги години с човек, който може да скъса нервите и на дебилен кашалот... - погледна го по-смело в очите. Не реагира на думите ú, но продължи да я насърчава с поглед да продължи. - Как да изредя всичко, което ми е причинил, за да разбереш какво имам в предвид... Има неща, които се прощават, но не се забравят, а да забравя злото, което ми причини щеше да бъде лесно, ако имаше поне толкова добро, което да го засенчи... - махна с ръка и допълни: - ...Животът ни беше по-скоро семейна илюзия, отколкото семейна трагедия! - въздъхна тежко. - Сега, когато си припомням невероятно "човечните" му прояви ме втриса от тях.

И започна да му разказва случай след случай, в който е била нагрубявана, обидена, наранена или пребивана от бившия си съпруг. Говореше, а гърлото ú се беше стегнало така, че думите с труд се провираха през него. Старата болка и обида я давеха.

- Почти в продължение на целия ни брачен живот живях като в ада... Любовници, като при Яворов: "Една, че две, че три ......... усилни паметни години", само дето годините бяха много повече от три, както и любовниците!... Ревност, побоища, пиянства! Детето ми тичаше в студа посред нощ по нощница в полицията заради "мъжките" му изпълнения. Той смяташе, че мъжеството на един мъж зависи от здравината на юмрука му. Треперехме и двете с дъщеря ми, когато се прибираше... какво още може да ми направи и както казва тя, независимо че го обича като баща, никога няма да забрави онова, което ми е причинил... Карти по цели нощи, а и дни, дори когато децата или аз бяхме болни... Безочливост до там да води любовницата си в къщи... Добре, че само една от тях беше такова перде, та идваше у дома, останалите се ограничаваха само до това да звънят когато си поискат и за каквото си поискат... Мисля, че това разби нервите и здравето ми дотам, че да се лекувам в продължение на години, което продължава да изцежда финансите ми и до сега ...

Докато Анна разказваше, лицето на Андрей се променяше под влияние на току-що чутото. Беше стъписан, след това стъписването се смени от крайно изумление. Изпитваше невероятно съчувствие към нея и свиреп разтърсващ гняв към човека, за когото говореше. Чудеше се дали да повярва или не. Ако съдеше по това, което видя по лицето на Анна, тя, като че ли повече спестяваше, отколкото да преувеличава.

- За него беше нормално и морално да каже на 11-годишния си син след като се е натискал с любовницата си пред него: "Мъжка дума, сине, нито дума пред майка ти?" - и допълни с горчивина и ненавист в гласа. - Това освен морално бе и много възпитателно!... Водеше същата тази красавица в къщи и злепоставяше децата из заведенията в града като се натискаше с нея, че чак ги беше срам да влизат в тях!... Позволяваше на тогавашната си нова приятелка, сега настояща съпруга, да разпитва сина му за нещата в семейството ни и да ме притеснява, като звъни у дома, без да се съобразява с каквото и да е!... Получаваше подаръци, дори гащички-прашки като първото пропаднало жиголо... Беше нормално и морално да е любовник на съпругата на човек, който го е приел като приятел в дома си и да се гордее със заплахите на любовницата си, отправени към същия този съпруг след повече от двадесет години брак!... Ако трябва да изреждам всичко... - Анна започна да трепери отново и се опита да си наложи да се успокои. - сигурно ще те втресе и теб...

Преди години се разболях и лекарите и аз се притеснявахме заради съмненията за тумор, а той се мотаеше с поредната си въртиопашка по цели нощи из заведенията на града, а връщайки се в къщи правеше сцени и вдигаше скандали...

След рутинно гинекологично изследване ми изпратиха съобщения от клиниката по Онкология в Пловдив за изследвания. Той за пет години не намери нито време, нито средства да ме заведе... но имаше време и пари да се мотае из кръчмите с мръсниците си и да ми създава топъл "партньорски" уют, който да ми помогне да се възстановя от шока и притесненията...

Случи се да лежим с децата в окръжната болницата със съмненията за отравяне от гъби и децата бяха на ръба. Той довлякъл едно от поредните си завоевания да преспи у дома... На сутринта я видели да се демонстрира на терасата и целият град беше научил...

