Посестрими част 1 "Раждането на Самодива" - глава 11 "Деветият ден"

Първа част „РАЖДАНЕТО НА САМОДИВА“

Глава 11: Деветият ден

 Денят вече беше дошъл и слънцето започваше да препича топло. Беликá още не беше излязла от хралупата си. Толкова се бе изморила, че сънят й продължи чак до обяд.

 Затова отвори очи стресната. Трябваше да стане рано, за да се приготви за гостите. Започна да се вайка притеснено какво да започнеше първо? От къде да захванеше?

 Бързо напълни бузите си с две малки питки, отпи от новодонесеното мляко на няколко глътки, задави се, но бързо й мина, с едно-две потупвания в гръдта й. С другата си ръка се опитваше да си приглади косите. Искаше да ги въведе малко в ред. Ясика успяваше да й поправи плитките щом дойдеше да я види. Но Беликá видимо не се спряваше. Отказа се. Хапна още две питки. Този път добави малко мед в млякото и му се наслади на бавни глътки. Меденият вкус върна силата в тялото й и разума в главата й. Чевръсто скокна и изтича при малкия ручей. Уми се с хладната вода. Съвсем се разсъбуди. Блесна й вече пред очите.

 Зачуди се какво да ги почерпеше на гостите? Колко ли щяха да дойдат? Реши да ги разхлади с ручейна вода. Може би щяха да са изморени от пътя? Побърза да напълни малката стомничка. А след това се постара да направи малка софра, където да поседнат гостите й. Чудеше се къде се бе забавила Водачката? Може би и тя спеше още?

 Тогава се обърна. Усещаше, че някой различен приближава. Усещаше по шептенето на листата, че идваше някой непознат. Не само за нея, но и за дърветата. Обърна се и в другата посока. Не беше сигурна от къде идваше това усещане?! Тогава ги видя. Различи ги сред дърветата. В далечината се появиха три силуета, които набързо се приближиха. Бяха високи и стройни.

 Беликá се опита да се приглади. Ризата й беше мръсна от работата по почистването, после садеше в пръстта храстите, приклекнала на колене. Нямаше време да се огледа. Не й остана време да се опере. Само ако правилно бе следила дните, нямаше да изглежда толкова неприемливо. Всичко щеше да свърши навреме.

 И ето ги дойдоха и спряха пред нея.

 Пред Беликá се изправиха три високи самодиви. Имаха малки лица и малки очи. Косите им бяха прилежно зализани назад, сплетени в една дълга и дебела плитка. Не носеха венци от цветя. Венците им бяха с иглолистни клончета, шишарки като розички, малки топченца като плодчета, малки шишарчици като цветенца и дори имаха и малко сняг. Не приличаха на другите самодиви, които я поздравиха като се бе родила. Сукманите им бяха лъскави и яркозелени в няколко нюанса. Ризите им имаха ръкави до лактите с много красиви орнаменти в края, като плетени паяжини, но от конец. Падаха по ръцете им като воали. Ризите им също изглеждаха лъскави. Материята им проблясваше на слънчевите лъчи със бял цвят в леко синкав отблясък. Сукманите им изглеждаха леки и прибрани, стеснени към тялото им. Не бяха дълги, за да се вижда фустата на ризите им повече, защото по ръба им също имаше същите бели орнаменти като паяжини. Носеха шарени дебели чорапи, а обувките им лъскаха в черен, лачен цвят. Имаха тесни зуници с наситенозелен цвят, който ги овиваше много добре и не се виждаше края му изобщо. Върху него седяха средноголемите им пафти в ярък златист метал. Орнаментите им бяха много красиви, свързани с планината, иглолистните дървета, шишарките и снега. Зуницата им пристягаше здраво малките им престилки. Бяха заоблени с дантела покрая им и отново с пищни бродерии на шишарки, иглолистни клонки, сняг, розички.

