Преди да те позная / Атлантида / глава първа

                       Легендата за Дамирея – Жрицата на ветровете и водите

От древността на Атлантида, когато земята дишала с дълбокия ритъм на океана, а звездите общували със сърцата на посветените, се носи мълва за една жрица с небесни очи и длан, способна да усмири буря. Казвала се Дамирея — избраница на Водната Майка, пазителка на Порталите между световете.

 Тя служела в храма на Таласар, където се събирали стихии, сънища и пророчества. Била не само жрица, но и лечителка — лекувала не с отвари, а със слово, допир и сълза. Била силна, мъдра, но и красива — и затова прокълната. Много мъже я пожелавали, ала тя принадлежала единствено на Водната Майка.

 Когато един Върховен жрец — Тирон, обсебен от нея, поискал да я притежава, тя отказала. Отказът й бил като ураган, развихрил в него мрак и жажда за власт. В пристъп на ярост, Тирон я обвинил в измяна, а Съветът на жреците, подвластен на страха, издал присъда – да бъде принесена в жертва, за да се „възстанови балансът“.

 Но в нощта на жертвоприношението, когато Дамирея стояла върху камъка с поглед вперен в звездите, вятърът внезапно застинал. От дълбините се вдигнала тишина, тежка и влажна. И тогава самата Водна Майка разтворила завесата на реалността — и Дамирея се разтопила в светлина, превърнала се във водно конче — същество леко, ефирно, безплътно, но неподвластно на окови.

 С криле като стъклен калейдоскоп, тя отлетяла в утринната мъгла над езерата и реките. Оттогава се вярва, че водното конче е знак на Водната Майка – пазител на жриците, напомняне за вътрешната свобода, за правото да бъдеш ничий.

 Жените от рода на Дамирея , разпръснати след Потъването , носят този символ. Те се раждат с криле в душата и тежест в сърцето. Обичат силно, но не задържат. Появяват се в живота на мъжете, донасят живот, преобразяване – и отлитат, когато духът им се задушава. Не защото не могат да обичат, а защото душата им е повикана от други измерения.

Жените с водни кончета се превърнали в жрици на тишината и знанието за Любовта.

              За една такава жрица ще ви разкажем в нашата история.

****************************************************************

Храмът на Изкуствата, Атлантида

Първите лъчи на зората се прокрадваха през колоните в Храма на Изкуствата. Светлината се пречупваше през полупрозрачните завеси, хвърляйки върху пода нежни сенки. Алея се движеше бавно сред покоите си, още босонога, с риза от сребриста коприна, която едва допираше кожата й. Косите й се спускаха по раменете като тъмен воал, но истинската магия бяха очите й. Дълбоки, с цвят на ментово мляко, те сякаш сканираха самата тъкан на битието. С тях тя виждаше всичко: вибрациите на камъните, пулса на енергията, потайните мисли на човек през тишината. Този поглед даваше утеха или разобличение, топлина или студ , но винаги беше справедлив.
Въздухът ухаеше на ладaн и утринно обещание.

 На стената над ложето бе изобразен гербът на рода й – две водни кончета, вплетени в символ на безкрая. Водните кончета , наследство от Дамирея, и спомен за всички жени в рода, които обичаха силно, но не задържаха любовта.

 Алея не беше изключение. Жрица, пазителка на музите, но и съпруга на Тал’ Марис – Архонтът на Науките, човек на реда и мисълта. В последните години бракът им бе станал тих съюз на две служения. Той – към Знанието, тя – към Творчеството. Засичаха се рядко. Ръцете им се докосваха само в съня. Любовта беше отстъпила пред дълга.

Именно тогава в живота й влезе Ка’ Риел.

Неговата поява бе първо като съюзник в работата й, после като приятел, накрая – като огледало. Той бе учен като Тал’ Марис, но носеше душа на поет. Беше способен да слуша тишината между думите й. Усещаше кога мълчи, не защото няма какво да каже, а защото никой не я чува. И тя се довери. Усети се привлечена. Не като съратник, а като жена.

А Ка’ Риел – той отдавна бе изгубен в нея. Бореше се със себе си. С чувството, че предава приятел. С мисълта, че Алея е недостижима. С истината, че само тя дава смисъл на дните му. Но тишината между двамата нарастваше. Присъствията им се допираха без да се докоснат. И в тази тишина, Тал’ Марис започна да усеща как нещо се изплъзва.