Изреждаше всичко с някаква ожесточеност към себе си и към човека, който беше ú причинил това. Вече не я интересуваше какво впечатление ще направят думите ú на Андрей. За първи път си позволяваше да сподели всичко онова, което беше изживяла през всички онези тринадесет години с бащата на децата си. Говореше бавно, настървено и думите ú излизаха със свистене през стиснатите зъби. Ако можеше настроението ú да убива, в този момент бившият ú съпруг щеше да е вече мъртъв!

- Наложи се да бъда оперирана, той пак беше някъде, независимо че ставаше дума за майката на децата му и се консултираше с поредната си креватна звезда какво би могло да ми има... Колко пъти бях пребивана заради пиянствата и заради всички тези мръсници, да не говорим колко, заради сегашната му съпруга... даже заради неговите си късни прибирания и че не можеше да си отспи, когато децата плачеха сутрин, тръгвайки за градина!... Заради куп неща... плод на болната му фантазия...

Жал ми е за голямата ми дъщеря, която в повечето случаи беше свидетел на тези сцени поради това, че спеше леко... малките спяха дълбоко и обикновено криехме с кака им какво се е случило... Накрая, през последните години преди развода, при всяко хлопване на асансьорната врата и превъртане на ключовете в бравата, изпадах в почти онова състояние, в което ме видя преди малко, когато онзи бръмбар намери за подходящо да се навре в косата ми - на ръба на истерията...

Млъкна. Беше вперила поглед в него, но той продължаваше напрегнато да я наблюдава, сякаш очакваше да чуе още.

- Очакваш да чуеш още нещо?... Малко ли ти се вижда или да продължавам да изреждам!? - гневът ú я задушаваше, но знаеше, че той няма никаква вина.

- Не! Чух повече от достатъчно! - В думите му можеше да се различи зле прикрита ярост. - Не чух само едно! - и когато видя учудването ú, изстреля въпроса си: - Как си могла да живееш с този човек?

Анна се усмихна неловко.

- Не си първият, който ми задава този въпрос - отговори. - И аз съм си го задавала, много пъти след като успях да се посъвзема...

- И до какъв отговор стигна? - продължаваше да я наблюдава все така внимателно.

- До този, че явно съм предпочитала познатия ад, пред неизвестния рай... - вдигна примирено рамене. - Пък и не е ли вече все едно?

- Трябваше да се видиш отстрани преди малко за да разбереш, че не е. Как е могъл да ти причини всичко това? - не питаше нея. Зададе въпроса си така, сякаш този мъж е тук до тях и ще може да му отговори.

- О, той имаше много лесно обяснение за всичко! - погледът ú стана подигравателен. - За всичките си любовни връзки или отричаше, или обясняваше, че просто се било случило... Като дребната шарка, - изсмя се горчиво. - искаш, не искаш, тя си те хваща... Сякаш не сме мислещи същества и постъпките ни не зависят от нас самите... Понякога се чудех дали изобщо разбира какво ми причинява!... А и да е разбирал, за него бях добиче, което може и е длъжно всичко да понесе, макар че нормалните хора и с животните си не се отнасят така!... - в гласа ú се усети убийствено презрение към човека, с когото бе живяла.

- Чудя се, дали ти, изобщо, си си давала сметка, какво наистина ти е причинил?... Къде е сега? - попита така, сякаш е готов да го намери на всяка цена и да си поговори с него.

- Зад граница... при съпругата си... нали за това е мечтал цял живот, да види свят... С това оправдаваше част от постъпката си... А, и с още нещо, - допълни тя. - че не бил роден да гледа жена и деца... - изсмя се някак злорадо тя. - Сега, обаче, не само че гледа, но и не съм виждала съпруг по под чехъл от него... Въртят го на пръсти като балерина... но пък и съпругата му изглежда е добър балетмайстор... Слага го в малкото си джобче по идентични качества... и не може да каже и дума пред нея...

- От къде знаеш, че е точно така? - погледна я подозрително.

- Бях им на гости. - Видя го как зяпна от изненада. - По-точно водих децата на гости и видях едно друго... но това е друга история.

- Надявам се да чуя и нея... - подметна той и изведнъж подозрително попита. - Да не би да го съжаляваш? - остротата на гласа му я стресна.

- Да го съжалявам ли, откъде ти хрумна?...

- Тогава какво те притеснява?