 Беликá за първи път виждаше толкова много украса по телата на самодивите. Може би затова ги наричаха специални. Имаха гердани, имаха златни гривни, пръстени, имаха и жълтици на връвки под герданите. Носеха обеци в тежко злато, а в плитките им бе вплетен златен синджир с орнаменти. Кожата им беше толкова нежна, беше като на ангел. В средата, най-високата самодива, имаше червеникав оттенък на кожата. Другите бяха с белезникав и бледорозов цвят. Тя имаше и най-тъмните сини очи като цвета на дълбоката вода. А другите бяха с бледосин като небето цвят на очите. И трите имаха наситено-червени, лъщящи, големи и плътни устни. Бузите им бяха ружено-червени чак до косите им нагоре по целите им страници. Но Беликá се омая от големите им черни мигли. Бяха като крила на малко насекомо. Очертаваха очите им сякаш бяха нарисувани, а не истински.

— Добре дошли, сестрици! – усмихна се Беликá, едва наситила се на красотата им.

 Те гледаха с вдигнати високо вежди. Спогледаха се. Колко неучтиво посрещане. Никой не беше научил младата самодива как правилно да ги поздрави. Какво нахалство?! Само с поглед двете самодиви пó назад можеха да се разберат. Докато водещата ги отпред, продължаваше да се оглежда с изписано недоволство на лицето си. Може би търсеше нещо или някого?

— О, Водачката Ясика не е тук в момента... Очаквам я да дойде всеки миг...

 Едната самодива направи гримаса на раздразнение. Другата самодива с голяма чанта през рамо не показа интерес изобщо. Остана с непроменено изражение.

— Виж ся, миличка! – пречупи кръста си най-високата в средата и размаха едната си ръка с постоянно въртене на китката й. – Имаме мно‘о работа. Ний не сме неангажирани кат‘ Яс‘ка! Не мóжеме да си позволяваме да я чакаме безкрайно само на нея! Не се прави просто такá!

— Не разбрах нито дума! – усмихна се Беликá под булото си напълно невинно, вдигайки и раменете си за потвърждение, а двете самодиви отзад ахнаха и се спогледаха от изненада на откровенноста на Беликá. – Но Водачката съм сигурна, че ще дойде всеки миг. Затова може да почакаме като седнем на малката ми софричка, която подготвих.

 Трите самодиви вдигнаха веждите си, чак до венците си. Искаха да опонират нахалната откровеност на Беликá, като й обяснят, че беше неучтив коментара й. Но останаха неподготвени от поканата й. Огледаха мястото за сядане и малката кърпа. Наистина имаше софра. Гъбите бяха започнали току да се появяват около мястото, за да го заградят от натрапници. Тя не ги лъжеше.

— Наистина си приготвила софра?! – смотолеви високата самодива.

— Простете ми, че съм подготвила само бистра и студена ручейна вода. Но друго нямах възможност. Мед нямам достатъчно, все още, а питка, ми остана само една малка от закуската ми...

 Беликá продължаваше да говори, а трите самодиви я бяха игнорирали вече напълно. Все още оглеждаха софрата. Видяха малката стомна с вода, чашите в различна големина. Сигурно й ги бяха донесли различни самодиви, бяха с различно по цвят дърво направени.

 Оставиха напълно Беликá и се настаниха на софрата. Корените на Беликáр бяха станали удобни и меки столове, заради дебелият мъх по тях. И когато Беликá седна до тях, те се върнаха в настоящият момент.

— Кажи, как се казваш, сестрице? – започнаха да мигат големите мигли на високата самодива, като пърхащи крилца.

— Беликá на татко ми – и звънчетата в гласа на Беликá, разкриха щастите й.

— Звънчета?

— Не, камбанки?!

 Спогледаха се двете други самодиви. Но продължиха да се надпират шепнещо, защото високата ги спогледа да не са груби.

Аз съм Смърчина, Беликá. А тези с мен са Елиха и Морика с чантата...

— Добре заварила, Беликá! – усмихнаха се в синхрон двете самодиви.

— Сестрици, не зная от къде идвате, но моля ви пийнете водата. Поне да не сте жадни на прибиране... двоен път ще изминете все пак.

— Ручейната вода ни е най-любима, мила! – усмихна се широко Елиха.

— Изненада ни с почерпката, мила! – отпи жадно и Морика, придържайки тежката чанта да не падне на пръстта, да се изцапа съдържанието.

