Sep 8, 2009, 8:07 PM

Правителствена криза 

  Prose » Narratives
1359 0 2
11 мин reading

                             

 

Накрая ми вкисна и хвърлих оставката на президента, викам му:

-       Бе Гоче, да ти иба и държавата – търси си други министри. Кой продал жена си, кой откраднал десетте божи заповеди, кой заклал на комшията магарето – все правителството виновно, гаче съм длъжен да вървя на всеки след задника. Накрая министрите ми обявиха стачка, не щат да са слуги на народа и туй то. Прави са хората, стига с това слугуване, дори в конституцията  или във всеобщата декларация  – вече не помня – беше упоменато: всички се раждат свободни. Е свободни, свободни, ама се оказва, че ние от правителството хич не сме свободни и все трябва да слугуваме някому. Край – стига толкова!

Ми то нямаше начин да не се стигне до провал при тия лоши условия за труд и ниско заплащане. Най-напред ми изрева министърът на външните работи:

-               До тук съм – казва –  бай Раде, с тая министерска работа. До гуша ми дойде от скитане по света  немил-недраг за грешни стотинки да оправям кашите с външната политика, дето забърка предишното правителство; хората хора станаха, а аз – все по чужбина.

-               Чакай – викам му – бе момче, нали уж за „полза роду” се жертваме; къде ти е патриотизмът!

-                Байгънясах вече от много патриотизъм, давам си оставката.

-                А сега де, ми кво друго ще работиш с това никакво образование; барем ПУЦ  да беше завършил навремето, че то сега освен за министър на външните работи, за друго не ставаш.

-                А-а няма страшно – уредил съм си вече работа: ще продавам банички в една закусвалня; няма да те хокат, няма да те псуват от опозицията; заплатата ти е заплата, осигуровката – осигуровка; работното време твърдо; знаеш си  работата, знаеш си и почивката; прибираш се при семейството, гледаш „По света и у нас”, пиеш една ракия като хората и лягаш при жената. Че то това сега какво е?  Ни къщата си знаеш, ни жената си знаеш...

-               Е добре – въздъхвам аз опечален – тя стана ква стана, ами чакай барем още два три дена докато ти намерим заместник, че то на тая криза хич не е лесно да се намерят кандидати за министри.

Както и да е – едва оправил се от шока – сетих се за едно наше момче, което ми е задължено, щото лани  му помогнах, когато го бяха погнали от интерпол за някаква дребна кражба и го вкарах в парламента по партийната листа, та сега е с имунитет и не могат да го барнат; освен това знае малко турски и малко албански – само работа  за външен министър.

До тук добре, но едва сколасал и те ти насреща връхлетя като змей в канцеларията вътрешният министър.

-               Стига толкова – казва – бай Раде, тръгвам си, нямам нерви!

-               Чакай, бе момче – и ти ли!

-               И аз.

-               И защо, какъв е проблемът?

-               Как какъв – то е ясно; парите са малко, работата – много, на всичко отгоре вдигат врява в пресата, че не съм озаптил този и онзи мафиот. Ми как да ги озаптя, като са все видни бизнесмени и с тях си пия ракията. Обвиняват ги в наркотрафик, пране на пари контрабанда, неплащане на данъци и какво ли не още, пък аз не искам да си развалям приятелството за дреболии.

-               И какво ще правиш сега? – безпокоя се аз – Възнамеряваш да се върнеш в службата като ченге ли?

-               Може и това, но имам други планове. Един приятел от бранша – честен бизнесмен – Митьо ушите – ме кани да му стана бодигард. Та си мисля, че тази възможност не е за изпускане.

-               Аха, аха - ей!...

Нещо ме стегна шапката – много ми стана. Сега и вътрешен министър трябва да търся. Ясно, че онези гадове от парламентарната група няма да си помръднат задниците, значи ще се наложи да пообиколя из Столипиново.

 Де да беше само то. Още непреглътнал омерзението и ето, че пак се чука на вратата. По начина на чукането познах, че е министърът на социалните грижи – най-големият хайлазин в правителството. Одъртя и цял живот работа не похвана; мислех си, че този поне ми е в кърпа вързан, щото за нищо друго не го бива. Отново грешка.

-               Какво има, бе приятелю?

-               Ми, шефе, каня се да се пенсионирам; то така или иначе от тая работа файда няма, та по-добре пенсионер, отколкото министър.

-               Чакай, бе драги, до там ли я докарахме! – зверя се аз.