- Мярката... Неумението да намери еднаква мярка в отношенията си с всички, особено с децата си... а това ги подвежда и наранява допълнително... - махна с ръка. - ... Проблемът е ... - пое си дъх, малко по-спокойно. - че той самият не разбира това и е доволен от съществуващото положение. Имал една цел и щял да я преследва, независимо какво ще коства на другите...

- И каква е тази цел?

- Ами, доколкото знам, върховната цел в живота му сега била да стане мнооого добър съпруг... - изсмя се тя и допълни презрително. - Ако една изтривалка може да се нарече добра!...

- Това злорадство ли беше или съжаление, че не си на нейно място? - не ú даваше да си поеме дъх, изстрелваше въпрос след въпрос.

- Нито едното, нито другото. Мисля, че това беше презрение, но вие мъжете изглежда не можете да проумеете, кога една жена изпитва такова чувство, просто защото не можете да допуснете, че може да го показва толкова явно... - замисли се. - Сега даже съм на мнение, че трябва да позлатя онази жена, която ми го "отне". Просто защото от раздялата си с него само спечелих и почти нищо не загубих за да съжалявам... Макар че има една стара приказка, която гласи, че... - поколеба се дали да я каже, но продължи: - "когато човек губи, не знае какво печели и когато печели, не знае какво губи."

- И ти какво загуби? - продължи да настъпва Андрей.

- Аз ли? Ами, чакай да помисля... - и започна да изрежда със същия подигравателен тон. - Загубих бащата на децата си или по-скоро децата ми загубиха баща си... Но тъй като той твърди, че по професия е баща, а за мен "баща", значи призвание и саможертва, изглежда не съм загубила кой знае какво, след като професиите могат да се сменят така често... а някои си остават и безработни в това отношение цял живот... Загубих "партньор", по думите му, но той никога не е бил партньор и изредените примери преди малко категорично го доказват... Загубих съпруг, но той така и не научи какво значи тази дума и поне до развода, не я изпълни със съдържание... Загубих приятел - сега си мисля, че никога не е знаел какво значи тази това, освен, когато реши да ме отърве от себе си... Загубих финансова подкрепа - дали е така?, след като години наред аз се грижех за финансовата обезпеченост на семейството ни... Загубих мъжа в къщи, който да се грижи за мъжките дела у дома - от тичане по тази и онази даже време не му остана за тях... Загубих изтръпването вечер, когато чуех асансьорът да спира на етажа и ключовете да се превъртат в бравата!... Загубих притесненията за това, в какво настроение, състояние и на колко водки или ракии ще се прибере!... Загубих забележките, мърморенето, сцените и куп "приятни" за мен и децата неща!... Да изреждам ли още загубени "приятни емоции", свързани с него или и тия стигат?... - запита, но искаше той да разбере, че не ú се говори повече на тази тема. Беше казала повече от достатъчно.

Изправи се и се опита да раздвижи схванатите си мускули, но цялото ú тяло я болеше. Огледа се. Юлия и Николай бяха легнали в другия край на заливчето, близо до лодката и сигурно отдавна спяха. Огънят беше догорял и само фенерът все още ги осветяваше. 

- Искаш ли да си лягаме? - попита я и се доближи до нея. Отметна завивката, обърна я с гръб към себе си и започна да разтрива раменете ú. Не беше пропуснал да забележи болката, която изкриви лицето ú, когато се опита да се раздвижи. Под пръстите му, мускулите ú сякаш бяха като от дърво. Натисна малко по-силно и тя изохка.

- Заболя ли те?

- Бял кахър, - усмихна се тя. - но не е необходимо да ме разтриваш, така или иначе, ще си остана все така схваната! - разсмя се на двусмислието в думите си.

- Освен мускулите, не виждам нищо друго схванато... - поусмихна се и той. - Ела, да разпънем спалните чували и да лягаме... - Хвана я за лакътя и я поведе към пясъчната ивица. - Тук е по-безопасно, отколкото при скалите... пък и не е толкова твърдо... - Разчисти няколкото по-едри камъчета, застла единия спален чувал и преди да метне другия отгоре, я погледна. - Така или всеки ще си се свре в чувалчето? - очите му проблеснаха закачливо.

- Така, но няма да мога да заспя, ако нямам нещо по-високо под главата си.

- Моето рамо достатъчно високо ли е? - засмя се той.

- Не ми остава нищо друго, освен да проверя.