— Благодарим за студената вода, Беликá. – остави празната си вече чаша Смърчина. – Идваме от далече и не се спряхме никъде след като закусихме, за да утолим жаждата си. Бързахме да сме навреме и после да се приберем, докато е ден...

— Нека да ви разчупя и от сладката питка, която имам? Малка е, но ще стигне по два-три залъка! Хайде, да хапнете, нали! – скокна Беликá.

— Няма нужда, миличка! – придърпа я Смърчина с дългите си фини ръце.

 Беликá бе зашеметена от изящните движения. Другите две самодиви стояха неподвижно, но също изглеждаха изящни. Дори в покой, телата им бяха съвършени.

— Кажи, мила Беликá, защо си така изпоцапана цялата... – посочи с дългите си фини пръсти Смърчина. – Само девет дена от раждането ти, не може да се отдалечаваш още от родителя си, къде успя да се нацапаш цялата...

— Сигурно са я принудили да помага?! – прикри устата си в уплах Елиха.

— О, не! – писна и Морика. – Не може да я принудят, как са посмяли?! Тя е още дете все пак!... Толкова е слаба при това!

— Оле! Те явно и не я хранят?! Споделя с нас само каквото има?! – Елиха съвсем започна да изпада в паника.

— Оле! Само вода?!

— О, не! Олеле! Вода за девет дена!

— Затова е толкова слаба!?

— Кокалеста е цялата!

— Виж й само пръстите на ръцете, и китките! Виж, виж! – Морика посочи към пръстите на Беликá с дългите си ноктести и фини пръсти, докато криеше зейналата си в шок уста.

— Не разбирам какво говорите?! – звънчетата в гласа на Беликá се появиха и двете самодиви млъкнаха с безумието си, омаяни, но все така със сълзливи очи в умиление. – Предишните дни бях горе в короната на тате. Имаше много сухи клонки, тръни, имаше болни клонки и листенца, връхчетата бяха целите в бял мъх,... после чистих и изядените клонки и овитите с нишки листенца от буболечките... Пълних ги във фустата на ризата, че нямаше как да ги сваля оттам...

— Чистила си короната? Нима? – вдигнаха очи нагоре трите едновременно със зяпнали усти и широко отворени очи. – Едва сега забелязах, че Беликáр е толкова зелен...

— Имаше едни буболечки, които ядяха и копаеха в тате! Него много го болеше! Изпъдих ги! Това беше много нахално! Те вредяха! Вредяха на здравете му! Ами ако всичките му листа бяха паднали, или успееха да ги изядат един ден?... Гола корона ли щеше да остане? Наядена!? – Беликá едва сдържаше истерията си от описаните образи в главата й.

— Мислех, че не се махат буболечките? – погледна шокирана Морика към Смърчина.

— Мислех, че дъбовите самодиви не чистят короните... И живеят с всички, дори и да им пречат... – малко несигурно говореше Елиха и в края на изречението си спираше или затихваше до шептене.

— Но защо си и кална?! Целите ти ръце са изподрани от сухите клонки и тръни... горката Беликá! – прегледа я набързо Смърчина със съжаление и очи, готови да заплачат.

— Съседните ми сестрици ми подариха храсти и дръвчета,... посадих ги... А като се опитвах да вдигна поветът, той явно дълго време бе по земята в пръстта... и той ме нацапа повече... докато го окачвах... а и Дядо Рачо го садих...

— О!

— Олее!

— Даа!

 Трите самодиви едва не паднаха от местата си. Очите им за малко да изкочат. Беликáр имаше люляк, повет и някакви наченки на Дядо Рачо. В другата страна се виждаха още два малки храста да се опъпчват, готови за цъфтеж.

— Много е красиво – насълзиха се очите на Елиха.

— Понякога ме мързи да чистя мамчето, но го правя въпреки това. И сега виждам, че си заслужава такава гледка отстрани... Дано се вижда от минаващите покрай нея! – тихо говореше Морика, а Елиха само кимаше в съгласие, мислейки и за нейната майка.

— Радвам се, че идваме навреме, за да ти донесем чиста и нова премяна, мила Беликá! – усмихна се смръчина и лицето й сякаш заблестя.

