В един от топлите майски дни централната улица на града гъмжи от хора, едните забързани за някъде, а другите излезли просто на разходка, приличащи на рояк пчели. И всички носят своите си радости и тревоги. Понякога се покатервам на едно от дърветата на улицата и ги наблюдавам. В последно време ми направиха впечатление едни, както ги наричам аз, "празни хора". Те вървят машинално, без да забелязват нищо около себе си. Същите тези хора ходят на работа, срещат се с приятели, просто имитират живот. А днес е такъв прекрасен ден. Виковете на бягащите деца по улицата се сливат с песента на птиците и става прекрасна какофония. Цъфналите дръвчета са разнесли аромата си навсякъде, дори Слънцето ми се усмихва. Но те не виждат всичко това. Не могат да си представят цялата тази красота, дори не опитват. Животът ги е превърнал в празни хора без души. Някога, някъде, някой им е откраднал и малкото щастие, което са имали, от тогава всичко е изгубило смисъл. Може би ще се променят, ще намерят сили в себе си и ще заживеят отново, а може би някой ще им помогне.. Въпреки постоянното им безизразно изражение, цялото им същество крещи за помощ. Утре може и аз да стана като тях, или пък ти, няма застраховка за щастие. Можем само да се надяваме, че на нас това няма да ни се случи. Животът по инерция не е живот.
© Катерина All rights reserved.