Предсказанието

Част І-ва - Заспиването.

                                                                                              На Мария (не казвам коя)

Усещам, че се събуждам.

Винаги съм обичала утрото, винаги съм го посрещала с надеждата, че новият ден ще бъде по-добър, че ще се случи нещо хубаво и непредсказуемо, радвала съм се на слънцето, което прониква през прозореца и в душата ми сутрин и носи обновление.

Протягам се. Напоследък усещам артрита в ръцете си, особено, когато се пробуждам, схваната след съня и обездвижването - това е една тъпа болка, която ме следва неотлъчно. Лекарите ми казаха, че са нормални усещания за една 60 - годишна жена, нищо особено, просто трябва да свикна с болката.

Един от тези лекари - някакъв млад и наперен, токущо приключил със специализацията си невролог, веднъж, докато чаках за поредния профилактичен преглед на остеопорозата ми, изпусна нервите си, защото пред кабинета му чакахме досадна тълпа от все такива, не "първа младост" пациенти, непрекъснато оплакващи се от всякакви болежки, и изтърси без въобще да му мисли "Ей хора, защо не проумявате, че времето на никой не прощава. Иска ви се да се чувствате като 30 -годишни, ама това не може да стане. То мен вече ме боли какво ли не, а вие искате нищо да ви няма."

Стана ми болно тогава, почувствах се някак обречена, с произнесена присъда, усетих, че за мен пространството в този свят се стеснява с всеки изминал ден, че животът ме избутва от предния фронт, за да освободи място за младостта. И аз не мога да направя нищо, за да променя нещата, освен да ги приема такива, каквито са. От този ден спрях да ходя на редовните медицински прегледи. Не ми беше нужно повече да ми обясняват, как занапред ще ме болят ръцете, краката, ще се сковавам постепенно, мозъкът ми ще работи все по-бавно, няма да имам същите сили, ще започна да забравям, и така, докато стана една стара жена в тежест на околния свят и на близките си. Не исках да го чувам повече, не исках тази истина да се забива като нож в душата ми. Добре, ще бъда смела, или по-скоро ще се примиря с природата. Както всички хора остаряват и се справят някак си с това, така и аз реших, че ще трябва да го приема. Ще трябва да свикна с мисълта и да съжителствам с нея, както свикнах с артритната си болка, от която, докато съм жива явно няма да се отърва.

Странно... сега, пробуждайки се не я чувствам тази тъпа болка. Странна лекота изпитвам... Сякаш не чувствам избщо тялото си, като че ли изобщо нямам тяло...

Оглеждам се. Боже мой, къде съм?! Божичко, какво става, къде съм!

Намирам се в някаква болнична стая. Сама съм, в стаята има само едно легло, но аз не лежа в него. Аз съм някъде отстрани -просто наблюдавам стаята и леглото.

Там лежи една жена на около 60 години. Тя е цялата оплетена в някакви тръбички. Диша с маска, даже не знам дали изобщо диша. Колко страшно изглежда! Бледа е. Не виждам наранявания по нея. Тръбичките я свързват с някакви апарати. Единият прилича на  апарат за сърдечна дейност. Той работи. Кривата на екрана показва, че жената диша и сърцето й бие. Има и още един апарат - на него също има линия - но не е крива. Тази линия е напълно права, някак страшно права...

Заглеждам се в жената. Някога е била красива, личи си по нежните линии на лицето, по все още гъстата коса, по плътните устни, по изразените скули, по високото чело, върху което няколко остри бръчки показват, че тази жена често е вземала трудни решения, сбръчвайки вежди, че хич не й е било лесно, че е се е нагърбвала с големи отговорности. Но освен тези бръчки, други отпечатъци времето сякаш не е оставило, кожата й изглежда все така нежна и мека, има една бенка на лявата буза, толкова  чаровна и характерна, напомня ми на някого...

Божичко, какво става тук, тази бенка, косата, лицето, ръцете... Не, това не може да бъде... сигурно сънувам, някакъв кошмар... Напоследък се преуморявам доста често. Не съм почивала от две седмици изобщо. Толкова дела ми минаха през главата. Все отлагах почивката си, все не отказвах случай. Сигурно просто сънувам. От умора съм заспала и сънувам - от онези страшните сънища, дето те обсебват и не можеш да се събудиш, и не можеш да повярваш, че това не е сън, онези истинските, дето си мислиш, че всъщност те са действителността, а реалността е част от съня ти...

За миг се сепвам - вратата на стаята се отваря - нахлуват някакви хора - лекар в бяла престилка, мъж и жена на около 40 години и младо момиче - сигурно е на около 18 години. Лекарят гледа с дежурния загрижен поглед, както  гледаше онзи оперен невролог, дето никога няма да забравя, малко преди да изпусне нервите си. Но другите трима са видимо много притеснени. 

- Мамо, мамичко, моля те събуди се! Лекарят каза, че само си заспала. Защо не си се огледала още веднъж, преди да завиеш, защо си мислиш, че колите на улицата спазват правилата, както ти цял живот ги спазваш, мамо!

Господи, аз не сънувам, аз изобщо не спя, не искам да го осъзная, но това тяло там долу в леглото, е моето - това е моята бенка, това са моите ръце, а плачещата жена е дъщеря ми. Боже мили, какво се е случило!?

- Ивана, миличка, не плачи, аз съм добре. Събудих се. Малко странно се чувствам, още не знам какво е станало с мен, но съм добре. Тук съм, до теб съм, детето ми - опитвам се да прегърна дъщеря ми - Мили Боже, тялото ми не се помръдва - сякаш нямам ръце, и никой не ме чува. Дъщеря ми Ивана продължава да плаче, тя не ме заблязва, както не ме забелязват и внучката ми Мария и зет ми.

Аз всъщност едновременно лежа в леглото неподвижна и сякаш мъртва, едновременно се наблюдавам някъде отгоре, знам, че това тяло е моето, но знам, и че аз не съм в него, че по незнайна причина не мога да го контролирам, че близките ми не ме виждат и чуват. А аз ги чувам прекрасно, виждам ги, усещам ги, искам да ги прегърна, а не мога.

