Помниш ли?

 Хей, помниш ли ме? Да, това съм аз. Момичето от детството ти, твоята най-добра приятелка, допреди 3 години... Аз съм същата като онази, с която всяка сутрин се срещаше на кръстовището със счупените светофари и споделяше пътя си към училище, с която делеше обяда си, на която споделяше тревогите си, чувствата си... всичко.

А защо са счупени? Защото, ако не си забравил, един ден на връщане от училище на нас ни омръзна все това място да е краят на пътуването ни, на разговорите ни, на смеха ни. Решихме да му отмъстим за това, че ни разделя и тогава ти взе един камък от земята. Хвърли го с всичка сила и уцели лампичката на единия светофар, която светеше в червено. Теб не те интересуваше какво ще си кажат шофьорите, нито минувачите наоколо. Беше дете. Едно немирно дете, изпълнено с желание за живот. Точно това харесвах в теб... По някакъв начин придаваше и на мен част от това желание и именно така живеех. Бях като заразена. Болна от неизлечима болест, а ти беше наркотика, който ме подхранваше... И в онзи незабравим ден ти ме хвана за ръката и побягна нанякъде. Аз тичах редом до теб и се смеех неудържимо. После отидохме в парка, купихме си сладолед и продължавахме да се смеем. Очаквах да ми признаеш нещо. Чувствата си към мен, например. Но ти не говореше, само се смееше. И тогава разбрах, че ние наистина сме просто приятели и че това никога няма да се промени.

Може би, ако ти бях казала, че те обичам, всичко щеше да бъде различно... Дали? Не зная и никога няма да разбера, но едва ли... А защо не ти го казах? Ами защото, ако го бях направила, със сигурност тези изблици на смях вече нямаше да ги има, нямаше да слушам нежния ти глас, който изрича красиви думи за момичета като мен, но не и за самата мен. Всъщност, аз бях различна, но ти не можеше да го разбереш. Аз бях различна, защото те обичах. Само аз. Не знам на какво се дължеше това – че никой не те обичаше... Може би всички бяхме твърде малки – едва 13-годишни деца, неразбрали все още нищо от живота, от любовта. И изведнъж всички те заобичаха. Точно тогава, когато най-малко очаквахме – и ти, и аз. Бях приела сигурната си победа... Да, бях егоистка, защото те исках само за себе си, но какво лошо има в това? Та ти бе първата ми любов, за Бога. Нищо чудно да си останеш и единствената.

И в един момент, в момент на отчаяние от твоя страна и задоволство от моя, защото ти започваше да гледаш на мен с други очи, поведението ти се промени. Вече се отнасяше по-мило с мен, започна да се интересуваш от моите чувства. Искаше да ти призная дали обичам някого, но аз умело прикривах любовта си към теб. Защо? Защото ме беше страх. Защото приятелската ти любов се променяше, но все още не бе достигнала нужната величина, за да ти кажа най-после „Обичам те!”

Аз чаках. Чаках любовта ти да се засили, ти да се промениш напълно. Сега осъзнавам, че не е трябвало да чакам. Трябвало е да действам, да живея за секундата, както правеше ти... Но аз продължавах да чакам. И не осъзнавах как с възрастта, ти бавно се отдалечаваше от мен. Променяше се, но не заради мен, а заради другите – глупавите момичета, които те заобикаляха, които не разбираха нищо. Но аз не бях като тях, защото обичайки те, разбрах какво е болка. Имах неща, които те нямаха – опит, например. Бях калена срещу болката и най-вече имах твоето приятелство... Преди. Разбрах, че животът не е песен, както ти смяташе, но въпреки това, говорейки си с теб, аз се чувствах добре. Защото знаех, че и ти си добре. Това ми стигаше... Имаше ми доверие и знаеше, че каквото и да ми кажеш, аз ще те разбера, ще те подкрепя и ще бъда до теб.

А някога замислял ли си се на мен колко ми е било трудно? Всеки ден да те слушам как разказваш за поредното момиче, в което си се влюбил, а то те е предало. За това какво да му кажеш, така че да привлечеш вниманието му. И аз винаги бях насреща – твоята неразделна приятелка. Винаги, когато заговореше за любов, се надявах да ми кажеш, че обичаш именно мен, а не най-добрата ми приятелка, както ми сподели един ден.

Това беше краят на всичко. Краят на нашето красиво приятелство. Тогава всичко свърши. Аз не можех повече да слушам как говориш за нея, какви прекрасни думи изричаш... колко много смяташ, че я обичаш. Аз се предадох и... просто си тръгнах. Избягах от града, дори не ти казах „Сбогом”. Тръгнах си, а неизречените думи, които исках и трябваше да ти кажа ме следваха по петите. А ти остана там, в свойта самота, сломен. Остана ти само онзи хубав спомен, както и на мен. Споменът за нашето приятелство, за скритата ни любов. И сега ужасно съжалявам, че не ти казах, че те обичам. Аз никога не те забравих, моля се и ти да не си, но в това не мога да бъда сигурна.

И когато един ден се сблъскаш с истинската любов, ще си спомниш за мен и ще си кажеш, че съм била права за всичко. Едва тогава ще разбереш как съм се чувствала, колко много съм те обичала и ще искаш да върнеш времето назад, но ще бъде твърде късно. Аз може би вече ще бъда мъртва или ще съм толкова далече от теб, колкото е далеч доброто от злото, радостта от болката, щастието от тъгата... И ти ще страдаш, както страдах аз едно време, но в това няма да има смисъл, защото ние никога няма да бъдем заедно!

Е, сега спомни ли си?