Прах и пепел сме!

                                                                  Глава 1

Денят беше много дълъг и разочароващ. Когато отвори вратата на времения си дом, му се прииска да удари нещо - толкова силно, че самият той да изгуби съзнание от болката. Беше уморен от всичките задължения, които го чакаха на другия ден, и беше задължен да се заеме с тях. Притискаха го до стената и го стискаха за гушата така, сякаш зависеше съществуването им. Мрачното му настроение се дължеше единствено и само заради самия него. Знаеше го, но не можеше да се примири. Как бе възможно всичко това, по дяволите? Цялото това саморазрушение на психика, на ценностна система, на тяло, на разум. Беше сигурен, че светът не е лошо място, но не беше и добро. Е, беше стигнал до заключението, че светът се управлява от доста примитивни неща - секс, пари и власт, в същата последователност. Усмихна се, но нямаше никакво щастие в тази усмивка. Мислите му бушувуха като буря, завихреща се в съзнанието. Докато се прибираше, виждаше мизерията по улиците, гладните хора, просяците, хората, които бяха се отказали да се борят, но защо? Защо бяха се отказали? Как, по дяволите, бяха стигнали до такова състояние? Толкова въпроси. Искаше да хване всичките, които се бяха отказали, и да ги разтърси здравата, да им припомни къде се намират, да им припомни, че трябва да започнат да се борят със зъби и нокти, да не се отказват. Светът се управляваше от примитивното само защото хората се отказваха прекалено бързо. Не можеше и да повярва и каква жестокост съдържаха хората в себе си, не му се побираха в ума сцени като да пребиваш детето си до смърт или да продаваш тялото си за пари, за да можеш да си купиш дрога, или жестокостта в очите на деца, които са от по-висшата прослойка, да тормозят по-бедните заради самия кеф да го направят и да гледат страданието. Когато отиде да вземе малката си сестра от училище, отново видя сълзите в очите ù, защото бяха се подигравали, че не била на тяхното ниво. Що за глупост? Как можеха да знаят дали е на тяхното ниво? Да, стига се до заключението, че парите показваха какъв си. Дори в училище, където абсолютно никой не изкарваше прехраната си сам, отново се намесваха парите и мястото ти в обществото. Веднага се лепват някакви примитивни етикети на хлапета, които са много по-добри и по-умни от тези, които са им дали титлите на загубеняци или зубъри. Дори в училище се образуваше прослойка. Беше ядосан на всички, които бяха наранили сестра му, та те дори не я познаха, не знаеха как живее и където наистина можеше да покаже, че е невероятна, идваха някаквии нагли същества и я правеха на нищо. Мразеше всичко, което сломяваше хората и ги караше да се чувстват слаби. Мразеше парите, презираше хората, които бяха жестоки и не им мигваше окото, когато нараняваха околните. Мразеше и факта, че не разбираше защо собствените му родители го бяха изоставили сам със сестра му и го бяха принудили да се справя сам срещу света.
Легна и се мъчеше да заспи. Но просто не можеше, искаше да промени цялото гротескно състояние на света и хората.
На сутринта стана. Отиде при сестра си прегърна я и започна да се опитва да я събуди за училище.
- Поспаланке, ставай. Време е за закуска.
- Може ли да не отивам на училище днес? - И зарови глава във възглавницата.
- Да видим, ако отидеш, после ще отидем на кино, имаме ли договорка? - засмях се аз.
- Договорено! - бързо скочи от леглото и започна да се оправя с усмивка на лице. - Аз искам да те попитам нещо - погледна ме заговорнически.
- Давай.
- Ами искам да отидеш на урока си по пиано...
- София, знаеш много добре отговора ми! - прекъснах я аз.
- Да, но ти си толкова добър, знам че след инцидента спря, но вината не беше твоя, моля те, изправи се пред страховете си - каза мило тя и дойде да ме прегърне.
Обичах я, но не можех да направя това. След това я изпратих на училище и отидох на работа. Отнесох се далеч от тук в размисли, но един рязък глас ме върна обратно:
- Елиът, отново си потънал в размисли как да спасиш света ли? - попита ме с насмешка Крис.
- Крис, не ми е до сарказма ти! - отсякох аз.
- Братле, какво ти става, напоследък не излизаш, освен на работа и да вземеш сестра си, постоянно си някъде другаде, знам, че имаш проблеми, но защо държиш всички настрана от себе си?

                                                                следва продължение