на Хуманистичната  теория на Карл  Роджърс  в разказа „Дуел“ на Хасан Ефраимов

       Четенето, несъмнено всеки ще потвърди, е процес на общуване между автор и читател. Вероятно мнозина обаче си дават сметка, че първоначалният подтик за създаването на която и да е творба на изкуството не винаги е продиктуван  от стремежа на автора да изпрати конкретни и ясно дефинирани послания към другите. В повечето случаи мотивът за създаването на произведението е строго личен и е проява на  назряла  авторова потребност за изразяване на позиция или оценка за наблюдавани житейски случки и явления, за утвърждаване на определени човешки ценности, както и за отричане на личностни и социални недъзи и пороци.

       В разказа  си „Дуел“  Хасан Ефраимов ни представя два типажа – на разказвача и на наетия работник пияница.  Фабулата  е до крайна степен опростена, сюжетът се разгръща чрез диалога между двамата. Отчитам като съществена особеност на разказите на Ефраимов съвпадението между повествовател /разказвач /и герой от творбата/в повечето негови разкази/. Аз - повествованието е предпочитан от него  начин за структуриране на разказа  и това не е случайно.  Доколкото познавам творчеството на писателя добруджанец, роден и израснал в Делиормана /отчасти само/, смея да твърдя, че сътвореното от него е с подчертана социална насоченост и ангажираност, отразява типични за времето ни социални нагласи, тежнения, явления, процеси,  парливи обществени проблеми. Да, умишлено използвам понятието типаж, защото героите в разказите на Ефраимов са носители на типични качества на ярко обособили се социални групи и прослойки в съвременното ни общество.

       Кой е типът „нает работник пияница“ и що за птица е той? Несъмнено, аутсайдер, отхвърленият от обществото, неудачникът, безпомощният, неповярвалият в себе си, досаждащият на другите. Онзи, на когото все някой друг му е виновен, все някой друг нещо му дължи – я, държавата, я тъстът и тъщата, я братът, я сестрата, я комшията.

         Боже мой! – бих възкликнала! Та и аз го срещам всеки ден! Мързеливецът пияница със заплувало в алкохолни пари съзнание, който вижда света в мъгляво и най-често пред очите му плуват очертанията на бутилки с упойващи течности. Диващина! Оскотялост! Жестока констатация! – казвате! А хуманността? Разбирането? Доброто у човека? Подкрепата за жертвата? Къде са те? Прави сте, не споря.

        Именно затова съм избрала като  тема на коментара си изясняването на проекцията  на постулатите на хуманистичната теория на Карл Роджърс в разказа „Дуел“. Карл Роджърс е американски психолог, който заедно с Ебрахайм  Маслоу   разработва и разпространява през 60-те години на 20 век хуманистичната теория за човека, която в известна степен е отричане на разбирането на Фройд за определящото влияние на неосъзнатите подсъзнателни импулси в поведението на индивида.

Основните тези на хуманистичната психология на Карл Роджърс са:

• Човек е свободен да избира.

• Способен е  да си поставя  цели и да ги постига, да бъде щастлив.

• Свободен  е  да живее по свой начин.

• Способен  е  да променя нещата около себе си.

• Притежава воля и е творец.

• Човек е добър по природа и се ражда със стремеж за себеактуализация.

• Човек търси смисъла в живота и го открива чрез взаимодействието с другите, с обществото.

      Свободен човек ли е пияницата? Разбира се, никой не му е отнел правото да се труди, да си поставя цели и да ги постига, да е удовлетворен от себе си и от живота си. Притежава ли свобода на избора? Несъмнено, но какво избира той? Неправеното на нищо, висенето пред вратите на "Социала" /Дирекция социално подпомагане/, досаждането на близки и приятели, на познати да му заемат пари, да му услужат с нещо, да решат проблемите на семейството му.

     Инфантилност! Социална незрялост! И какво я поражда? Това е въпросът, нали? Кое в обществото ни роди прослойката на оплаквачите и вечно нуждаещите се, на вечно нямащите, на безпомощните и кой е виновен за това? Държавата? Или самият човек! Естествено имам си свой отговор, но няма да ви го предложа.