-               Ами до там я докарахме. Пенсията си е сериозно нещо – вземаш на всяко тринадесето  число и си пиеш кафето в клуба на пенсионера. Може и за гъби да идеш, може и за риба; може и да потанцуваш с бабичките от клуб „Самотни сърца”.

-               Аха, пък аз се чудех защо толкова препираше да увеличаваме пенсиите; мисля си: тоя е тръгнал на стари години да флиртува с пенсионерите, явно гони политическа кариера. А тя причината била друга...

Тя отиде, та се не видя. Още не заминал си социалният, те ти довтаса и културният. Той пък какво иска, като сам припираше за тая длъжност. Щял да оправи проблемите с културата и образованието, щото народът бил затънал в бездуховност. Вятър работа. Те тези проблеми, дори ида ги няма, ще си ги измислим непременно и  непременно ще вдигнем гюрултия до Бога, та да ни види цял свят резила; до сега никой не ги е решил, та той ли. Но какво да го правя – ентусиаст – назначих го колкото да ми се маха от главата с тая култура. Впрочем, преди да стане министър на културата беше ветеринар и скопяваше прасетата в една елитна свинеферма, а междувременно като хоби публикуваше стихове из литературните сайтове с определена патриотична насоченост. Дори беше сътворил едно бойко стихотворение, в което възхваляваше образа на партийния лидер – тоест моя образ:

                                    „И ето пристига бай Ради на кон

                                     с байряк и с извадена сабля

                                     и вика: юнаци,

                                     България сега нас гледа...”

И т.н. Горе долу в подобен дух беше цялото това стихотворение, та си рекох: те тоя е само за министър на културата. Малко прост, но напорист и знае как да ласкае началството. И като спечели изборите бирената партия  /моята значи/ с 99`9 процента, хич даже не се замислих кой ще седне на креслото на дядо Вазов. Изобщо не съм си представял, че някога такъв човек – абсолютен некадърник – ще ме изостави.

-     Кажи, приятелю, какво те носи насам?

-     Ми виж кво, бай Раде, намерих си по-престижна работа.

-     Не думай, бре! И к,ва е тя тая по-престижна работа?

-     Наскоро почина един портиер на петзвезден хотел  в Слънчев бряг, та си викам: те тъкмо за мене работа. Имам ценз – владея и малко руски, пиша стихове; хората веднага кандисаха с назначението.

Олеле ами сега! От къде да го намеря тоя нов министър на културата по никое време. От клуба на писателите направо ще ме набият, ако ги помоля да ми предложат някой; не се занимавали с дейности, уронващи престижа на съвременния б.г. писател. Явно ще трябва да потърся някой патриот между шофьорите или може би кондукторите.

-               Добре – казвам му – приятелю. Подписвам оставката, но ако решиш да се върнеш при нас, мястото ти е запазено. Все ще се намери някое министерство за тебе.

-               Благодаря, но... вероятно няма да е скоро.

Следващият се оказа министърът на здравеопазването. Сетих се – понеже вече бях назначил ветеринарен доктор за министър на културата, за компенсация следващото ми назначение беше да туря поет за министър на здравеопазването. Има резон в една такава комбинация и все ми се чини, че в България подобен стил на работа е само от полза за обществото. В интерес на истината, декламирайки на болните новите си стихове, той се оказа по-полезен от професионалите, защото всички пациенти на часа хукнаха от правителствената болница и избягаха. Напълно оздравели. Бедата е, че човекът също хвърли оставка с мотива, че е нает да пише текстове за  песните на Глория и трябва да е максимално съсредоточен. Е те това вече е сериозен мотив.

Другият се оказа министърът на икономиката. Намерил си работа като счетоводител в една фирма за търговия с плодове и зеленчуци. Пожелах му успех в начинанието.

Не след дълго цъфна и министърът на транспорта.  Уредил си длъжност спирач на гара Подуене. Е те това, ако не е късмет! Да е жив и здрав!

Министърът на земеделието и горите ли? Ами то е ясно, че ще се докопа до най-престижната длъжност в републиката – естествено лесничей в една от горите на царя. Преди да подпиша оставката го помолих:

-               Виж какво, Миро, ако се освободи някоя длъжност за горски при тебе, имай предвид моя милост, молим те!

-               Добре – казва – бай Раде, ама няма да е много лесно. За тая длъжност борбата е жестока.

-               Не се притеснявай, холан, ще пусна малко рушвет...

Разгеле, не ме отряза категорично човекът; знаех си, че на него може да се разчита.

Та накрая кой остана, кой? Разбира се министърът на пожарите и наводненията. И той успял да се нареди. Естествено пожарникар. С чин старши сержант. Дори нашивки си беше приготвил мерзавецът.