- Правилно, госпожо, говорете й. Сега тя има нужда точно от това. В момента майка ви е изпаднала в кома. Още не можем с точност колко сириозно е състоянието й, но ако оцелее до утре, има шанс. Просто трябва да я задържим тази вечер, не трябва да я пускаме да си отиде. Ако майка ви е в първите фази на мозъчна смърт, значи не само е обратимо, но и тя ви чува в момента. Говоря сериозно. Едва в дълбоките нива пациентът в кома губи напълно връзката си с реалния свят, но дори тогава е възможно да го върнем. А и медицината знае всякакви куриози. Не се отчайвайте. Най-важното е да я задържим тази вечер, следващите часове са решаващи. Трябва най-близките й хора да сте до нея и да й говорите, да й говорите непрекъснато, да не я оставяте за миг насаме със себе си. А утре ще дойде професорът, ще я прегледа и той, ако медицината може да помогне, той ще знае начина за това. С Божията помощ и познанията си е върнал много хора почти от оня свят.

Страшният пъзел започва да се нарежда в главата ми.

Като на филм минават кадри пред мен - сутринта станах. Не бях спала добре нощес. Бързах за съда, имах важно дело. Страшно ме болеше глава, но не можех да си позволя да оставя клиента си без защита, той разчиташе на мен. Не, трябваше да присъствам, а после може би щях да си почина, поне за няколко дни.

Качих се в колата си. Цял живот съм шофьор и нямам една катастрофа зад гърба си, винаги съм била изряден водач, карам уверенно и внимателно, но днес, днес сбърках - при левия завой на голямото кръстовище пред дома ми, което 30 години съм пресичала с кола и пеша, тръгнах, когато светна зеленият сигнал, но просто не видях изкочилата в последния момент от дясно кола от малката уличка, встрани от булеварда, нямаше я, когато се престроявах за левия завой - стана за миг, онзи шофьор караше твърде бързо, беше с хубава кола, дори не забелязах модела й, но помня, че беше лъскава нова кола. Опитах се да извия кормилото рязко в ляво, за да избегна удара, но не успях. Колата от дясно се вряза в моята, толкова силно, че сякаш се вряза в самата мен.

Ударът беше ужасен. Последното, което видях беше тази хвърчаща от дясно кола. Не успях даже да извикам. Усетих само неверятна болка в главата си, някъде отзад в тила, а последната ми мисъл беше лишена от всякакъв ужас и страх, почувствах се, като в миговете от живота си, когато нищо не е зависело от мен и съм знаела с цялото си съзнанание, че съм напълно безсилна, че всичко е в Божиите ръце и последното, което мога да направя, е да се отпусна и да приема нещата, каквито са - като артрита и старостта си. Така и в този миг просто си казах без всякакво чувство "Нима това беше всичко, нима така ще умра..."

После сякаш изчезнах. Остана една тишина - безбрежна, вечна, която ме обгръна отвсякъде. Почувствах се много спокойна и защитена, далеч от всякакви опасности и беди, някъде на някакво много спокойно и тихо място. Загубих се...

Когато се събудих, се оказах в тази стая, заедно с жената от леглото. Сега разбирам, че това съм самата аз. Всъщност от удара със сигурност за много дълго време съм загубила съзнание, но какво става с мен сега, все още не мога да разбера. Чух думите на лекаря, но съзнанието ми е някак замътнено, толкова съм объркана. Изобщо не разбирам дори дали съм жива. Нищо не ме боли, странно унесена съм. Не се страхувам вече, даже се чувствам някак странно свободна - чудя се как изобщо съм живяла в това сковано тяло, дето лежи там долу неподвижно. Толкова тясно и подтискащо изглежда да си в него - като в стара, отесняла дреха. А сега не чувствам никакво ограничение. Сякаш се нося из стаята, чувствам се като птица, но не в птиче тяло. Звучи безумно странно, но сякаш изобщо нямам тяло. Знам със сигурност само, че това съм аз, че това е моето семейство, че те страдат за мен. Иска ми се да ги успокоя.

Лекарят прекъсва мислите ми:

- Вижте, трябва да бъда честен с вас. Състоянието на майка ви е критично, и никой не може да даде гаранция дали ще оцелее. Спасил я е предпазният колан. Ударът е бил толкова жесток, че както поясниха от пътна полиция, дясната част от колата й просто е липсвала. Добре, че не е имало човек отпред до нея. Жената всъщност се е предпазила от първия възможен най-силен удар в предното стъкло на колата, понеже коланът я е задържал, но е наранена в тила от обратния удар в главата, когато тялото се е върнало назад към седалката. Този риск сега се избягва с въздушните възглавници. Другият шофьор е абсолютно невредим именно заради това. Той е бил виновен, защото е тръгнал на червен сигнал. После е извикал "Бърза помощ", но белята вече е станала. Важното е, че освен травмата в тила, майка ви няма други наранявания, които допълнително биха усложнили състоянието й. Така че, ако успее да излезе от кома, има реални шансове да оцелее. Затова е изключително важно през тези първи часове и нощта някой от вас непрекъснато да е до нея и да й говори.

После лекарят обяснява, че може да остава само по един човек, защото е реанимация, а и, за да може близките да се редуват и да почиват и те по малко. Ивана и Мария се разбират през деня и нощта при мен да остане дъщеря ми, а рано сутринта да дойде Мария. Лекарят обяснява, че и той ще минава редовно. Всички си тръгват и оставаме сами с Ивана.

Иска ми се да й кажа, че нищо ми няма, но тя не може да ме чуе. Странното ми усещане за лекота е все същото.

Дъщеря ми сяда близо на леглото и хваща ръката ми. Не усещам физически допира й, но чувствам любовта и мъката й.