- Чакай, - взе един плосък камък, позасипа го с пясък и след това преметна единия спален чувал върху него.. - Това е за мен, за теб е моето рамо! - каза го малко театрално. - Хайде, ела - прошепна и лягайки ú направи място.

Анна внимателно приседна и след като видя, че е поставил ръката си така, че да легне на рамото му, бавно се приплъзна към него. Отпусна глава върху ръката му, но изведнъж подскочи отново.

- А фенера? - попита.

- Нека си свети. Пречи ли ти? - повдигна се, погледна към фенера, а след това към нея.

Под погледа му тя леко се издърпа към края на постелката. Тук, на пясъка не беше чак толкова светло, но все още можеше да различава чертите на лицето му, особено така, леко изправен над нея.

- Не, не ми пречи. Хайде, лягай, трябва ми рамото ти! - проговори бързо. Позата му я караше да се чувства застрашена. Надяваше се да я послуша за лягането, но пак за всеки случай се поотмести от него.

- Имаш ръката ми! - приглушеният му смях я опари. Продължи да лежи подпрян на единия си лакът и да гледа в нея.

- Не ме карай да се чувствам неловко... Какво си ме зяпнал?

- Не те зяпам... разглеждам те - гласът му беше нещо средно между заплашително ръмжене и доволно мъркане.

- Прави го утре на светло, сега не е много подходящо за подобни действия... - още докато говореше, видя очите му да се приближават, сякаш скъсяваше разстоянието за да я види по-добре.

- Но за друго е съвсем подходящо - прошепна.

Не беше необходимо да говори по-силно, беше толкова близо над нея, че можеше да чуе и мислите му. Погали с длан лицето ú и прокара палец по устните ú. Беше замръзнала в очакване, макар че не ú достигаше въздух от горещината потекла по тялото ú. Очите ú бяха приковани в неговите, сякаш я беше хипнотизирал. Усети първо дъха му върху устните си, а след това и неговите устни. Не беше истинска целувка, по-скоро, като че ли искаше да провери дали все още е там, не повярвал на ръката си. Анна си пое шумно дъх. Искаше ú се едновременно и да я целуне, и да я остави на мира. По-точно би било да се каже, че не знаеше какво иска и тя самата... добре че Андрей беше наясно с желанията си. Зарови длан в косата на врата ú и я придърпа към себе си. В устрема си да му избяга в началото, едва не беше се изтърколила на пясъка.

- Ела насам, не хапя... - придърпа и останалата част от тялото ú. Ръката му бавно се плъзна от талията към рамото ú. Там, по кожата ú, където я беше усетила да минава, сякаш я полази жарава.

- От къде да зная... - Думи, бяха само думи и нищо повече. Просто не знаеше какво да каже, а и изобщо беше ли необходимо да говори?

Устните му легнаха върху нейните. Този път не проверяваха, а търсеха и настояваха за отговор. Жаравата от кожата се вмъкна предателски в тялото ú. Все още беше отпуснала ръце и не можеше да помръдне. Усети вкус на вино, на цигарен дим и още нещо... Главата ú се замая от непреодолимо желание да отговори със същата настойчивост. Протегна ръце, обви раменете му и зарови пръсти в косите му. Нахлулите чувства я накараха да се предаде, без да се съпротивлява повече...

- Чакай малко... - собствените ú думи, я изтръгнаха от унеса на целувката му. Нещо я беше стреснало... Припомни си как ръката му се беше плъзнала надолу по бедрото ú, а и все още си беше там. Издърпа я на по-безопасно място. Беше изплувала от омаята и под съсредоточеният му поглед се почувства, едва ли не, гола.

- Какво има? - тихичко я попита и ръката му отново плъзна по лицето ú в милувка.

- Не бързаш ли много? - беше възвърнала самообладанието си.

- Така ли мислиш?..

Тя мълчаливо потвърди с очи.

- Защо тогава ми се струва, че тялото ти е на друго мнение?...

"Какво ли съм направила?" - помисли и си припомни как тялото ù се беше извило към него в кратък порив. - "Ама, че съм!..." - не довърши каква е и овладяла собствената си импулсивност, отговори:

- Това си е неговото мнение, разумът ми говори друго...

- Винаги ли си толкова разумна?... - не беше сърдит, гледаше я насмешливо.

- Случва ми се от време, на време...

- Тогава къде е бил разумът ти, когато след развода си приемала този мъж в дома си? - не беше забравил разговора от вечерта, когато беше споменала този факт.