Първоначално не вярваше. Беше убеден, че това е временно, плод на преумора, на интензивните му проучвания в Архива на Вътрешните Сфери. Но после започна да усеща... погледите. Забавените думи. Леката усмивка на Алея, когато говореше с Ка’ Риел. Знаеше ги … тези малки пукнатини. Беше мъж на логиката, но и на егото. А неговото его не понасяше предателства. В душата му се настани не просто съмнение, а болезнено усещане за загуба на контрол. Ка’ Риел – най-близкият му ученик и приятел – се бе превърнал в сянка, която растеше зад гърба му. А Алея – неговата съпруга, бе започнала да избледнява от живота му.

********************************************************************

     Куполът на Храма на Възвишените енергии блестеше под лунната светлина, проникваща през стъклените сводове. Високите пилони от розов кварц улавяха светлината на енергийните факли и ги пречупваха в нежни вълни. По пода се стичаше тънка мъгла от охлаждащи изпарения, а ароматът на морска вода и жасмин изпълваше въздуха. Тишината беше почтителна, почти свещена, нарушавана единствено от приглушения отзвук на водата, падаща в кристалния басейн в центъра на залата.

На ръба на басейна, стоеше Алея. Дългото, фино бяло наметало от ефирна тъкан, която сякаш пулсираше с леки светлинни вени, обгръщаше тялото й меко, на плавни пластове. Всяко движение разкриваше втъкани по ръбовете символи- малки кристални капчици, проблясващи в златисто и ментово. Чакаше го.

От другата страна на залата влезе Ка’ Риел, облечен в бяла роба, която падаше свободно по високата му и силна фигура. Коланът с малки модули от лунен камък и сапфир го обозначаваше като висш учен. Той спря на няколко крачки от Алея и внимателно положи ръка върху хладната повърхност на басейна. Тъмните му като маслини очи срещнаха ментовия й поглед и за миг всичко спря.

 – Алея… – прошепна той.

 Храмът сякаш пое дъх. Алея не помръдваше. Въздухът между тях пулсираше – невидими нишки композираха ода на споделена страст и неизживяна любов.

  Внезапно през портите на храма нахлу Тал’ Марис, последван от няколко мъже . Тежкото наметало в сребристо сини тонове, разпръскваше кристални дъги при всяко негово движение. На челото му блестеше турмалин , който го свързваше с висшите настойници. Стъпките му бяха твърди и решителни. Той спря и огледа двамата със стегнато спокойствие. Беше достигнал своя предел.

  – Ка’ Риел, обвинен си в предателство и измяна към Висшия съвет и Атлантида!

 Сякаш въздухът се сгъсти. Алея не помръдна. Очите й срещнаха неговите и за миг той позна дълбочината им. Там бе виждал радостта, но и болката й... Обещанието за бъдеще, но и терзанието на душата й.

Ка’ Риел пристъпи напред, разчупвайки статичния момент:

– Високо почитаеми Тал’ Марис, ако любовта е престъпление, то аз съм готов да бъда осъден!

Тал’ Марис сведе глава. Очите му премигнаха като светлинен импулс.

– Отровен е този твой език, Ка’ Риел!... Но твоята храброст не може да се отрече! Отведете го!

Без предупреждение храмът затрептя, енергийните факли проблеснаха и за миг служителите почувстваха, че пространството се е свило.

Ка’ Риел пристъпи с още една стъпка:

 – Преди да ме отведат – продължи той тихо – обещавам ти, Алея:

– Ще се срещнем отново, когато слънцето пробие мрака ти, любов моя.

 И равнодушен към всички закони на ритуала, той се обърна към пазачите. В добрите му очи нямаше страх, само едно спокойно пламъче, което Алея позна още при първата им среща.
Тал’ Марис се наведе, докосна ръката й, а Ка’ Риел беше отведен към килиите.

На следващия ден Алея се усамоти при олтара. Очите й бяха помръкнали. Там под олтара Ка" Риел й бе оставил жив кристал, над който работеше усърдно последните месеци. Тя започна да движи ръцете си в странни кръгови движения и в един момент се отвори процеп в пространството. Алея взе кристала и го заключи с някакви непознати слова. След това го внесе в процепа, който веднага се затвори. Пое към екзекуцията.

Точно преди присъдата да бъде изпълнена, Ка’ Риел кротко се усмихна, припомняйки последните си думи към нея:

  „Ще се срещнем отново, когато слънцето пробие мрака ти, любов моя.“

 И в следващия миг небесната музика прекъсна. Той сгърчи устни в благодарствена болка, когато ритуалните палачи се приближиха. Алея стоеше неподвижно, очите й все така дълбоки и влажни, бяха последният пристан на тяхната неизживяна любов.