Как мразя да ми е студено! Мразя, мразя, мразя! И не обичам снега. Дразнят ме малките капчици, които остават в косата ми на мястото на разтопените снежинки. И вятъра не го обичам. Обикновено е студен и от него ми замръзва нослето. А и тъмното не харесвам. Няма причина, просто така…

 Сутринта е точно такава - мрачна, студена, вали сняг и духа вятър. С една дума - Кофти...  А аз вися на спирката и си чакам автобуса. И си мисля за разни глупости. Е, не че помня дали са били глупости... Спомням си, че си мечтаех за дълго, горещо кафе и някое топло местенце, където да го пия бавно и постепенно да се събуждам… И да ми мирише на банички…  Ммм!

  Ето го автобусът. Леле, сега как ли ще си отлепя крачетата от асфалта?! А, чакай, чакай! А така! Няма да тръгваш без мене!

  Влязох и дебеличката (да си го кажа направо - Дебелата) руса контрольорка ме изгледа на кръв. Сигурно и тя искаше кафе. Или имаше и го криеше да не ù го изпият. Не ми хареса... Несподелящите хора по принцип не ги харесвам.

  И така, тази така симпатична мустаката жена ме поздрави с едно звучно, басово „Д’рутру”, скъса ми синьо билетче и ми го подаде нетърпеливо. Седнах, натиках слушалките възможно най-дълбоко в ушите си (шофьора ми изглеждаше приказлив, не за друго...),  пуснах Savage Garden и се отпуснах върху грозноватата сива седалка…

 „I wanna stand with you on a mountain…” Глупости, как ще стоиш върху планина?! И то с някой си там, то да не ти е кофа?!

 „I wanna bathe with you in the sea” Тея хора нямат ли баня, че в морето…?

 „I wanna lay like this forever
 Until the sky falls down on me” Виж, пич, и на мене ми се спи, ама чак завинаги… И защо, по дяволите, да ми падат разни работи отгоре?!

  Пътят продължи в размисли върху текста и мислени спорове с вокалиста за неща в песента, с които не бях съгласна. Изведнъж автобусът спря. Погледнах през прозореца и се вгледах в едно зъзнещо бабче, седнало на бордюра. Тя си играеше с едно зъзнещо малко кученце, което подскачаше в еуфория около бабето. Хехе, как ли се радваше, че на някого му пука за него…

  Продължих да оглеждам обстановката. Беше пълно с бабички и дядовци, продаващи цветя и свещи, купуващи цветя и свещи и чакащи ред да купят свещи и цветя.

  Замислих се… Не върху Rosenrot, кънтяща в ушите ми. Харесвам песента, обмисляла съм текста стотици пъти. Не.

  Погледнах в двора на гробищата. Повечето от гробовете бяха обрасли с високи метри гюрлюци, паметниците - потрошени, а някои кръстове - обърнати. Осквернени. И на никого не му пукаше. Един дядо плачеше над паднала плоча. Сигурно беше тежко…

  Погледнах пак кльощавото, дрипаво бабче с кучето. Ето някой щастлив. Че му обръщат внимание, че не го подминават безразлично. Че не му подмятат подигравки за това, което е. Някой, който се радваше и на малкото, което имаше. Себе си.

  Песента свърши. А аз продължавах да гледам джафкащото животинче и сълзите ми напираха. Нямам си и идея защо. Може би заради радостта му. Може би заради гадния му живот на куче. Може би заради липсата на кафе. А може би заради песента…

„…Asche zu Asche
Asche zu Asche
Asche zu Asche
und Staub zu Staub…”