— Но трябва да изчакаме Ясика... – потупа чантата си Морика и трите въздъхнаха тежко.

— Ще дойде! Сигурни бъдете, че е тръгнала! Явора и Клена казаха вчера! Ще дойде!

— Беликá, мила, прощавай че съм дошла да те притеснявам, но исках да ти оставя нещо, защото минавах наблизо – дочу се познатият глас на Сладуна.

— Заповядай! Заповядай! Аз съм на софрата! Ела, ела! Тука! – провикна се Беликá, но мигновено скокна в радост да я посрещне.

 Сладуна се показа през завесата от повета. Пищната й фигура се открояваше на малките бели цветчета. Така силуетът й съвсем се подчерта. Розовите й бузи, цветовете на сукмана и зуницата й. Шарената сянка придаде едно огромно очарование и мистичност на цялата й осанка. За разлика от много други самодиви, Сладуна беше от малкото с две дебели къси плитки. Но косата й не беше къса. Всъщност останалата дължина на косите й беше пусната свободно назад. Те бяха като воал зад нея.

— О! – съзря трите иглолистни самодиви. – Извинете, че се появявам по грешно време! Не подозирах, че... А аз уж знаех, че е деветият ден... съвсем пропуснах...

— Сладуна, не се притеснявай, сестрице! – взе ръката й Беликá и я поведе, докато Сладуна бе все още в шок. – Ела и ти при нас. Седни на софрата ми... Чакаме Водачката! Ела, ела!

— О, не! Не, не! Не може да преча! Не! ... – но вече се приближаваше към софрата и внезапно се изпъна. – Добре сте дошли, Високини!

— Поздрави! – отговориха трите спокойно.

— Беликá, мила моя, само ще оставя медената питка, която ти нося и ще тръгвам по моите работи и задачи, нали? Пак имах повече мед и днес, след като го занесох по всички сестрици, които желаеха, и затова запретнах ръкави, та да направя питки. Не са толкова вкусни като онези питчици на Клена сестрица, но се постарах да са сладки с моят мед...

— Медени питки?! – очите на Беликá се разшириха и стотици звънчета зазвъняха в гласа й, доказващи и на другите, че е щастлива и че очите й блестят, защото те не можеха да видят под булото й.

— Медени питки?! – зашепнаха си трите самодиви помежду си с ококорени очи, готови да изкочат, защото следяха всяко движение на ръцете на Сладуна. – Медът на Сладуна?! Питките на Сладуна!? Медът на Сладуна в питките на Сладуна!? Медените питки на Сладуна!?

— Сладуна, сестрице, заповядай, седни и се разхлади с малко водица от ручея, пък после с повече сила ще си довършиш делата си! – Беликá я настани на софрата си при трите самодиви, вземайки двете питки от ръцете й.

 Сладуна не усети изобщо, че вече седи. Пое чашата в ръцете и веднага щом Беликá й сипа, отпи голяма глътка жадно. Усети как се освежи веднага цялото й същество.

 Беликá разчупи питката веднага. Топла, ароматна и малко лепкава. Нито една от трите самодиви не отказа. Макар да имаха запаси с храна за пътят им наобратно. Внезапно настроението на всички се подобри още повече. А бяха само първите залъци. Сладуна искаше да сподели какво бе направила в короната на баща си, след съветите на Беликá. Всичко, което Беликá й бе обяснила и описала, всичко го беше проверила, открила и премахнала. Имала усещането, че пчелните й кошерища са се умножили внезапно сами. Като разчиствала открила няколко, които не знаела кога бе сложила  точно.

 Беликá я отрупваше с въпроси за нейните кошерища и все я прекъсваше. Дали грешно ги бе сложила. Нямаше търпение да хапне мед от тях. Сега и трите иглолистни осъзнаха, че жуженето, което чуваха идва от короната на Беликáр. Сякаш до тогава бе бил някакъв звук наоколо, който не разбирали от къде бе точно, но били наясно, че са пчели наблизо.

