Посестрими част 1 "Раждането на Самодива" - глава 1 "Шепот"
Multi-part work
-
Prose » Novellas and novels, Science fiction & fantasy
-
Prose » Novellas and novels, Science fiction & fantasy
-
Prose » Novellas and novels, Science fiction & fantasy
-
Prose » Novellas and novels, Science fiction & fantasy
-
Prose » Novellas and novels, Science fiction & fantasy
-
Prose » Novellas and novels, Science fiction & fantasy
-
Prose » Novellas and novels, Science fiction & fantasy
-
Prose » Novellas and novels, Science fiction & fantasy
-
Prose » Novellas and novels, Science fiction & fantasy
-
Prose » Novellas and novels, Science fiction & fantasy
-
Prose » Novellas and novels, Science fiction & fantasy
-
Prose » Novellas and novels, Science fiction & fantasy
-
Prose » Novellas and novels, Science fiction & fantasy
Първа част "РАЖДАНЕТО НА САМОДИВА"
глава 1: Шепот
Бях в тъмнината. Част от нея. Неотделна от нея. Но знаех, че съм в тъмнината.
Неочаквано дойде този вопъл на нечия молитва. Нечий шепот. Тогава се отделих от тъмнината.
И ги видях, светлинките. Сините пламъци в редици. Безкрайно много. Пътувахме напред. Когато видях светлините около себе си, знаех, че и аз съм като тях, светлинка. В синьо. Пламък със собствена топлина. Светлинките летяха в един поток напред. Безкрайно много потоци с безброй сини пламъчета. Плувахме в тъмнината напред. Само напред. Нямаше начало. Нямаше и край. Всички пътуваха в тази посока, която беше напред.
Аз падах.
Бях отделена от другите светлинки. Затова ги виждах. Но аз падах надолу.
И тогава разбрах, че шепотът е бил моят. И разбрах, че вопълът бе мой.
Още бях светлинка. Още бях синьо пламъче. Но не чувах какво шептя. Чувах, че шептя. Имаше глас. Тих още. Моят.
Потоците с многото други светлинки се отдалечаваха.
Да. Аз падах все така надолу. Аз всъщност се отдалечавах от тях. И когато бях много далече от потоците, те вече приличаха на премигащи сини точици там далече. И тогава вече започнах да различавам гласа си и шепота си.
„Защо умрях?“
„Защо умирам сега? Рано е!“
„Не искам да умирам!“
„Защо никой не ме чува?“
„Защо падам в тъмнина?“
„Защо светлината не ме иска?“
„Защо ме изоставят другите?“
„Моля ви спасете ме! Моля ви!“
„Не е честно да умра сега!“
„Върнете ме обратно! Обичам този свят!“
„Искам да живея още! Моля ви!“
„Някой?! Чува ли ме някой?“
„Вижда ли ме някой?“
„Помогнете ми!“
И настана тишина. Сред тъмнината бях единствената светлинка. И бях сама.
„Ела“
Толкова красив глас. Така притеглящ. Такава сила. Спрях да падам. И тогава полетях в нов поток. Толкова малко светлинки бяхме тук. Някак свидно познати. Летяхме напред. С ярката ни синя светлина. С ярка топлинка във всяка една.
Но не беше същата посока като другите потоци. Беше различно.
Започнах да чувам звуци. Започнах да усещам полъх. Започнах да се разбуждам.
О, бях сънувала! Всичко бе било само сън?! Нима? Но толкова реален!
Усещах нежният ветрец по лицето си. Усещах досега на нежни треви по кожата си, мъх под ръцете си. Чувах звън на листа. Много листа. Усещах косите си меки, гладки, безкрайни вълни. Обвиваха ме като одеало.
Не отворих очите си. Исках още да откривам и усещам околността. Сетивата ми бяха така приятно остри. Както никога досега.
© Слава Ятова All rights reserved.
