Портрет

По паважа на уличката прибягват минувачи, някои вече отворили чадъри в разни цветове - от черно, прилягащо на възрастните, до бяло или червено, което е приоритет на кокетните дами от квартала. Там долу могат да се видят и лицата на тия, дето вървят по отсрещния тротоар, но по средата на улицата и отсам се движат само чадъри... Даже често се закачат един с друг, а собствениците им, дето са под тях, вероятно си казват: Пардон, мосю!; Пардон мадам!

И най-накрая се усмихват един другиму, макар и някак набързо...

През прозореца на втория етаж от стаята си Демиен не може да чуе тия любезности, но ги предусеща, като да е там, долу, сред мириса на първите капки, забулващ парфюма на дамите и дима от тютюна на господата.

Всъщност обича дъжда. Обожава свежия полъх, плъзгащ се по стръмните покриви на Монмартър. Мирисът на дъждовното небе винаги кара уличните художници отсреща да понастръхват и поглеждат често-често нагоре, а там, там бе прозорецът на Демиен и, без да щат, улавящите всичко очи пробягват по нея. Да! Така го усеща. Почти веднага след това се дръпва назад. То и без друго какво да се гледа на една пуста и мокра улица... Виж, друго е, когато пред художниците се спрат туристи и се започне разговор, докато си поръчат портрети, пък и след това. Весела е смесицата на езици, възклицания, пожелания за здраве и... едно много дълго „оревуар“ накрая. Но тогава... Тогава ужасно ù се иска да е там – долу и да бъбри и се смее с всички до полуда. Наистина! Дори се засилва да слезе, но винаги спира внезапно.

В невъзможност.

Там - на горната площадка на стръмното стълбище.

Двете му рамена, видели какво ли не през годините, сега са преграда между нея и улицата, квартала, града...

Ето, че слънцето пак се показа. Колко бързо отмина летният облак! И отново е на прозореца, а долу здраво се хлопна вратата, последвано от бързи, леки стъпки по скърцащото стълбище.

-Здравей, Демиен! - Мария се спира на вратата и оставя чантата с покупки много внимателно, като изважда оттам един найлонов плик. Дори не отива до кухнята, както обикновено, а заразказва по своя си, понякога трудно разбираем начин:

-Заваля дъждът и се скрих в кафето отсреща... Всъщност ме поканиха художниците. Да! Знаеш ли? Разговаряхме за теб и през това време те рисуваха, а после... - Мария едва си пое дъх от бързане. - После от всички избраха да ти подарят ето този портрет. От един млад художник е... И е невероятен!

-Художникът или портретът? -събра се да попита Демиен, но видя образа си на листа и преглътна сухо от вълнение. Поразителен портрет. Да! Това наистина бе тя - Демиен, застанала на прозореца на своята стая между цветята на перваза, но и още нещо... Просто си личи всичката жажда за живот, копнеж за щастие и дори разочарованията, преживяни до днес.

До днес.

Б.Калинов03.06.2010г.

Пловдив.