      И нека се спрем и на на образа на наемащия, дразнещия се от нахалството и арогантността на пияницата собственик на градината. Мотивът за възлагането на задачата за  прекопаване на градината е ясно посочен в разказа. – „Не че не мога и сам, но белким спре да подтичва всеки ден след колелото ми с изплезен език и да ми иска пари назаем. Някои хора са така – мен вече ме е срам да му отказвам, но оня подобни помисли и угризения няма. Не му давам, няма и да му дам, защото това са пари хвърлени на вятъра, и повече не ще ги видя никога.“ 

      В проявите ни на разбиране и човечност също трябва да имаме мяра, защото в противен случай със собствената си доброта подхранваме нечия безотговорност, нехайство и безволие. И аз бих постъпила по същия начин. Трудиш се – получаващ, проливаш пот – после ти е широко около врата. Няма топъл обяд без пари.  – „…не издържах вече, хванах го за яката и го задърпах към портата – Турското може да е свършило, но българското не е. А и робството на капитализма едва сега започва. Запомни го добре. Ще ти бъде от полза. Бачкаш – получаваш. Основен закон. А от робството в душата си дали ще успееш да се отървеш някога?“

      Робството! Днешното робство, заробило душите на мнозина наши съвременници, понякога и нашите. С какви синоними още може да се назове това робство ли? Научно, явлението или типът  „безпомощният, хленчещият, но и нахален и нагъл  мързеливец пияница, може да се определи като дезориентирана „личност“ с липсващи умения за социално включване и успешна себереалицазация  – паразитът в обществото. По народному –  като пройдоха, развейпрах, търчипън, тъпчилеща… вероятно може да продължите. Да спрем дотук с типизацията на нехранимайкото пияница и да обърнем поглед към другия типаж – възмутения стопанин.

   Съзнателно или не, Ефраимов е втъкал в образа му няколко от най-същностните характеристики на хуманистичната психология на Роджърс, а именно:

• Способен  е да променя нещата около себе си.

• Притежава воля и е творец.

• Търси смисъла в живота и го открива  чрез взаимодействието с другите, с обществото.

• Добър е по природа и носи в себе си стремежа за себеактуализация.

     Порочно е да търсим пълна идентичност между писателя и героите му, но в случая аз спокойно бих изразила мнение, че точно такъв синхрон е на лице. Но нека си отговорим на следния въпрос: Как променяме  нещата около себе си? Според мен, първо е разпознаването, различаването на доброто от злото. Второ, проявата на активната позиция – приемане, утвърждаване на доброто и отхвърляне, отричането на злото. Изхвърлянето на пияницата всъщност е акт на несъгласие и отхвърляне на наглостта, на арогантността, на безволието и безличието, на бездуховността, на духовната тъпота /“Нане Стоичковата върба“, „Лудата“ – Елин Пелин/. Дори този негов жест на несъгласие и отхвърляне вече е настъпила промяна в нечие съзнание.  А ако повече хора можеха да постъпят като него?

      В края на коментара си искам да цитирам последните редове от разказа и ще се обоснова защо: „Така и го изритах през вратата. Утре пак ще ме говорят. Гарантирам, че ще донадят още пет пъти по толкоз, докато не замязам на най-жестокия злодей в околията. То така, в махалата ме говорят, докато не пламне целият град, във Фейса говорят... Но, няма страшно – свикнал съм. Лошо е когато не те споменават дори. Важно е единствено да довършиш дуела с черната земя с чест.“  – Разбирате ли каква е връзката между разсъжденията ми от предходния абзац и цитата? Става въпрос за липсата на позиция – на зряла гражданска позиция в повечето от нас. Нима не сме  свидетели на прояви на арогантност и безочие, на получаване на облаги без положен труд и в други случаи? Как реагираме?

      Умение – патент на Ефраимов  е, разказвайки  съвсем делнични и прозаични случки  да  разсънва читателя и да го подсеща за парливите проблеми на съвременното българско общество в конкретен план, а в по обхватен  – да подсети читателя за  глобалните смисли и цели на пътуването на човешката душа.  Колко простичко ни внушава  дълбоките истини  за непреходните човешки ценности сладкодумният разказвач от Делиормана.

     Основното идейно послание в разказа „Дуел“, според мен, е това:  Първо  трябва да отвоюваме  собствената си свобода от самите себе си, да разчупим оковите на собствените си зависимости и обсебености, за да бъдем възнаградени с благодатта. Тогава ще изгрее общата свобода и ще пребъде общото благоденствие.  

       Дълго премислях метафората „дуел с черната земя“ от края на творбата. Ефраимов, ако има впредвид  плодородните хумусни почви на Делиормана, в доста сериозен дуел се е решил да участва, но несъмнено малцина биха отрекли неговата творческа плодовитост и шанса му да не бъде победеният. И да се слеем с пръстта, онова, което оставяме след себе като непреходна значимост /чест/, времето пощадява.

Дирите по чернозема на Лудогорието и Добруджа!

       Убедени сте, че времето няма да ги заличи, нали?!

Гюлсер Мазлум