Пощенски ангели
Цял един живот пишем писма, всяка мисъл, всяка дума, всеки поглед... Цял живот се надяваме, че писмата ни се получават от правилните хора, цял живот вярваме, че пишем на най-добрата хартия с най-скъпото мастило. Какво ли виждат ангелите, когато погледнат надолу? Безброй хартиени листчета, носещи се над безброй човешки глави...
Целият свят е просто една кутия „Таралежки” на масата на Господ - може да вземе който и да е бонбон, по всяко време... Осъзнаваме ли колко сме малки, колко безумно и неразумно малки сме?
Осъзнаваме ли, че единствената ситуация, в която размерът няма значение, е тази?
Никой никога не бива да спира да пише - няма непрочетени писма...
В това над главата ми няма да пиша колко ми липсваш, няма да плача, няма да мрънкам. Ще ти кажа само едно: Може да съм малка, но съм навсякъде.
Гледай ме сега как грабвам писмото си и хуквам надолу, все едно съм на седем, гледай как мога да бягам заднешком...
Предсатвяш ли си писмата на хората? Море от хартия в очите на ангелите... Възможно ли е ?
Аз наистина вярвам в това, никой и никога не бива да се отказва... Нищо не е вечно, хартията се разгражда, мастилото избледнява, но, преди това да се случи, има достатъчно време - достатъчно за поне един прочит.
Напиши си писмото и хвърляй, може би твоят ангел чака... После тръгвай на фона на най-обикновения саундтрак...
Аз съм там -
върху дръжката на чашка за кафе.
Аз съм там -
в станиолчето на дъвка,
Аз съм там -
на върха на лъжицата...
В големите неща мен ме няма.
Аз съм там -
при пукащите бучки лед в ментата.
Аз съм там -
сред капките конденз на чаша узо.
Аз съм там,
където искам и не би ме търсил...
Толкова много хора ме обичат - точно така, както ти. На толкова много хора дължа поне едно писмо - точно така, както дължах на теб...
© Гергана Янчева All rights reserved.