- Едното няма нищо общо с другото... Пък и човек се учи от грешките си...

- Глупакът - да, умния човек се учи от грешките на другите...

Анна го изгледа поразсърдена от думите му. Заяждаше ли се или искаше да я обиди заради това, че го бе отблъснала...

- Това, че не съм съгласна да легна с теб още първата вечер, в коя категория го поставяш? В тази на глупавите постъпки или на умните? - каза всичко това на един дъх.

- Това, всъщност, е втората вечер, ако трябва да бъдем точни... - не личеше да се е засегнал от думите ú, напротив, даже се усмихваше. - И не си пускай ноктите... Не исках да те обидя, пошегувах се... Бях убеден, че тази вечер няма да си позволиш повече... - преглътна останалите думи.

Отпусна се и положи глава върху свитата си под ъгъл ръка. Придърпа я към себе си, докато главата ú легна върху рамото му. От гърдите му се откъсна дълбока въздишка. Зарови пръсти в косите ú и докато си играеше с тях, промълви:

- Дори когато те целувах, не можех да забравя това, което ми разказа за бившия си съпруг... Умът ми не го побира... аз също съм мъж и баща, и не мога да си представя, че мога да причиня на майката на децата си подобно нещо... каквото и да ми е причинила...

- Знаеш ли каква ми беше наградата за това, че живя разведен повече от година в къщи, след като беше тръгнал вече да се жени за другата и прескачаше през три месеца ту там, ту в къщи?

- Не, но мисля, че ще ми кажеш - гласът му говореше, че вече нищо не би го учудило.

- Едва не ме уби една вечер и то не заради друго, а защото излизах с друг мъж.

- Да не би да си имала смелостта да го направиш? - прозвуча почти подигравателно.

- Вече нищо не ме спираше... пък и бях срещнала мъж толкова различен от него, че бях готова да рискувам... Срещнах един изключително интелигентен, умен и чувствителен мъж, който преди всичко бе мой приятел, в най-прекрасния и благороден смисъл на тази дума, и с когото можех да споделям всичко, което чувствам и мисля... Но се наложи да нося гипс, заради него, - продължи да разказва за случая. - повече от десет дни... - замисли се за момент като си припомни онези дни и изведнъж се разсмя.

Андрей се понадигна и изненадано се втренчи в нея - в думите ú до тук нямаше нищо смешно, по-скоро бе трагично.

Видяла погледа му, Анна обясни:

- Спокойно, не откачам! Просто се сетих, как реагира, когато разбра за него... Вдигна невероятен скандал... Събуди децата, извика ги от детската стая и след като им каза, че майка им си има любовник, заяви, цитирам: "Майка ви обеща, че след мен няма да има друг мъж и ще се грижи само за вас!". Тогава избухнахме в смях всички - и аз, и децата... Побеснял започна да търси разни приятели по телефона, които да му отмъстят и да го "очистят"...

- Този твой бивш съпруг, изобщо бил ли е в ред? - прозвуча така, сякаш дълбоко се съмняваше в това.

- Имаше моменти, в които и аз се съмнявах... Понякога му казвах да иде да се прегледа, но...

- Но?

- Струва ми се, че си беше малко социопат...

- Това пък какво е?

- Човек, който не се съобразява с никакви норми и правила... Неговото его стои над всичко... И не защото иска да е така, а защото не разбира, че не трябва да е така... - наблегна на последните си думи.

- И къде се е запознал с новата си съпруга? Явно, не е българка, щом живее при нея в чужбина... - смени темата той.

- Ааа, българка си е, само дето живее извън България... Запознали са се тук...

- Къде тук?

- На морето. Той работеше по строежите около морето... а тя дошла със съпруга си на почивка и така се срещнали...

- Ей така!? - прозвуча невярващо.

- А ти как искаш? Нали и ние се срещнахме така...

- Но ние все пак сме свободни?...

- Свободата всеки сам си я дава!... А той винаги се е чувствал свободен в това отношение... Жененият ерген, така му казвах понякога...

- Толкова ли му е слаб "ангелът"?... - попита, но в следващия момент сам си отговори. - Ако съдя по това, което ми разказа, изглежда въпросът ми прозвуча глупаво?... - тя замълча. - Но при всичките си изневери, не е прибягвал до развод друг път, така ли?

