Почти като братя Грим, но не съвсем...
Не мога да разказвам приказки. Това е положението! Имам почти патологично развита неспособност да помня цели приказки. Помня им или само началото, или само средата, или само края. И затова, тръгна ли да разказвам приказка на децата си, се налага да доизмислям сюжета спешно, в движение, както се казва. Но така преживявам всички рискове на "живото предаване". Гласът ми става интонационно лабилен, колебаещ се между преекспониран бас и болезнен фалцет - драматични звукови ефекти, с които отчаяно се опитвам да отклоня вниманието на слушателите от очевидно безпомощното ми лутане между отделни запомнени и незапомнени приказни сюжети. За да изляза от конфузната ситуация, без да правя особено плавен, логично аргументиран преход - продължавам разказа си в неочаквана посока. Така изведнъж "Червената шапчица" сюжетно се прелива в "Трите прасенца". И редом до момиченцето с червена шапчица, което тича през гората, за да избяга от кръвожадния вълк, се затичват със запъхтяно грухтене и трите прасенца. В един момент става пренаселено като на маратона в Ню Йорк, когато към групата на тичащите се присъединяват и седемте козлета: "Ме-е-е-е-е!" А ловецът стои като препариран и не може да зацепи откъде му е дошъл този уникален ловджийски късмет - толкова много дивеч да тича с пълна сила точно към дулото на неговата пушка. Но най-шашнат от цялото сливане на приказни сюжети е самият Кумчо Вълчо, който се изправя срещу настигнатата от него Житена питка, крещейки ù своята реплика според сценария: "Житена питке, стой, ще те ям!" А тя му отговаря извън всякакъв сценарий: "Простако, не виждаш ли, че това съм аз, таралежът, но ми обръснаха бодлите заради дребно хулиганство!"... И тук приказката свършва... почти като при братя Грим, но не съвсем. Краят е малко по-неочакван и реално тривиален. Обаче какво да се прави - това са рисковете на живото предаване. Който не иска да ги поеме - да чете братя Грим и да заспива. Дано да има някакви спомени след това.
© Петър All rights reserved.