Но ето го и търговският министър. Целият цъфти от щастие.

-               Какво има, бе приятелю, да не би да ти е близнила балдъзата, че си се ухилил?

-               Най-после успях, бай Раде!

-               Какво, бе, какво си успял?

-               Уредих си павилион на руския пазар в Пловдив. Ще продавам дрехи – втора употреба и електронни часовници. Можеш да ми честитиш.

Ами честитих му, какво да правя. Сега се чудя дали да не се обадя на онзи циганин Шилю, дето продаваше скрап на Белканто и да му предложа поста. Мисля, че наскоро излезе от затвора за четвърти път.

Но ето го и министърът на правосъдието –  пристига с цялото си великолепие. Дори не го изслушах докрай и подписах оставката. Щял да кандидатства за директор на Пловдивския затвор. Там му е мястото. И какво се получи сега? Някой от Маргините ли да го замести или от Галевите?  Оставям въпроса висящ.

Онези двамата – на индустрията и на строежите дори не благоволиха да дойдат, а изпратиха оставките си по факса, единият под предлог, че секретарката му отворила барче в Конювица и го назначила за келнер; за другия не помня.

Ми то кой остана? Да, бе да – министърът на финансите. Ето го и него – сериозен и костюмиран – пристъпя  величествено след шкембето си като платноход.

-               Айде, бе човек, къде се бавиш, другите вече се уредиха кой лесничей, кой портиер...

-               Виждам, че вече ти е известно, бай Раде, подавам си оставката.

-               Известно ми е как няма да ми е известно; отдавна ми беше ясно, че ще ми избягат министрите; оказахме се социално слаби. Но ти пък за какво?

-               Ами не ми стигат парите тук.

-               Как не ти стигат, бе човек; всички банки са твои?

-               Те – банките фалираха.

-               Държавата е твоя, бюджетът е твой; ти го прави този бюджет, какво искаш повече.

-               Бюджетът е продънен, държавата и тя фалира; отивам си.

-               И какво ще правиш сега?

-               Заминавам към Бахамите; канят ме да ставам спасител на плажа.

-               Е заминавай, жив и здрав да си!

Гледам, гледам – те всички побягнаха, само аз – баламата – оставам да кърпя бакиите в тази объркана държава. Като се обадих на Шилю и го поканих за министър, той само се изсмя: „ти да не си луд, бе пич” и ми затвори телефона. Повече не търсих никого; тя е ясна. Но най-голям резил беше, когато се изтърси секретарката ми и също хвърли оставка. Много ядосана.

-               Повече никога – казва – няма да се кандидатирам за секретарка на премиер от бирената партия с над седемдесет годишен трудов стаж. Аз всеки ден идвам изкъпана и ухаеща, а той дори не забелязва.

-               Чакай – викнах след нея –  ма дъще, вече не съм никакъв премиер и ми се отвориха очите!

Но тя трясна вратата и си замина разфучана.

После вдигнах един скандал в парламента, но и там не ми обърнаха внимание. Впрочем, банките бяха празни; само няколко изпосталели старци от крайната левица дремеха по местата си с тампони на ушите и явно нищо не чуваха. Майната им!

-               Какво, бе приятелю, пак ли ти избягаха министрите; май много хлабаво ги държиш – хили се президентът, разглеждайки оставката на правителството.

-               Ще избягат я – беснея аз – от кога ти разправям на тебе и на онези говеда от парламента, че малки са заплатите на държавните чиновници, а ти ми се усмихваш. Бе дай им повечко пари  на тези сиромаси и им намали малко работното време, че се сандърдисаха от зор завалиите, обикаляйки по разпивки и приеми; не е шега тая работа. Върви сега сам да търсиш министри да видиш как се намират!

-               Има си хас, аз да тръгна да ти събирам министрите. Вдигнахте олелия до Бога  да гласуват хората за тая бирена партия, спечелихте изборите с абсолютно мнозинство; сега нямате хора за министри. Това никога не е било и само при нас може да се случи. Май вървим към предсрочни парламентарни избори при абсолютно мнозинство; да се готви ракиената партия.

-               И това няма да помогне.

-               А какво ще помогне?

-               Слушай какво, младежо! Казвал съм го и пак повтарям: Когато един министър стигне до нивото да получава заплатата поне на един портиер, тогава ще седнем да разговаряме; сега няма смисъл.

-               Аха, аха, а кой може да е следващият премиер?

-               Във всички случаи трябва да е някой по-будала от мене, но трудно ще го намериш.

 

        Р

 

© Ради Стефанов Р All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??