Тя не помръдва от мястото си поне няколко часа. Не обелва нито дума, просто седи вторачена в монитора с правата линия, явно, отчитащ мозъчната дейност, стиска ръката ми и дори не може да заплаче. Милото ми дете, винаги, когато е била най-отчаяна, сълзите й са секвали, такава си е от малка, плаче за по-малките проблеми, а пред сериозните просто се вцепенява и сякаш онемява.

Мръква се. През отворения прозорец на стаята повява вечерен хлад. Тихо е. Стъпките на дежурните сестри по коридора на болницата бавно заглъхват. Само звукът от апаратите и луминисцентната лампа нарушава мъртвото спокойствие в реанимацията. Лекарят влиза на всеки половин час, както е обещал, констатира, че няма промяна в състоянието ми и излиза.

Най-накрая Ивана проговаря:

- Мамо, лекарят казва, че може би ме чуваш, а мен ме е страх да те погледна. Изглеждаш ми толкова далече от тук. Мамо, страх ме е, тази права линия на монитора ме отчайва. Дали наистина ме чуваш, дали има шанс да се събудиш. Не искам да те загубя. Толкова те обичам! - Ивана най-накрая заплаква. Явно започва да излиза от вцепенението си и да приема ситуацията. Хълца тихо, сякаш иска да се скрие от другите, да не им показва колко страда.

- Вярно е, че покрай Мария, мъжа ми, работата и всичко останало, с годините се отчуждихме, но преди ти си имаше татко, и аз се успокоявах с мисълта, че не  сте сами, защото сте заедно. Повтарях си, че ме разбираш, защото и ти винаги си била амбициозна жена, и за теб работата е значела почти всичко. Вярвах, че си наясно, че съм вечно претоварена и затова не ви виждам често, но че ако имате нужда, винаги можете да разчитате на мен. После, когато татко получи инсулт и почина за един ден, си казах, че това успокоение е било заблуда. Разбрах, че всъщност нищо не зависи от мен и затова с нищо не бих могла да ви помогна, можела съм просто да бъда по-често до вас. След смъртта на татко си казах, че няма да допусна пак тази грешка. А всичко пак се повтори, но сега ти нямаше дори татко. Толкова ме е срам, толкова виновна се чувствам! Не знам дали ме чуваш, но дори на себе си да говоря само, имам нужда да го кажа, да да го призная пред мен самата. А ти не спря да работиш, не показваше, че татко ти липсва, че се чувстваш самотна. Все за делата си ми разказваше, все ме успокояваше, че се чувстваш добре. Мамо, колко ме е страх, че никога няма да мога да ти поискам прошка, мамичко, моля, те не умирай!

Дъщеря ми плаче. Вече не говори тихо, сякаш забрави страха си, че ще я чуе някой.

Става ми мъчно. Не й се сърдя разбира се, как бих могла изобщо да й се сърдя за нещо. Мъчно ми е за мен самата, страшно е, че чувам колко съм сама и стара от устата на моето собствено дете. Страшно е, че го произнася, че се чуди как да ме намести в графика си, че вече сякаш няма нужда от мен.

Самотата ме обгръща от всякъде, а болката ми бавно притъпява. Постепенно се отпускам, тъгата неусетно изчезва от душата ми, остава сякаш много назад...

Унася ме. Странното спокойствие започва да изтрива една след друга мислите ми. Усещам, че с всеки избледняващ спомен, изчезва и частица от мен. Като че ли скоро самата аз ще се разсея из въздуха, като утринна мъгла в есенен ден.

В този миг осезателно започвам да долавям нечие присъствие в стаята, без някой да е влизал в нея. Отмествам погледа си от Ивана и поглеждам към вратата.  Сега тя не води към коридора на болницата - внезапно се е превърнала в ярко осветен вход към някакво много светло място, през който прониква ярка светлина - мека, топла, много позната светлина. Някой току-що е влязъл през входа. Усещам го близо до себе си, някой, който ме обича, на когото съм нужна, който ме чака и има място за мен в графика си - Симеоне, ти ли си? Усещането за човек постепенно придобива форма и размер. Да, не съм се объркала, това е мъжът ми - виждам го млад, силен - такъв, какъвто го помня в най-хубавите му години. Той ми се усмихва с цялата си обич и протяга ръка към мен. По лицето му е изписано колко съм му липсвала през цялото това време, очите му ми казват, че не може да си отиде оттук без мен, че ме чака, че ме иска.

За миг лентата на живота ми се превърта и ме връща назад в годините. Омъжих се млада. Симеон, винаги ми е бил опора в живота, моята сигурност, моята закрила, моето семейство, моят дом и пристан за бурната ми душа. Спомням си как току-що се бяхме венчали и аз реших да уча право. А вече очаквах Ивана. Беше лудост да уча едновременно и да гледам бебе, но той ме насърчи да пробвам. С негова помощ се справих. Винаги ме е подкрепял и е заставал зад всяко мое решение. Винаги е бил до мен. Затова и аз останах до него, до последния му миг.

Усещам, че любовта му ме вика, усещам, че търся спокойствието й, усещам, че копнея да се почувствам пак някому нужна.

- Симеоне, чакай ме, идвам - той ми се усмихва щастливо и продължава да протяга ръка към мен. Тръгва бавно към осветения вход и сякаш ме вика да прекрача прага с него.

Част ІІ-ра - Сънят

Аз тръгвам. Усещам, че прекрача ли прага, болничната стая ще изчезне завинаги, а с нея завинаги ще напусна и онова тяло, лежащо безчувствено на леглото. Поглеждам го - старостта вече е сложила печата си над новозавладяваната територия. Личи, че е тяло на жена, която държи на физиката си и се бори с годините, но също така личи, че усилията няма да спрат времето.

За миг ми става тъжно за това тяло, в което съм живяла цели 60 години. Но тъгата бързо преминава през мен и изчезва, изместена от чувството за свобода, което изпитвам в момента. Не мога да го сравня с нищо. Никога не съм изпитвала подобно блаженство. Нямам никакви физически ограничения, единственото, което усещам е любовта на Симеон и още нещо...