- И да се свърже пак с българка, пардон, с жена, живееща в България?... Нееее, може да е луд, но не е глупав...

- Какво искаш да кажеш?

- Да зареже питомното и да гони дивото!... Не. Бившият ми съпруг винаги се е увличал по блясъка, лустрото, възможността да се измъкне от "калта", както казваше за България, да доминира някъде, над някого и по възможност в далеч по-комфортни условия, "да види свят", както се изразяваше... Ако потрябва, да жертва и свободата си, но да го постигне... А, как би могло да стане това? - повдигна се и го погледна. - Дай си сам отговор на този въпрос.

Остана подпряна на едната си ръка, а другата положи върху гърдите му. Лицето ú се осветяваше от фенера и изглеждаше някак си призрачно.

- Може да е бил влюбен? - опита се да го оправдае за момент Андрей, без сам да разбира защо. Не му се искаше един мъж да падне толкова ниско.

- И друг път е бил... - пое си дъх. - ... но, когато най-важното нещо, с което можеш да се похвалиш, преди чувствата в такава ситуация, е обзаведен апартамент в центъра на някоя европейска столица?...

- Мислиш, че това го е поблазнило?

- Не само, но и това... Ще съм много разочарована, ако е било само то.

- Защо?

- Защото, както ти сам каза тази вечер, трудно е човек да си признае, че е избрал чак толкова неподходящ партньор... Предпочитам нещата да не са чак толкова лоши, колкото изглеждат?

- Наистина ли не можеш да проумееш на колко неподходящ човек си била попаднала или не можеш да си дадеш сметка, от какъв ад си се отървала!?...

- Ако обичаш този ад, - проговори задавено тя. - всичко ти изглежда по-друго...

- Още го обичаш!? - ръката му замръзна в косата ú.

- Не, а и доста по-късно си дадох сметка, че никога не съм го обичала истински... така като би трябвало да се обича съпруг...

- Това не го разбрах.

- Била съм влюбена, може би, но съм го обичала по-скоро като син, отколкото като съпруг... - замисли се. - Трябваше ми време за да го осъзная и да го осмисля... Иначе, не би имало оправдание търпението, с което съм понасяла всичко това от него... Единствено на собствените си деца можем да прощаваме толкова много да ни нараняват!... А аз точно това правех... само прощавах... и чаках да изживее пубертета си...

- Доста дълго го е карал! - не се сдържа Андрей и се разсмя.

- Дано най-сетне да е излязъл от него - проговори с надежда тя. - не бих могла да понеса все още да е в него...

- Защо, нали е далеч и не ти създава проблеми?

- Поне не тези, които ми създаваше, когато беше в къщи, но щом все още не е осъзнал какво ни е причинил, значи не е пораснал много... В отношението си към нас няма никаква промяна, което значи, че не е надскочил себе си... - и с някаква особена тъга в гласа, допълни: - Той винаги ще си остане едно голямо дете, което се нуждае от майка...

- Да не си решила да се кандидатираш? - прозвуча по-остро, отколкото би искал.

- Не! - беше категорична. - За тези години си дадох сметка, че за мен той бе нещо като блудния син, когото една майка обича най-много от всичките си деца и за когото смята, че е длъжна да се грижи... След развода осъзнах, че не се нуждая от син, а от съпруг в цялостния смисъл на тази дума. Ако изобщо мога да попадна на такъв, но не и да го подменям с един не пораснал мъж...

- Но все пак поддържаш някакви взаимоотношения с него... щом даже си му гостувала?

- Не гостувах на него, а на настоящата му съпруга... Тя ме покани да заведа децата за коледните и новогодишни празници... а и той имаше годишнина...

- Имала си нерви да го направиш? - беше учуден от куража ú.

- Разбира се. Трябваше да се убедя, че този мъж не значи нищо повече за мен, поне като мъж и съпруг, а и да се убедя в извода, до който бях стигнала... - изсмя се. - ... че е бил най-голямото ми дете...

- И помогна ли ти гостуването?

- И още как! Чак там осъзнах, колко ми е чужд този човек... и колко съм свободна в действителност!... А след като бях свободна да решавам нещата за себе си, можах да осъзная и още нещо... - пак замълча.

- И какво е то?

- Че да обичаш един човек е едно, да искаш да живееш с него - друго, а да поддържаш някакви прилични взаимоотношения - трето!

