Подаръка, който не взех

В отделението беше тихо. Бях сам. Само трима пациенти имахме и дори не ми дадоха санитар – не, че и имах, все пак пациентите бяха лесни и сам се оправях без проблеми.

Преди година си смених отделението от интензивно неврологично в рехабилитационно отделение, та малко да си почина, че от стреса малко попрегрях. Отделението си беше скучно – общо-взето след хаоса в предишното мога да го опиша само като да гледам как боята изсъхва на стената. Най-много да ми дадат шест стабилни пациента – давам им лекарства, преглеждам ги и им попълвам медицинските таблици в компютъра. Специалистите по рехабилитация обгрижват пациентите цяла сутрин, чак след три часа на обяд аз и санитарят ги поемаме. Помагаме да се преместят от леглото до стола, водим ги до тоалетната, обръщаме ги в леглата да не им се получат декубитуси ако не могат сами. Общо-взето освен раздаването на лекарства и сестринските прегледи, санитарят може и сам да се справи. Работя на дванайсет часови смени, така че за три дена през седмицата си изкарвам часовете.

Онзи ден беше спокойно. От тримата пациенти, двама бяха независими и можеха сами да ходят из стаите си, само един дядо със счупена ръка имаше трудности с предвижването – той затова и бе паднал и си бе счупил ръката. Та него го водих до тоалетната, когато ми звъннеше. Нямах много лекарства за даване и кажи по-голямата част от смяната си кореспондирах с ChatGpt за разни неща дето ги вършех по сайт, който си правих. Ако някой от началниците ми знаеше колко код написах тази смяна с помощта на AI-то, щяха да се хванат за главата. Бях наистина продуктивен де, ако не и да бе свързано с работата.

В това отделение хубавото е, че пациентите остават по две и повече седмици и си ставате приятели. Като понапиша малко код и реша някой проблема с AI-то ходих да се поразходя из призрачното отделение, влизах при пациентите и си поговаряхме малко, като усещах, че започвам да им досаждам, се пръждосвах и пак към мойте си дейности. Но пациентите ме харесваха, помагах им скоротечно, с каквото имаха нужда от помощ и те бяха доволни от мен.

Една пациентка особено ме харесваше. Беше едно бабе, дето беше прекарало инсулт, но вече се движеше сама. Дъщеря ѝ беше заедно с нея по време на престоя ѝ в болницата, помагаше на майка си, а така също и на мен. Понякога дъщерята готвеше – имаме кухня, в която болните се упражняват пак да се движат наоколо, но си е съвсем функционална кухня и понякога там готвят. Дъщерята обичаше да готви и аз ѝ отключвах кухнята – уж ѝ правен някаква услуга, а тя жената готвеше и после даже ми носеше чиния с вкусна гозба. Сприятелихме се с бабето и особено с дъщерята, но то и тя каквото кажеше, бабето-правеше. Минаха три седмици, със двете бяхме гъсти и ето онзи ден е онази смяна, дето да му е неудобно на човек да взима пари, че е в отделението.

Работя си аз върху сайта и дъщерята дойде и ми каза:

- Роско, утре мама я иизписват. Ти на работа ли си тогава?

- Не. Утре не работя. -отговорих.

- О, значи днес за последен ден се виждаме?

- Така е, хубавите неща не са вечни – казах с усмивка.

- Ела тогава в края на смяната да кажеш довиждане на мама, тя много ще се зарадва. Утре я изписват.

- Разбира се, че ще дойда. Аз сам си бях намислил да дойда. Как ще оставя без да се сбогувам с Роберта. – така се казваше бабето.

- Чакай да видя как ти се пише името, че да се оплача на началниците ни, че ни изяде храната – пошегува се дъщерята и ми копира името от значката.

По-късно видях, че дъщерята излезе от отделението и се върна след час-час и половина. Светна ми, че май такова добро впечатление съм направил, че май и подарък някакъв са ми измислили да ми дарят.

Дойде краят на смяната. Пет минути преди да дойде другата сестра отидох във визкултурния салон, където Роберта играеше на Pickleball - една игра подобна на тенис с някакъв свой приятел. Види се, беше се подобрила значително от времето, когато дойде в отделението и не можеше да ходи, а я изправяхме от стола с една машина, за да я закараме в тоалетната.

- Здравей, Робърта.

- Роско! Утре ми е последен ден тук. – дъщеря ѝ ми даде плик. Като го взех, видях, името ми написано правилно и усетих, че вътре имаше картичка, ама и още нещо- май пари бяха. Взех го и благодарих.

- Дай една прегръдка. – каза Робърта.

С въодушевление се проближих към нея и как стана като я прегръщах някак си я бутнах, тя загуби равновесие и падна на земята.

- Ох – простена тя. – Вдигнах я права и ѝ погледнах дясната ръка – изкривена в китката -тоест, доста явно счупване.

- Вие може би ще си го искате това обратно – казах аз и подадох плика обратно на дъщерята. После отидох да звънна на доктора.