Замислям се, какво ме дърпа назад. Не е старото ми тяло, не са сълзите на дъщеря ми. Знам, че мъката й все ще премине и ще й остане само хубавият спомен за мен, както си спомня за баща си, макар и все по-рядко вече да го споменава. Дърпа ме нещо друго, някаква мисъл за нещо недовършено - какво ли е то? Не са и  делата ми, защото те нямат край, не е и внучката ми Мария, защото тя вече поема по пътя си...

Помислям си за "Мария" и някъде от много далече чувам нечий глас да ме вика. Не мога да разбера кой е и какво иска от мен. А светлината, проникваща през входа, ме дърпа. Симеон сякаш усеща колебанието ми. Иска ми се да му кажа, че тръгвам с него ей сега, но онзи натрапчив глас ехти в мен и бие, като тревожна камбана. Вслушвам се в него. С усилие започвам да отграничавам думите:

-Бабо, бабо, не умирай, бабо, моля те, чуй ме, предсказанието ти казва друго, бабо, то ще се сбъдне, само си го спомни. Бабо, не умирай, не сега!

Предсказанието... предсказанието... Сякаш се пробуждам.... Това е Мария.... Опитвам се да се съсредоточа. Преливащият от светлина вход като че ли започва да ме привлича по-малко. Само любящите очи на Симеон ме разколебават. Той стои точно на входа и ме чака. Явно още се надява, че ще тръгна с него.

Колебая се. Ако можех само да разбера за какво ми говори Мария, да се успокоя и после бързо да премина спокойно през входа.

Доближавам се до нея. Не съм усетила, кога е започнало да се зазорява, кога Ивана си е тръгнала и е дошла внучката ми.

- Бабо, не вярвам на лекаря, който ме посрещна на входа. Той ми каза, че нощес си се влошила, и че шансовете да те върнем са нищожни. Мама не спря да плаче и си тръгна с мисълта, че те вижда за последно, но аз не им вярвам. Напротив, вярвам, че ме чуваш бабо. Цяла нощ те сънувам. Ти беше тръгнала за някъде, но искаше преди това да си спомниш нещо. Искаше да се сетиш за нещо и това те спираше. Повтаряше все нещо несвързано за някакъв цирк. И аз се сетих бабо, не случайно нося името ти. Сетих се вместо теб какво те мъчи. Опитваше се да се сетиш за историята, кято ми разказа един път, когато бях още малка.

Мария се намества на леглото до моето тяло и започва да разказва, а аз попивам всяка нейна дума, със странното усещане, че от разказа й зависи живота ми.

"Това е една история, случила се с теб, когато си била много млада. Спомни си бабо, била си на 18, почти като мен сега. Било е празничен ден, някъде около Великден. В града е гостувал някакъв цирк. Ти си се разхождала около шатрата му с още няколко момичета, защото не си имала пари, за да влезеш и да гледаш представлението. Затова ти е било интересно дори само да разгледаш фургоните на цирковите артисти и клетките на животните.

Там един циганин, дето се грижел за маймуните от цирка, ви викнал и ви попитал искате ли да разберете какво ви очаква в бъдеще. За вас това е била една чудесна възможност за забавление, заместващо поне частично цирковото представление, а и той казал, че предсказанието ще ви струва толкова, колкото искате да му дадете.

Вие сте приели предизвикателствто. Тогава, бабо, той ви показал една маймуна, от тези, за които се грижел. Била сама в клетка и се люлеела отегчено на едната си ръка, здраво стискаща изкуствен висящ клон, поставен там тъкмо с тая цел. Изглеждала съвсем обикновено - с обичайното розово дупе и големи криви зъби.

И тъкмо, когато сте започнали вече да съжалявате, че сте се хванали на въдицата на един циганин и една скучаеща маймуна, изведнъж той извадил от някъде една стара голяма платнена шапка с периферия. Вътрешността на шапката се белеела, пълна с някакви малки листчета от хартия. Циганинът повикал маймуната и за всеобщо ваше учудване, тя бързо с две прихващания  на дългите си ръце по пръчките на клетката, се озовала до него. Провряла си ръката през решетката и изтеглила едно листче. То било наречено от циганина за най-нетърпеливото момиче.

После маймуната продължила да тегли листчета и за другите момичета, в които пишело колко любов, здраве и късмет ги очаква, докато дошъл и твоя ред бабо. Маймунката ти се усмихнала с големите си зъби, почесала се под брадата и дълго ровила из листчетата в платнената шапка. Накрая взела едно и го подала на циганина. Той ти го дал церемониално, а ти, както другите момичета, припряно си прочела на глас две странни думи и една още по-странна цифра: "Нов живот - 60". Тогава първо си се учудила какво значи това, после си решила, че значи, че късметът ти ще дойде едва на 60 години и си останала много разочарована. Казала си си, че това са врели некипели - бръщолевиците на някакъв циганин-циркаджия и на глупава, почесваща се маймуна. Приятелките ти дълго се смели, накрая дори те взели на майтап, че животът ти ще потръгне на стари години. Ти в яда си от странното предсказание си скъсала листчето и си го хвърлила. Циганинът на изпроводяк ви казал, че уви, никой не избира съдбата си, и че каквото ни е писано, това ще стане. После се обърнал право към теб и ти казал "А ти, момиче, не съжалявай, радвай се, че ще имаш втори шанс".

Само не си спомням, бабо, защо чак си се разплакала след думите му. Така и не ми разказа, въпреки, че те попитах. Помня отговора ти - "тази част от историята, моето момиче, е за големи хора, а не за малки дечица".

... Нямам тяло, но цялата сякаш изтръпвам. Нямам очи, но душата ми се изпълва със сълзи. Боже мой, това съм искала да си спомня - смешната история с циганина и маймуната и онова странно словосъчетание.

