Из книгата ми "Предците ми говорят "

     От глава " Тодор и Вунка"
  
      (продължение 1)

На 12 септември 1912 година българското правителство обяви обща мобилизация за Балканската война. И Тодор трябваше да замине на фронта за една година. Но се върна здрав и читав, малко поотслабнал, но все така с палав и шегаджийски дух. Но въпреки това войната и смъртта по фронта белязаха чувствителната му душа и той все повече и по-често започна да закъснява и отсъства от дома. Все по-често се отбиваше в кръчмата и надигаше чашката. И въпреки всичко беше  забавна компания, сладкодумник и разказваше много смешки. С войната също успяваше да се майтапи.  А и да пее можеше. Та като си пийнеше малко повече, и цели представления правеше. Забавляваше мъжете в кръчмата и те го черпеха. А по пътя за дома пееше на висок глас, та Вунка отдалече познаваше, че си иде. Вкъщи започнаха люти скандали. Тези скандали караха Тодор да пие и да се не прибира още повече и така семейството попадна в омагьосания кръг на неприятностите. Децата растяха и някои от тях тръгнаха на училище. През 1914 година в града избухна епидемия от скарлатина. Децата от семейството на Тодор и неговата съпруга се поболяха  всичките. Заболяването протече в доста тежка форма. Обривът засегна цялото тяло. Включително и главите. Та се наложи да острижат всичките деца до кожа поради лющенето на сухата кожа по време на оздравителния период. Оздравителен за момичетата,  момченцето, което и без това вървеше хилаво и охтичаво, се влоши и почина. Така останаха с четирите момичета.
След като скарлатината отмина, срамът от остриганата ѝ коса спря най-голямата Цвета да ходи на училище. Била вече голяма. И срам я било. И така тя и Мария спряха  да учат. А Йонка и Иванка бяха  записани в първо отделение на следващата година.
Но проблемът на момиченцата беше друг. Те започнаха да се травматизират от честите караници и скандали на родителите си. А понеже и двамата бяха  устати и имаха убедителни причини за скандали, кавгите продължаваха дълго. Най-страшни бяха, когато най-после Вуна разбра за изневерите на Тодор. И ядът ѝ кипна та чак завря. Светна я Стефана, съседката. Дворовете им ги делеше една ограда. Един ден, когато Вуна отиде да нахрани прасето, Стефана се приближи до плета и я заговори:
– Сполай ти на работата, Вуне! Как я караш?
– Как! – сърдито започна Вунка. – Само на ядове и кахъри ми върви. Деца не слушат, маж не слуша, тè така.
– Яла нещо да ти думам – започна комшийката. – Ама яла по-близо, оти не е за пред ората. 
Вуна се приближи и тя до плета и зачака да чуе клюката.
– Видох го с тè тия очи! – започна разказа си Стефана. – И си рекох: ще думам на Вунка, та да земе мерки. Оти така не бива. Твоя Тодор видех. Оная вечер по мръкнало таман бееме седнале у дома да ядеме и песо залая на човек. Рекох на мою да излезе да види, ма он не сака. Та са надигнах язе та излезох. Отванка пред кащата никой нема, ама песо лае, синджиро ще скине и накаде заднио двор го тегли. Та язе, страх, не страх, трътнах на татикя. И като стигнах сайвантя, що да вида. В двора на Мика зад кащата им край дръвата твой Тодор и Мика са награбиле. Той заголил фустата и смакнал гащите си. Оххх, срамота! Не можах да гледам! Ма тва е за пребиване. И двамата семейства имат, челяд гледат, на кво ща ги научат? Я не знам кво да чина, Вуне, дали да идем двете у черквата и на попа да думаме. Да ги направи за резил тия двамата. Та на гъзовете си да седнат.
Вунка  зейна от изненада. Остана с отворена уста. Срам я хвана от чутото, но бързо се окопити и яростта в нея заговори:
– Сакън, Кольовице, никаде нема да одим. При никакав поп. Ти добре ми вдена какво си видела. Яз ще се оправам с Тодор. Не ща да ставам за посмешище на градо. Като се прибере довечера, ще му покажа аз коя е Вуна и дали може да си играе с нея, как си сака. Ма ти право ли виде? Да не си нещо сбъркала, ма? – реши все пак да се подсигури Вуна.
– Че оти да та лажа, ма! – кривна глава Стефана докачена от думите на комшийката. – Те ти кръст божий! – и започна да се кръсти. – С тия две очи ги видох. Пусти да пустеят ега! – не се разбра точно очите й ли да опустеят или двамата прелюбодейци.
– Сега вече го заклах! Щурака му с щурак! Пияницата ниеден! – започна люти закани да сипе Вунка и кръвта ѝ кипна.
После се прибра в къщата опозорената невеста, но на едно място я не свърташе. Тоя дърт пергишин, този отровен бурен, щеше да го изскубе веднъж завинаги тя. Нито вечеря сготви, нито паниците уми. Едва сили събра да направи попара на децата и да ги сложи да спят в собата. А тя зачака с пълна ярост в гърдите стопанина ѝ да се прибере от кръчмата. Отдалече го чу. Идеше си с песен на уста. Доволен явно беше. Сега ще му даде тя едно доволство! Той отвори вратата, а тя го чакаше с точилката на едно столе в тъмното. Тодор се позачуди защо газеникът не свети, помисли, че жена му спи:
