Болката ми някак се стопява в спомените...
Препрочитам книги и си спомням...
Чета "Старецът и морето"... Спомням си любовта... Хубави спомени. "Душата ми е като камбана" - пеят Даяна Експрес...
Често искам любовта отново - онази в спомена - навсякъде...
Но няма вече да ти досаждам
нали няма смисъл...
нали?...

30 август 2006

Подстригах си косата тогава. Много късо. Боядисах си я - за първи път. Хубавата ми тъмночервена и гъста коса. Нищо не остана от нея след подстригването - а пък и като я боядисах в тъмнокафяво - съвсем. Страхотно! - ами идеше ми да плача, да крещя, полудявах...
Същата вечер заминавахме на морето. Стягахме багажа, мъжът ми поръча да взема дискове да слушаме в буса. Избрах - толкова съм и мислила какво. Набутах десет-двайсетина диска в една торба. Мъжът ми като ме видя как съм се подстригала - побесня. Каза, че ще се разведе. Била съм като чучело. Защо съм го направила, защо. Не му дадох обяснения.
Към десет и трийсет вечерта заваля страхотно. Валеше като из ведро. Приятелите ни, с които отивахме на море, се обадиха, че идват с буса. Да сме готови долу пред входа - с багажа и всичко. 
Като погледнах през прозореца през кухненския балкон, навън валеше, трещеше - майко мила, а ние на море.
С мъжа ми бяхме скарани - заради косата ми, заради нервите около приготвянето на багажа и въобще... Голяма работа! И без това ми беше гадно! Мравчо и Тина кликнаха, че са пред входа. Ние бяхме вече там, но от пелената дъжд трудно се виждаше и чуваше. Натоварихме се. На първото OMV спряхме да си купим кафе - мъжът ми реши да разгледа дисковете да види нещо да пусне, да не изпозаспим - и полудя като видя какво съм набутала в найлоновия плик от Билла - ама наистина съм била много не в час - сложила бях някакви църковни напеви за Коледа и Великден, Жан Мишел Жар - е вече по-добре, но слава Богу - и The Doors бях сложила... Та ги пусна - This is the end...
Обади ми се по телефона през деня да ми пожелае хубаво изкарване и... да внимавам с дълбокото. Дааа, с дълбокото... Аз винаги внимавам с дълбокото! Винаги мисля, двоумя се и... не скачам в дълбокото! Ето и сега - реших да те забравя, но все пак си взех да си чета "Старецът и морето" - тази книга ми е носила едно особено настроение и смисъл на нещата... Искам с нея и на морето да си взема последно сбогом с любовта си към теб... И добре, ако смяташ, че надълбокото в морето ще я намеря, няма да плувам там, не се притеснявай!... Просто, ще се опитам да излекувам болката и тъгата ми по теб, такъв огън не ме е горил, така че, вероятно е болестно състояние, което ще ме унищожи, а не искам, не искам да полудявам. Ще отида на любимите ми места на морето, ще бъда с любимите ми хора, ще се отпусна и няма да мисля за нищо, само ще съзерцавам морето, скалите, небето, ще се оставя на всеки полъх, на всяко камъче и стръкче да докоснат сетивата ми, ще позволя на всяка случка, поглед, на всеки ден почивката ми да ме изненадат, да ме учудят и да ме върнат към реалността.
Макар всеки и всяко нещо да ме връщат към теб. Макар всичко, което преживях в тези девет дни на септември да бяха мисъл по теб, смисъл и нежност, та нали реших да не ти се обаждам и вървейки пеш в последния ми ден в службата през улиците на София, както когато съм развълнувана, тъжна, колебаеща се и незнаеща как да побера чувствата си в душата, вървя накъдето ми видят очите, без да усетя - от Цар Симеон, по Раковски, Дондуков, Стамболийски, Солни пазар, до Руски паметник, държейки телефона в ръка - дали да ти се обадя - не, реших накрая, автобусът ми дойде, качих се, и когато погледнах GSM-а... как беше изписано твоето име, не го бях търсила, за да ти звъня... и пак не ти звъннах.