Цял живот се чудех какво ли ще стане, когато стана на 60, какъв е този нов живот. Колкото повече наближавах тази възраст, толкова повече ме хващаше страх. Усещах, че ме очаква някакво препятствие, цял живот съм го чувствала. Сега разбирам, че ако този ден не обикалях покрай цирка, нямаше да видя циганина с маймуната и нямаше да чуя тези думи. И те нямаше да се забият в съзнанието ми и да стоят там до този момент, в който с разказа си за тях, внучката ми ме накара да я чуя от толкова далече.

Сега вече цялата история изплува пред мен. Лентата на живота ми отново се завърта и ме отнася в квартала ни, в къщата, в която отраснах. На нейното място днес има голям супермаркет, а кварталът е пълен с модерни кооперации вместо малките китни къщички с цветни дворове. Всичко е съвсем променено.

Спомням си в детайли и онзи важен ден.

Наистина бях на 18 тогава - учех за последна година в гимназията. Предстоеше ми дипломиране. Наистина беше около Великден. Нямахме пари, за да гледаме цирковото представление. Всичко това беше така. Част от историята обаче, така и не разказах на никой. Никой не знаеше, че не желанието да се позабавлявам, ме накара да поискам онази маймунка да ми покаже какво ме очаква. Никой не знаеше, че в този момент, в който исках да надникна в бъдещето си, се чувствах отчаяно влюбена - за пръв път ми се беше случило. Чувството ме беше прерязало изведнъж, без да ме пита, без да съм го чакала или искала. Бях влюбена в Иван и исках да чуя само едно - това, което всяка влюбена жена иска да чуе за бъдещето си с любимия човек.

Запознах се с Иван съвсем случайно - в трамвая. Спомням си ги добре онези стари трамваи, които с камбаните си вместо клаксони, огласяха града до късно вечер, привличайки вниманието на минувачите. Прибирах от училище, а трамваят беше препълнен с хора, както обикновено. В блъсканицата усетих, че някой ме докосна по косата. Това не беше случайно докосване от липса на пространство. Някой просто ме пипна, не защото нямаше как да се намести без да ме докосне, а защото просто беше решил да го направи. Обърнах се ядосано и го видях- Иван беше застанал много близо до мен, толкова, че от близостта му чак ме досрамя да се развикам. Едва успях да го изгледам укорително и в този момент той ме заговори съвсем спокойно:

- Извинявай, исках само да разбера дали тази коса е истинска, толкова е хубава!

Това изречение ме накара да забравя напълно приготвената си укорителна реплика. Всичко друго бях очаквала, само не и това. Погледнах го в очите и сякаш онемях. Не знаех какво да мисля. Чувствата ми започнаха да се сменят едно след друго - от яд и срам, през почуда, до някаква странна слабост, която бързо започна да ме завладява.

Той за втори път ме докосна по косата, този път съвсем явно. Докато аз го гледах в очите безмълвна, Иван просто отмести един паднал пред очите ми кичур коса, и сякаш това е най-естественото движение, което може да се очаква, го пъхна прилежно зад ухото ми, както правеше мама, докато бях малка.

- Сега вече съм сигурен, че тази коса е истинска - каза той и ми се усмихна, а аз вече напълно загубих ума и дума.

По онова време подобно поведение беше крайно необичайно и меко казано неприемливо. Възпитанието ми изискваше да предприема нещо, за да прекратя това "непристойно" отношение към мен. Вместо да се дръпна рязко обаче, да кажа нещо или поне да потърся помощ от хората около мен, аз го погледнах право в очите - кафяви, топли, смеещи се очи, и единственото, което успях да направя е също да се усмихна. После, когато слезе с мен на моята спирка, аз пак му се усмихнах, и противно на това, което изискваше възпитанието на една млада госпожица, се съгласих да ме изпрати до в къщи.

Така се запознах с Иван. Влюбих се в него още в мига, в който ме докосна, още преди да разбера кой е. Влюбих се в него може би, защото беше много различен от всичките ми познати момчета. Беше много смел и истински. Хареса ми това, че поиска да се запознае с мен - и го направи, поиска да ме изпрати - и не се подвоуми нито за минута. После, когато поиска да ме целуне, отново не ми даде време да му обяснявам, че за мен това е най-важният миг в живота, че според моите представи трябва дълго време да се виждаме и да се опознаем, преди да се стигне до този момент, както мама ме е учила. Макар и да беше само с няколко години по-голям от мен, той беше най-решителният човек, който бях срещала някога.

Може би заради силата и смелостта си беше решил да стане лекар. Иван следваше медицина и беше трети курс, когато се запознахме. Разказваше ми, че мечтае да стане хирург, защото е твърде спокоен и вярва на ръцете си и на себе си.

Някак неусетно толкова го заобичах, този мой Иван, че целият ми свят се изпълни с него. Затова и онзи ден, когато бях излязла да се пошляя след училище с приятелките си и да погледам отдалече цирка, се реших да науча повече за бъдещето си. По детски вярвах, че нищо друго не мога да чуя, освен, че това е мъжът на живота ми, че ме очаква прекрасен брак с него и много деца, че ще бъда щастлива. А какво се получи!

Затова след като чух моето предсказание взех листчето, на което беше написано странното послание, и го скъсах ядосано. Това са просто глупости, си помислих тогава. Нищо не може да ме раздели с Иван, никой не може да ми го отнеме. В онзи ден, макар и да не исках да призная пред себе си, ме хвана страх от предсказанието, сякаш наистина повярвах, че ще се сбъдне, и едновременно с това с цялото си същество се опитах да си втълпя, че аз контролирам съдбата си, че всичко е в ръцете ми, защото човек винаги има избор. Реших да вложа цялата си енергия и да повярвам на тази максима, вместо да се отчайвам от разни глупави бабини диветини.

Но явно вярата ми не е била достатъчна, за да промени съдбата ми, защото няколко дни по-късно се случи нещо, което най-малко исках и най-малко очаквах.