- Не беше ли го осъзнала до този момент?

- Не. Най-сетне там истински си зададох въпроса, как съм могла да живея с този човек!

- И въпреки всичко трябва много да си го обичала!? - беше и въпрос, и констатация.

- Или е така, или съм се страхувала да не остана сама, без да си давам сметка, че през цялото време, през което съм живяла с него, съм си била сама! Както и това, че не съм обичала него, а образа, който си бях изградила, дори не за него, а за нещо, за което съм мечтала...

- Не си ли мислила за развод преди това... при някой от всички тези случаи?

- Мислила съм, даже веднъж подадох документи... но по-късно ги изтеглих. Тогава той изживя заведеното бракоразводно дело така, че ми стана жал за него и се отказах... След окончателния развод, съжалявах, че тогава си оттеглих документите, но... всеки си пати от акъла... Можех поне гипса да си спестя, ако не друго... - опита се да се пошегува накрая.

- Учудвам се как може да се шегуваш с тези неща?!

- Ако не се шегувах, сигурно щях да съм изперкала!... Нали знаеш? Човек е оцелял, защото се е смял!

- И само смехът ли ти помогна да оцелееш?

- Не, Господ се грижи за такива като мен! - каза го така, сякаш беше убедена в това.

- Пак се шегуваш. Не можеш ли да бъдеш по-сериозна поне като разговаряме за това?

- Нищо подобно! А и по-сериозна не съм била от много време насам! Не знаеш ли приказката за Господната помощ? - наистина го гледаше сериозно и говореше с напълно сериозен глас.

- Не. - Очакваше да я чуе, но след като тя помълча, попита. - Ще ми я разкажеш ли?

- В общи линии е за това, как един човек, след смъртта си, се явил пред Господ и двамата гледали следите по пътя, който бил изминал човекът. През цялото време, докато човекът извървявал житейския си път, Господ вървял до него и стъпките били два чифта... до момента, в който на човекът му станало най-трудно. Когато изпаднал в беда и му било най-тежко, стъпките останали само един чифт. "Защо, Господи, - обърнал се човекът към Него. - Си ме оставил сам, когато най съм се нуждаел от Теб?" "Ти не си бил сам - отговорил му Господ. - тогава Съм те носил на раменете Си"...

Андрей замълча, след това потри с длан лицето си и каза:

- Не съм я чувал, но звучи много утешително да знаеш, че когато ти е най-трудно, някой те носи на раменете си!

Анна не разбра дали го казва сериозно или ú се подиграва, но ú беше все едно.

- Не зная, дали е утешение това, че има кой да те носи на раменете си... но зная, че е голямо утешение, когато си убеден, че никога не си сам... и че никога няма да останеш сам...

- Вярваш ли в това? - взря се отново в нея. Личеше, че му е трудно да разбере вярата ú.

- Повтаряш се... Разбира се, че вярвам. Ако не беше така, бих ли говорила толкова спокойно пред почти непознати хора за това, без да се притеснявам какво ще си помислят за мен?

- Така ли гледаш на мен? Като на непознат?

- Да не би пък да те познавам?

- Ако говориш за библейския смисъл на думата "познавам", то наистина си права, но за това нямам никаква вина... Ако зависеше от мен... - не се доизказа, погледът му стана леко отнесен, сякаш си представяше какво би направил.

Анна знаеше, че не говори сериозно, но реши да продължи шегата.

- Я, виж ти! И той знаел нещо от Библията...

- Учудва ли те това?

- Учудва ме, че се хващаш точно за този смисъл на думата...

- А за какво да се хвана? - въздъхна пресилено. - Е, по теб има някои неща за хващане, но явно ти пречи краткото ни познанство...

- Не прекалявай! - плесна го Анна.

Наведе бързо главата ú към себе си и я целуна.

- Няма да отварям и дума за това повече... - по лицето му плъзна особено изражение. - ... поне докато тялото и разумът ти не станат на едно мнение... Или поне докато не си настроена толкова войнствено...

- Няма ли да престанеш!? - сръга го Анна в ребрата, лягайки до него. Ръката беше я заболяла от дългото подпиране на нея.

Андрей изохка.

- Ето това имах в предвид... - гласът му прозвуча доста силно в тишината.