– Жено, ставай маж да посрещаш! Що си заспала по никое време?! – развика се той. И в този миг някой го удари с тояга по гърба. Болка и изненада се смесиха в едно и Тодор подскочил като ужилен. Но ето че втора, а след нея и трета сопа се изсипаха по него. И така Вунка го налагаше  мълчаливо в тъмното по де що завари. Той се спъна от едно столе и тежко падна на земята. А тя си рече да не би да го е умъртвила та от уплах спря да го бие. Отиде и запали газената лампа. Той още седеше на земята. Изненадата му беше толкова голяма, че чак изтрезня от изпитата ракия.
– Да не ти е изпила кукувица мозака ма, жено! – кресна окопитен накрая той. – Не разбра ли, че сам язе? Не е некой айдук влезнал?
– Айдук да беше, бой немаше да ядеше! – сопна  се стопанката  му. – А я тебе ей сегинка ще та  довърша! Та да се знае кога си посегнал на честта ми, дърт мискинино!
 Чак тогава Тодор започна да схваща какво става. Надигна се от земята и кротко рече:
– Я седни булка тука по кроткому да се разберем. Яз на твоята чест отдавна съм посегнал, ма ти сама си я даде. Е, четири момета излезнаха от нея. Какво се е заврял гявола под опашката ти, та си се разфучала така?
– Аз опашка немам, ма да знаеш, че и твоята ще откасна, та да ме не срамиш с гнусотията си, що правиш из махлата! – продължаваше да беснее Вуна. – Като заспиш с мотиката ще ти отсеча главата като на пиле, мръсник такъв ниеден.
– И кой ще те рани после, ма? Некой ти е вкарал бръмбари в простата ти глава и ти верваш.
– Никой нищо не ми е вкарал! Ама внимавай в картинките, щото ти си този, дето вкарва глупавата си гега насам-натам из дворовете. Не мога да те тръпа вече! До гуша си ми дошел, срам и позор изливаш отгоре ми. Ако не си пиян, то се въргаляш с чужди жени по сламата и щубраците! Ма така да знаеш – утре ще дойда в кръчмата и на всички маже там ще кажа да вардят жените си от този пощръклял кон! Че ти ги защуросваш със смешки и глупости, те те черпят, а ти после черпиш жените им. Поганец мръсен, долен, гаден с поганците!
– Кой ти каза тия глупости за мен? – попита Тодор, макар вече всичко да му се беше изяснило. Оная вечер Кольовото куче много лаеше. Сигурно Стефана е излязла и ги е видяла. Злобата и завистта ѝ е надделяла. И на Вуна всичко е казала. Ееей, тая люта завист! Ма и той не трябваше толко близо до дома си да мърсува. Но що да прави? Мика е млада и хубавица. Арно е да я целува и прегръща, като мъжо ѝ не може.
– Че който и да попитам из града, все ще ми каже. Навсекаде си се осрал – нападна го ва банк Вуна. Тя не беше сигурна, че е така, но по лицето му прочете, че е улучила в целта. И че Мика не е единствената. Люта ярост отново се надигна от дълбините ѝ и тя скочи с изкривено от омраза лице към стопанина си, очите му да извади с голи ръце. Той пресрещна нападението този път и изви ръцете ѝ отзад зад гърба й. Погледна я милно-жално в очите и тихо каза:
– Дай да се помирим, щура главо! Не сам чак толкова жребец, колкото ма изкара. А и ти гордей се с мене. Тебе съм избрал, не некоя друга. Те от завист, че ме имаш, ти думат такива приказки.
– Избрал си ме, избрал! Заради кащата, която ти купих, ме избра. Селяндур със селяндур! Цървулан ниеден! Гаден лъжец и мръсен подлизурко! – те така му отвърна жена му на предложението за примирие. Толкова ядосана и унизена се чувстваше, че влиянието на вълшебните му очи не хвана тоя път дикиш. – И пусти ми ръцете, че ще те ритна в чатала, та ще ти зайде целата слава!
Той я пусна. Но я хвана през кръста и стисна здраво до себе си. Понапълня тя през годините, но беше стегната и подвижна и той все още се вълнуваше  от близостта ѝ, а имаше красавици, които бяха мъртви отвътре и любовта му с тях бързо се изпаряваше.
– Я да видим сега що си толкова ревнива? Явно много ма обичаш? Мм? Е и яз си те обичам! Ти си ми пристана, ти си ми опората в живота. Не мисли, че без любов съм та взел. Верно е това за кащата. Ама е и верно, че без теб не мога. Имал съм некоя и друга булка. Ма право да ти кажа, за теб лъжа за мен истина, от тех нищо топло и човешко не получих – и той се осмели да зарови лице в шията ѝ и продължи – Всека изневера ме сближаваше все повече с теб. След всека една друга ясно си давах сметката, че от теб по-сладка и по-нежна нема. Та да знаеш, че има файда от това заождане. То ме връзва с теб се повече и повече. Нали видиш. Тръса та  всека нощ.
При такива думи и камък би се разтопил. Та така и Вунка, започна леко да омеква. Че как иначе. Тодор  от дефекта направи ефект. И тя в отстъплението си попита:
– И докога ще продължаваш да ме сравняваш с тази и онази? Край вече на похожденията ти. Иначе ще взема крайни мерки! Разбра ли?
– Тъй верно, старшина! – изкозирувал мъж й и я повел към миндера да я успокоява под юргана. 

      (следва продължение )

Завъпроси и заявки за книгата ми пишете на лични