Иван дойде на срещата ни. Беше много приповдигнат от нещо. Целуна ме, както винаги, но по всичко личеше, че този път аз не съм причината за доброто му настроение.

- Мария, трябва да ти кажа нещо. Днес в живота ми настъпи огромна промяна - изстинах от от това, което чух, той никога не говореше със силни думи. Беше видимо щастлив, а на мен ми прилоша от някакво лошо пречувствие. - През септември заминавам за Германия. Спечелих един конкурс, за който пропуснах да ти кажа по-рано. Мислех, че нямам никакъв шанс аз да го спечеля и затова не съм ти разказал за него. Но късметът ми се усмихна. Не можеш да си представиш колко съм щастлив! Ще мога да продължа следването си там и после да специализирам хирургия. Най-голямата ми мечта е на път да се сбъдне.

В онзи миг сякаш светът свърши за мен. Не знам за неговите мечти, но моите със сигурност се сгромлясаха изведнъж. Губейки него, сякаш пропадах в дън земя, защото какво щеше да остане от мен, след като цялата бях изпълнена от чувството си към този човек. Усетих, че ако не беше се появила тази възможност всичко щеше да си е, както преди, и изведнъж намразих мечтата му.

Мисълта за лошото предсказание на циганина мина през главата ми. Опитах се да я пропъдя, но след като не можах, реших да повярвам в обратното - че мога да променя събитията, напук на предреченото. Затова святкаво затърсих начин, по който да го спра, за да не замине. Единственото оръжие, което имах беше любовта ни. Нямах друго, но тогава вярвах почти по детски, че тя е достатъчна, за да преодолее всяко препятствие по пътя си.

Не се замислих нито за миг, преди да взема отчаяното си решение. От Иван се научих, че когато човек преследва много важна за него цел, трябва да бъде смел, да не се страхува, че няма да му стигнат силите по средата на пътя, а да се втурне в преследване на мечтата си, без да се замисля за усилията и цената. И както на него се сбъдна най-съкровената мечта, защото не се отказа от нея, така и аз реших, че ако дам всичко, ще успея да имам това, за което жадувам - него, и ще променя предначертаното.

Затова му дадох себе си - прегазвайки най-съкровените мамини заръки, счупвайки всички канони на времето ни. Тогава реших, че въпреки всичко не нарушавам обета си, да бъда нечия само след венчило пред свещеник, защото най-много на света исках Иван да бъде моят съпруг, реших, че просто по този начин само изпреварвам хода на събитията, но не ги променям.

Иван остана крайно изненадан, когато още същия ден измислих някаква нелепа причина, за да отидем в квартирата му. Спомням си я като ден днешен - намираше се в една кооперация на Дондуков, на последния етаж - с мансарда към булеварда и стари мебели, похабени от множеството квартиранти и времето. За мен обаче, тя беше най-привлекателното кътче на света, особено онзи следобед. Тази квартира сякаш беше мой заговорник в отчаяния ми безумен план. Таванската стая, със своя непринуден прашен уют, сякаш ми помогна да се отпусна и неловко да се опитам да покажа на Иван какво всъщност искам. В началото си помисли, че не ме разбира правилно, че любовта ми ме залива и затова съм толкова гальовна, но всъщност аз нито съм готова, нито искам, нито бих допуснала това да се случи между нас, та нали бях едва на 18. Не го оставих да се двоуми дълго - той ме беше научил как се чупят препятствията, когато ти е трудно да ги прескочиш, а и толкова го обичах, че просто оставих тялото си да направи това, за което неосъзнато беше закопняло още от онзи ден в трамвая, когато пипна косата ми.

Този следобед в таванската му квартира остана за мен единствен, не просто, защото не се повтори между нас, но и защото никога повече не съм се любила така, както тогава - забравила за света, срама, принципите, хорските одумвания и себе си дори, с толкова обич, страст, отчаяние и всеотдайност. Онзи ден плаках - от щастие - за това, че от обич събрах сили и, за да достигна мечтата си дадох всичко от себе си, от страх - за това, какво ще се случи по-късно, когато изтрезнея от обзелата ме лудост, от тъга - че си позволих такава безразсъдна стъпка, плод на отчаянието ми.

Тогава, в онзи следобед си мислех, че наистина дадох всичко от себе си и очаквах да получа онова, което толкова исках.

Свила се до него, изтощена и затоплена от тялото му и от силното чувство, уж готова да чуя всеки един отговор, но всъщност по детски убедена, че когато много искаш нещо, непременно ще го получиш, сплетох ръце около врата му, доближих устните си нежно до ухото му и му прошепнах:

 -Ще останеш ли завинаги при мен?

Иван ме прегърна толкова топло и нежно, че аз се почувствах сигурна, че никога не би могъл да ме изостави, и съвсем спокойно ми отговори:

- Да, когато се върна.

Губят ми се мигове от този момент натам - нещо отново ме преряза цялата, както, когато го срещнах. Такава буца заседна в гърлото ми, че не можех да дишам, а болката в душата ми стана толкова силна, че цялата изтръпнах. Сърцето ми заби учестено и аз се превърнах в един болезнен пулс.

Не можех да повярвам, че той е готов да ме остави за толкова дълго, дори не знаех за колко години ще замине. Не исках да повярвам, че само миг преди това така ме е обичал, че е поискал да бъде първият мъж в живота ми и ми е дал толкова щастие, а минути по-късно, е готов да забрави всичко, да го зачеркне, сякаш никога не се е случвало.

Не исках да слушам, че винаги ще мисли за мен, че ще ме чака, че ние вече сме свързани завинаги един с друг, че тези години няма да ни разделят... Нищо не исках да слушам. За мен имаше само една истина - Иван предпочете мечтата си пред мен. Толкова ме болеше от тази истина, че нищо друго нямаше значение. Обещанията му, че ще се съберем, когато се върне ми звучаха фалшиви, сякаш изречени от чужд човек, и дори ме накараха да се почувствам за миг изцапана, от всичко което се случи между нас този следобед.

