По залез
Аз и той всяка вечер се срещаме... Винаги по едно и също време на едно и също място, по пътя към брега. Аз отивам, а той се връща.
Той:
- Какво правиш всяка вечер на брега на реката?
Аз:
- Уча се!
Той:
- Какво се учиш, кажи ми и на мен?!
Аз:
- Уча се да обичам, ухажвам и любя като слънцето!
Той:
- Я разкажи как, заинтригува ме!
Аз:
- Искам като Слънцето. Виж как нежно и палаво се заиграва с водата. Цял ден топли и гали, а при залез водата му се отдава с цялата си същност. Поема светлинните му лъчи, оцветява се в злато и затрептява в непринудена радост. Тази радост попива през очите ни и всяка тревога, всяка болка на мига се изпаряват. Слънцето и водата, когато правят Любов, Бог дарява Благодатната радост. Тя е дар за мен, за теб, за всеки!
Той:
- Благодаря ти, че сподели с мен това твое откритие! Аз цял живот живея на брега на реката, но не съм се замислял за това. Ще ти споделя една моя тайна. Ела сутринта точно по изгрев. Събуй си обувките, чорапите и си потопи краката във водата. Поседни после в някоя лодка няколко минути. Обуй се и тръгни. Ще почувстваш колко са ти леки краката, как не вървиш, а летиш. Разбрах вече откъде иде тази сила. Цяла нощ Слънцето и водата са се любили и Слънчо е прилял силата си във водата. Знаеш ли колко съм го мислил това?!
- Благодаря ти за споделената тайна! И на мен ми просветна, Светлината и водата Бог споделя с нас за да ни учи на отдаденост!
Тази вечер не стигнах до моето място на брега. В очите на стария рибар наблюдавах как слънцето и водата правеха Любов. Миг преди Слънчо да попие във водата, закачливо ми се усмихна, и нашепна с намигване:
- Хей, хаймана, хайде, време е за Любов!