- Шшшт, млъквай! Какво си се разохкал? - разсърди се Анна. - Да не би да искаш да ги събудиш? - почти изсъска тя ядосана, като се повдигна за момент и погледна към спящите им приятели.

- Заболя ме - оправда се той, но в гърлото му клокочеше смях. - Страх те е да не си помислят, че охкам от друго ли? - сега вече пусна смеха си на воля.

В тишината на нощта ú се стори, че смехът му прозвуча като гръмотевица. Изправи се бързо и захлупи с ръка устните му, но той продължи да боботи и под дланта ú.

- Няма ли да спреш? - изчерви се от неудобство, но се надяваше в тъмното да не се е забелязало. Все още му беше ядосана, нищо че смехът вече гъделичкаше по гърлото и нея. - Дръж се малко по-сериозно! - докато казваше това, се предаде на разтърсващият я смях и захлупи глава върху гърдите му. Усети аромата на парфюма му и ú се прииска да не бе заровила глава там за да се смее.

Изглежда и на него му беше минало същото през ума, защото внезапно млъкна и затаи дъх. Усети как сърцето му ускори ритъма си.

- Я, колко било лесно да те накара човек да млъкнеш! - повдигна глава и се опита да отметне падналата върху лицето ú коса. Беше я разпиляла по него, когато смехът я надви и тя зарови глава в гърдите му.

Андрей задържа ръката ú и сам откри лицето ú, като го правеше нарочно бавно.

- Не от всеки човек и не във всяка ситуация - гърлено каза той, а очите му я пронизваха. Ръката му остана на рамото ú.

- Да не искаш да кажеш, че ако се изправя и пак ще се разтресеш от смях? - гласът ú беше станал особено ласкав, сякаш се плъзгаше и увиваше около него. Очите ú бяха премрежени в котешки поглед, а устните ú, като че ли бяха готови да се върнат там, където преди малко се смееха, но съвсем с друга цел.

- Ако не се изправиш... - изхриптя той. - Ще се разтреса, но не от смях... - ръката му усили натиска върху рамото ú обратно на думите.

- И това толкова неприятно ли ще ти бъде? - попита, но си остана на същото разстояние от него.

Реши само малко да си поиграе на котка и мишка. Припомни си как беше реагирал на близостта ú вечерта на партито и го погали с ръка там където тениската му се беше вдигнала и открила гола кожа. Видя го да си поема рязко дъх и дръпна ръката си - не биваше да прекалява.

- Не го прави! - успя задавено да каже той, но тя така и не разбра за кое точно ставаше въпрос. За това да не го гали или за това да не си маха ръката. Или пък, може би за това, да не се изправя...

Предпочете да не рискува, като го предизвиква повече, макар че усети колко би ú било приятно да продължи. Импулсивно се наведе и леко го целуна по устните. Имаше намерение да използва целувката като извинение за това, че го подразни, но той не го разбра така. В момента, в който се отдръпваше от него, ръцете му я сграбчиха и устните му се впиха в нейните. Рязко се изтръгна от ръцете му. Беше я изненадал и я остави без дъх.

- Пак ли бягаш? - беше разочарован.

- Не бягам... приятно ми е и обичам да се галя като котка, но не съм готова за нищо повече... Не искам да усложнявам ситуацията...

- Защо ще я усложняваш? Мислиш, че не мога да се контролирам ли?

- Не зная, но нямам намерение да го проверявам тази вечер... а и не обичам бързането...

- Аз също не го обичам... Само съжалявам, че от любимото ти котешко държание, до тук се натъквам само на ноктите. - В гласа му нямаше съжаление, прозвуча като предизвикателство.

- Просиш ли си го? - погледна го малко учудено и същевременно лукаво тя.

- Правилно ли усетих в гласа ти заплаха за нещо друго? - продължи да я предизвиква.

- Не, скъпи... дори не си и помисляй, че можеш да ме подведеш! Това, за което говориш е по-скоро капан за мен, отколкото за теб... така че по-добре да спим... - и се отпусна бавно върху рамото му.

Наистина ú се спеше. Беше невероятно уморена, не толкова физически, колкото психически. Целият този ден бе много изтощителен и усети как умората я поваля, а очите ú лепнат за сън. Опитваше да се задържи на повърхността на съзнанието си и в просъница, като че ли след часове и много отдалече, дочу.

- Страхливка!...

 *Капица - съв.физик - академик

(следва)