За да не умра от мъка, припряно се облякох. Дори не погледнах назад към стаята, в която бях усетила едновременно най-глямото щастие и нещастие на света. Казах му, че никога повече не искам да го виждам, че му желая да стане най-добрия хирург, и хукнах презглава надолу по стълбите. На улицата се метнах в първия спрял трамвай, без дори да погледна за къде е. Трябваше да избягам, колкото може по-бързо и колкото може по-далече, за да оцелея.

Наистина не го видях повече. Той се опитваше цяло лято да ме срещне, звънеше у нас, а аз затварях телефона, обясняваше на родителите ми, че иска да говори с мен, а аз ги карах да му казват, че ме няма, преследваше приятелките ми, за да ми предават писма от него, а аз ги късах без да ги прочета и така, докато дойде есента и аз научих съвсем случайно, че е заминал за Германия.

Така историята с моята първа любов приключи, сякаш никога не я е имало, точно, както предвиждаше ужасното предсказание. Тогава се почувствах обречена, трябваше или да се примиря, или да го отхвърля от мислите си и така да се преборя с него. Аз избрах да повярвам на себе си - затова с много постоянство и желание подредих живота си, както си мечтаех- наистина успях да завърша право, намерих прекрасен съпруг, родих и отгледах добро дете, кръстих го с името, което исках - Ивана, давах всичко от себе си цял живот, както винаги съм искала да бъде.

И сега, когато усетих, че вече не съм нужна никому, когато усетих, че повече не мога да имам мечти, не заради артрита ми ли или старостта, а защото се почувствах самотна и излишна, аз отново си пожелах нещо важно за мен - да ме няма - и почти сбъднах мечтата си.

Поисках го несъзнателно, някъде през последната една година. Поисках го след като изгубих Симеон, след като Ивана все по-рядко намираше време дори да ми се обади, след като Мария хукна на свой ред след любовните си трепети.

И както винаги в живота си, на пук на забравеното с годините предсказание, съм успявала да постигна това, което много искам, така и сега, сякаш нарочно не се доогледах, преди да направя левия завой, сякаш нарочно не видях колата от дясно, или просто съдбата ми помогна, за да осъществя желанието си.

Част ІІІ- та. Пробуждането

- Бабо, бабо, събуди се, чака те нов живот, ти навърши 60, предсказанието ти трябва да се сбъдне! Ще оцелееш, бабо, събуди се!

Усещам, че имам избор - виждам Симеон - фигурата му постепенно губи очертания, както започва да се размива в пространството светлината, идваща от входа на вратата, който все повече ми заприличва отново на врата към коридора на болницата, а не на вход към светлото място, което започва след него. Симеон все още ме чака, но утрото вече напира пред прозореца и аз трябва да направя избора си.

А желание да се върна към живота нямам - дори само, за да не се сбъдне това гадно предсказание, което толкова мразя. Цял живот в началото съзнателно, а после, когато го позабравих - несъзнателно, съм усещала, че му повярвах, и сякаш за това все се мъчех да направя всичко по силите си, за да не се сбъдва то, исках  да изтрия мъката, която ми причини в онази таванска квартира преди около 40 години. Опитах се да си докажа, че не ми е нужен втори шанс чак, когато стана на 60, защото аз и преди това направих живота си щастлив и пълноценен, или поне така съм мислела, до момента, в който просто не пожелах да ме няма.

Вратата се отваря рязко и това ме изважда от мислите ми. В стаята при мен и Мария влиза възрастен мъж, над 60 години, облечен в бяла престилка, с блага осанка. След него влиза лекарят от вчера, уморен от дежурството, бърза да направи рапорта си и да си тръгне от тук.

Заслушвам се в доклада му.

- Професор Коларов... - обръща се той към колегата си и после споменава с непричастен равен глас името и фамилията ми, възрастта, час на постъпване, събитие, довело до травмата, диагноза, предприети действия.

Не осъзнавам казаните думи за състоянието ми. Те сякаш нямат никакво значение за мен в този момент - само обръщението на дежурния лекар се стоварва върху ми като гръм - "Професор Коларов"...

Вглеждам се вторачено във възрастния лекар, в лицето, в топлите кафяви очи, в ръцете му...

Не може да бъде! Нямам тяло, но тръпки сякаш ме побиват, нямам сърце, но душата ми се превръща цялата в учестен сърдечен ритъм. Това е Иван, моят Иван! След толкова години! Не може да бъде истина това, че го виждам отново! Иде ми да изкрещя:

- Сега ли трябваше да те видя, сега, когато съм стара, а даже може би вече и мъртва! Не можа ли по-рано да се случи това, що за живот е моят! Защо точно на мен...!

Обаче разбира се, нито звук не се чува - там долу в стаята лежи почти мъртвото тяло на една 60-годишна жена, някога млада и страстна, изпълнена с мечти за бъдещето, от която сега почти нищо не е останало. Усещам, че дори се срамувам от това тяло, въпреки, че вече съм вън от него, не искам Иван да го познае, не искам да ме види такава... не искам!

Но понеже му е било писано да стане, професорът се навежда загрижено над тялото на пациентката в кома. Навежда се без всякаква следа от умора от времето и и огромния брой пациенти, минали през ръцете му, навежда се така, сякаш наистина за това е роден - да бъде лекар и да дава всичко от себе си, за да цери болестите на хората, за разлика от отегчения си млад колега, бързащ да захвърли престилката и да забрави за болницата до следващото дежурство.

Професорът докосва с длан лицето на жената в леглото, а аз цялата потръпвам.

Боже, дали ще ме познае... Глупости! Та той надали си спомня какво му се е случило преди 40 години, може би за него нищо не значеше онази таванска стая, отдавна я е забравил, заедно с повечето си младежки спомени и женски лица, избледнели с времето. Сега поне, като виждам колко всеотдаен лекар е станал, си мисля, че решението му да замине е било правилно, в душата си му прощавам и сякаш ми олеква. Така е било писано.

