21.10.2008 г., 13:32 ч.

По коридорите на надеждата 

  Проза
646 0 3
1 мин за четене
Аз искам той да е щастлив, дори и да не е с мен. Аз искам да се усмихва, макар и да не е заради мен!
   Вчера, когато се прибрах със сестра ми чух как си говореха... Той говореше за нея-за онази, която истински обича. За нея, с която всеки ден се вижда, прегръща и целува.
   И за пръв път пътят до в къщи ми се стори толкова дълъг и противен. Защо? "Защо, Господи?" Но все пак продължих да вървя, защото не исках да разберат, че ми има нещо.
   Прибрах се, свалих дрехите си. И изведнъж замръзнах като хипнотизирана. Всичко се превърташе като филмова лента в главата ми.
   Лятото. Онова безгрижно лято, когато се разтапях в неговите прегръдки. Когато, политах само дори да го видех и на снимка. А сега? Изтърколи се лятото. Отиде си, без дори да каже "Сбогом". Проснах се на леглото и с неговото име на уста заспах. Рано сутринта видях как слънцето изгрява и си казах: "Е, ще го направя. Всичко рано или късно се забравя - тъй казва Вили"... И побързах с обличането.
   Отидох в училище. Часовете започнаха и там срещнах онази съученичка със светлите къдраво дълги коси. Толкова прилича на нея. Толкова е красива... И свеждам глава. Денят като всеки друг минава, прибирам се. Уча...
    И сега стоя на този сив и студен камък, гледам суровото синьо небе и се питам: "А сега на къде?"... Но където и да се озова, накъдето и да поема, знам, че няма да се предам...

© Вили Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • мн е хубаво!
  • ..но това не е моята история..
    благодаря за обективния коментар!
  • Трудно е да се обича всеотдайно, истински...
    Трудно е да си тръгнем без болка в сърцето и душата, когато с нас вече не са щастливи... Но трябва...

    "И сега стоя на този сив и студен камък, гледам суровото синьо небе и се питам: "А сега на къде?"... Но където и да се озова, накъдето и да поема, знам, че няма да се предам..."

    Поздравления!
    Не се предавай!

Предложения
: ??:??