 Съвсем им стана весело. Трите самодиви разказваха за пътуването си рано от зарана, за да стигнат навреме. Но като седнали да хапнат, да починат и задрямали. Наложило се да слизат по стръмният край, че бил по-краткият път. Те уж поели по обиколният, дългият, но и спокоен път. Сладуна и Беликá с възхищение слушаха за преминаването им по стръмните скали, а долу в ниското било урви и още по-остри скали.

 Сладуна пак заразказва нещата, които й се били случили, докато обирала меда от всичките кошерища. Много се забавляваха всички в сладките и смешни описания на Сладуна. Жалеха я, че й е било трудно. Тя обаче се самоналагаше, че не можела да отказва на цариците майки и затова сега имала толкова много работа. Хич, не била за жалене. Само си ги била нарамила отговорностите. Но се сетила за питките на Беликá, с които младата самодива ги гостила и решила да опита и тя, да направи питки или хляб. Много весело й било, докато месела, докато мислела как да сложи меда, кога да го сложи, докато опитвала различни неща, плетки на тестото... Радваха се с нея и другите самодиви. Хвалеха я. Хапваха сладко, сладко. И звънчетата в гласа на Беликá разкриваха щастието й от хубави истории.

 Така ги завари и Ясика. В сладки приказки. Първоначално едва повярва на ушите си, а после и на очите си.

 Но когато видя Беликáр. Направо щеше да припадне. Видя украсата му, видя купчината с бодили и клонки, видя и зелената му корона. Бе готова да си извади очите, заради заслепяващата я сияйност на белия дъб. Дори когато тя се грижеше за него с внимание и нежност, не бе го виждала толкова горделиво блестящ! Тогава дочу смеха и разговорите в другия край. И видя втора невъзможна картина след първата картина с украсеният дъб. Трите кокони от иглолистните самодиви, седящи скромно на малка софра, ядящи питка и пиещи ручейна вода! Ясика беше готова да крещи. Езикът й беше готов на пищи, свободен заради зяпналата й уста в шок.

 Трите иглолистни самодиви отново разказваха за пътят си. Беликá се възхищаваше на всяка дума, или искаше да й опишат подробно гледката и пътят, зеленината, височините, цветята, храстите, птиците,... всичко, което бяха видели по пътя си.

— Водачке! – звънчетата върнаха Ясика в настоящето. – Добре дошла!

— Добре си ме заварила, чедо! – отново я целуна Ясика внимателно да не размести нещо по булото й, но веднага забеляза, че трите самодиви бяха впечатлени от звънливостта в гласа на Беликá, защото видимо си шепнеха с усмивки. – Добре дошли, Високини! Чест е за нас присъствието ви в ниското!

— Добре посрещнати сме и в радост оставаме на събитието дойдохме! – трите станаха, но само Смърчина отвърна със същата официалност на поздрава на Ясика, защото тя беше главна на тази група.

— Седни, седни, Водачке!...

— Не може, нека да... – опита се да опонира Ясика, но не успя, Беликá вече я водеше.

— Седни, яж, пийни ручейна вода! Нека да привършим с обяда си заедно и весело, пък после да работим и вършим задълженията си! – звънчетата на Беликá бяха така омайни и омагьосваха всички самодиви.

— Така да е... – Ясика покорна седна и повече не се обади, докато поемаше питка и чаша с вода. – Благодаря за храната, чедо!

 Беликá също се настани и прикани трите самодиви да продължат с разказа си, след като заемат местата си удобно. И те го сториха, нямащи сили да спорят. Ясика сама не вярваше какво се случваше. Радваше се сърцето й, а душата й танцуваше вътре в гърдите й. Беликá беше наистина очакваната в преданието. То не беше лъжа, не беше измислица. Беликá беше истинска.

 Ясика се включи в разговора, щом се спомена новата риза на Беликá, да се сравнява със старата й. Иглолистните самодиви не знаели защо точно, но за първи път от много години плата бил снежнобял на цвят, а шарките не искали да се хванат в плата. Просто не искала материята да има друг цвят. И дори старите се притеснили. Не можеше да пратят бяла риза без шарки. Не било редно. Затова се захванали ден и нощ, добавили по ръбовете орнаменти от конец, като техните ризи, но ги направили специално по-мънички, за да се различава от иглолистните ризи и за да не пречат на дължината на ризата.