Посветено

Дръпнах струните на китарата. Акордът сол мажор прозвуча изпод пръстите ми и продължи да отеква във вътрешността на музикалния инструмент. Дръпнах и следващия акорд – ла минор. И той прозвуча за няколко секунди и изчезна все едно никога не е съществувал. Мъждивата светлина на нощната лампа се процеждаше зад гърба ми и хвърляше причудливи сенки на стената срещу мен. Тишина и спокойствие. И музика.

Тъмнината ми действаше успокоително. Тя бе като тиха прегръдка за уморените ми сетива. Приканваше ме... легни, положи глава на възглавницата и поспи. Сънувай! Усещай... Спомняй си. Аз ще те закрилям. Аз ще ти донеса спомена за най-съкровеното, толкова далеч от теб сега. Заспи... И ще те пренеса неусетно там, където вече няма да чувстваш моята прегръдка... ще чувстваш неговата. Ще чувстваш спокойствието.

Дали послушах този си вътрешен глас, не помня....

Лъч светлина... като пясък изтъкан

И ще живея аз във своя блян.

Нощта до мен – закрилница велика

Със аромат на лавандула и жасмин.

О, не проклинай, майко, своя син!

Той не е виновен, че в ожесточена битка

Борбата със смъртта изгуби

И без да ще живота си погуби.

Лъч светлина – като от пясък изтъкан

И ще живея аз във своя блян!

Прозрачен, светъл, споменът мъждив

През съзнанието ми се процежда и в

Сърцето право се забива.

Защо тъй лесно живота си отива?

Лъч светлина, като от пясък изтъкан

И пак живея аз във своя блян.

Надеждата умря, когато аз узнах,

Че не ще се върне той...

Лъч светлина като от пясък изтъкан.

...Завинаги живея аз във своя блян...

Тъмнината протегна ръка и избърса една моя отронила се сълза. Тя се стопи във въздуха. Остана само спомена... тогава...