По магистралите на сънищата
За медиците той е пореден случай на изпаднал в кома болен. Вече дванадесет години лежи неподвижно, окичен с апаратура, мозъкът му дава сигнали за живот, естествените функции на организма си действат, тялото е неподвижно, а очите затворени…
Близките му имат пари и съвест – плащат за поддържането на биологичното тяло. Медицината има само теоретически познания и няма никаква практическа представа защо тялото е живо, а човекът отсъства…
Но… Бизнес! А и няма как официално да обявят за мъртво известното тяло…
Затова сестрите го мият, преобличат, сресват, бръснат, постригват, дори понякога гримират – при нередките посещения на журналисти, запълващи ефирното време с разказа за поредния изпаднал в кома и затворен в тялото си човек…
Той ги гледа, той ги вижда, той ги слуша, той ги чува… И той не иска да се върне при тях…
Защо?
Каквото има да види – видял е, каквото има да изживява – изживял е…
А сега е щастлив. В другия свят. На сънищата. Където нормалният човек има късмета да попада понякога. И винаги се връща в реалността. В момент на любов или битка, на страх или доволство – винаги се връща…
А той си е там… По магистралите на сънищата. Излиза спокойно от гостоприемника, за когото се грижат някакви хора, понася се из сънищата…
Лети, лети… Наднича тук, наднича там… Понякога срамежливо притваря поглед и се понася далеч от видяното, понякога се намесва и помага при нужда…
Много хора, много животи…
Често среща други като него. Невинаги коматозни. Най-често това са спящи – уж нормални, но искащи и умеещи да напускат материални свят, летящи нейде другаде. Нейде – не им е интересно къде точно са, защо са, какво да променят. Просто влитат в съня и живеят. Както смятат, че могат…
А сетне се завръщат. И телата им сутринта разказват за странния сън, който не могат добре да си спомнят, но някак си им се иска пак да видят…
Което не става…
Пътищата в съня не са маркирани, указатели няма, карти никой никога не е правил…
А и защо?
Щастието не е в плановете, а в усета…
И той разбира – може да се върне. Да продължи започнатото, да влезе в релсите на нормалния живот, да възстанови ролята си в познатата среда и сред познатите хора…
Да замени безкрая с ограничението и правилата…
Защо?
И тялото си лежи… А той само понякога наднича през кепенците на очите му. За да провери – не е ли време да поеме към други светове. Още по-далечни и интересни. Несковавани от писаното, наложеното, ограниченото…
© Георги Коновски All rights reserved.
