По коридорите на надеждата
1 min reading
Аз искам той да е щастлив, дори и да не е с мен. Аз искам да се усмихва, макар и да не е заради мен!
Вчера, когато се прибрах със сестра ми чух как си говореха... Той говореше за нея-за онази, която истински обича. За нея, с която всеки ден се вижда, прегръща и целува.
И за пръв път пътят до в къщи ми се стори толкова дълъг и противен. Защо? "Защо, Господи?" Но все пак продължих да вървя, защото не исках да разберат, че ми има нещо.
Прибрах се, свалих дрехите си. И изведнъж замръзнах като хипнотизирана. Всичко се превърташе като филмова лента в главата ми.
Лятото. Онова безгрижно лято, когато се разтапях в неговите прегръдки. Когато, политах само дори да го видех и на снимка. А сега? Изтърколи се лятото. Отиде си, без дори да каже "Сбогом". Проснах се на леглото и с неговото име на уста заспах. Рано сутринта видях как слънцето изгрява и си казах: "Е, ще го направя. Всичко рано или късно се забравя - тъй казва Вили"... И побързах с обличането.
Отидох в училище. Часовете започнаха и там срещнах онази съученичка със светлите къдраво дълги коси. Толкова прилича на нея. Толкова е красива... И свеждам глава. Денят като всеки друг минава, прибирам се. Уча...
И сега стоя на този сив и студен камък, гледам суровото синьо небе и се питам: "А сега на къде?"... Но където и да се озова, накъдето и да поема, знам, че няма да се предам...
Вчера, когато се прибрах със сестра ми чух как си говореха... Той говореше за нея-за онази, която истински обича. За нея, с която всеки ден се вижда, прегръща и целува.
И за пръв път пътят до в къщи ми се стори толкова дълъг и противен. Защо? "Защо, Господи?" Но все пак продължих да вървя, защото не исках да разберат, че ми има нещо.
Прибрах се, свалих дрехите си. И изведнъж замръзнах като хипнотизирана. Всичко се превърташе като филмова лента в главата ми.
Лятото. Онова безгрижно лято, когато се разтапях в неговите прегръдки. Когато, политах само дори да го видех и на снимка. А сега? Изтърколи се лятото. Отиде си, без дори да каже "Сбогом". Проснах се на леглото и с неговото име на уста заспах. Рано сутринта видях как слънцето изгрява и си казах: "Е, ще го направя. Всичко рано или късно се забравя - тъй казва Вили"... И побързах с обличането.
Отидох в училище. Часовете започнаха и там срещнах онази съученичка със светлите къдраво дълги коси. Толкова прилича на нея. Толкова е красива... И свеждам глава. Денят като всеки друг минава, прибирам се. Уча...
И сега стоя на този сив и студен камък, гледам суровото синьо небе и се питам: "А сега на къде?"... Но където и да се озова, накъдето и да поема, знам, че няма да се предам...
© Вили All rights reserved.