Иван несъзнателно докосва бенката на лявата ми буза и в този миг нещо като че ли пробягва през мислите му, защото изражението му се променя. 

- Извинете, колега, малко съм уморен и не чух добре началото на рапорта Ви. Вчера имах тежка операция, а и годините си казват думата... Бихте ли повторили името и възрастта на пациентката. Нали правилно разрбах, че травмата в тила е единствена?

Дежурният лекар остава леко озадачен. Подобна разсеяност е твърде странна и непривична за професора, но какво пък, той наистина е вече на възраст. Сигурно все по-често ще му се случва занапред да пропуска детайлите. Младият лекар учтиво повтаря името и годините ми, както и потвърждава, че травмата е само в тила.

Иван леко пребледнява, но лицето му запазва спокойното си изражение. Винаги съм харесвала способността му да запазва самообладание в критични ситуации. Сигурно тази му черта се е доразвила в годините на лекарска практика и му е помагала при вземане на трудни решения.

Очите му сякаш бавно потъват някъде много далече и отдавна. Без да съзнава погалва косата ми, после се сепва бързо:

- Извинете, ще мога ли да остана за момент сам с пациентката? Искам да преценя ще правим ли мозъчна операция или не в този случай и ми трябват няколко минути да помисля спокойно, за да взема решение. Състоянието й наистина е критично, но нещо ме кара да не губя надежда. Извинете ме.

Дежурният лекар и внучката ми излизат от стаята.

Оставаме само двамата. Всъщност, не сме съвсем сами - сянката на Симеон, макар и с крайно избледнели очертания, все още ме чака на входа.

Иван не губи време, от многото години практика отдавна знае, че го чувам, че докато не съм минала през входа, все още може да осъществи контакт с мен. Сяда на леглото до мен, хваща безчувствените ми ръце в своите и шепнешком ми казва само:

• - Мария, моля те, върни се!

Съществото ми потръпва. Дори не мисля, че все още имам избор - поглеждам Симеон, само за да си взема сбогом, погалвам го с мислите си, винаги ще го обичам - него, човекът, който ми помогна да бъда пълноценна през по-голямата част от живота си, човекът, на който дължа всичко. Целувам го въображаемо и с много нежност. Знам, че ще се видим пак, но по-късно, знам, че ще ме обича, ще му липсвам, ще ме чака и един ден, когато наистина ми бъде писано да премина през входа към светлината, той ще ме хване за ръка и ще ме преведе, като най-близкото същество от земния ми живот. Знам всичко това, затова го целувам, усещам, че ми отвръща, после сянката му прекрачва прага, вратата зад него се хлопва, а светлината напълно изчезва.

А аз се втурвам назад, назад към остаряващото си тяло, което доскоро за мен изглеждаше като овехтяла дреха, назад към артритните си ръце, които с цялото си същество искам да раздвижа, които отново обичам, защото само чрез тях мога да усетя топлината от ръцете на Иван.

Втурвам се назад с цялата си същност, и сега за пръв път искам да се сбъдне това пусто предсказание. За пръв път от много време насам искам да живея - защото има за кого, и от цялото си сърце се моля: "Боже, върни ме поне още за малко, моля Те!".

Пробуждам се наистина - доста странно се чувствам. Усещам болка отзад в тила си, тъпа и замайваща. Наистина усещам болка. Невероятно! За втори път в живота си, след мига, в който родих Ивана, се радвам на болката. Божичко, боли ме, значи съм жива!

Иван все още седи до мен на леглото и държи ръцете ми. Опитвам се да ги раздвижа - чувствам артритната си болка. Колко я обичам тази болка сега!

В мига, в който болката ме пронизва, дланите ми се стоплят от странна топлина, всъщност какво й е странното - човешка топлина, толкова естествена и в същото време чудодейна.

Иван усеща раздвижването на ръцете ми и очите му се пълнят със сълзи. Де да ги бях видяла тогава, преди толкова години, ако ми беше показал, че освен медицината, има и още нещо на света, на което държи, сигурно целият ми живот щеше да бъде по-различен.

- Мария, ти се върна! Благодаря ти! Прости ми, прости ми, ако можеш!

Този мой лаконичен, хладнокръвен, прецизен Иван, дето ме научи как да преследвам мечтите си - той навремето ме лиши от най-съкровената от тях, а сега отново е при мен и все така лаконично ме моли за прошка.

Аз се усмихвам едвам, но бенката на лявата ми буза се помърдва закачливо и ме издава:

- Нима имам друг избор.... - този път думите ми наистина се чуват.

Плача. Боже, благодаря Ти, че ме върна!

- Ти не ми остави избор. Знаеш ли колко страдах, знаеш ли, че след като хукна тогава по онези стълби, се вцепених от мисълта, че те губя, едва, когато затръшна вратата след себе си, наистина осъзнах, че значиш за мен повече от всичко на света. Знаеш ли, че в онзи миг, когато ти си тръгна, реших да не заминавам никъде, да остана с теб завинаги. Само че ти не ми позволи да ти го кажа. Тогава избяга. Докато осъзная какво значиш за мен, докато хукна да те гоня, ти успя да скочиш в онзи трамвай и аз не можах да те стигна, а после - не вдигаше телефона, не отваряше вратата, не четеше писмата ми. Бог ми е свидетел, опитах всички начини, за да ти кажа, че те обичам, че искам да се венчаем на минутата, че никъде няма да замина. Защо не ми го позволи, Мария, защо не ми остави избор! Заминах от отчаяние, за да те забравя, за да избягам от себе си и от спомена за теб. Завърших, специализирах неврохирургия, в работата си наистина успях - в желанието си да те забравя, го направих. Положих всички усилия, вторачих се в кариерата си, дори се ожених на инат - това беше най-грешната стъпка в живота ми, не само че си причиних още повече мъка, но направих нещастен и още един човек, който с нищо не го заслужаваше. Но, слава Богу, тя ме разбра и сама си тръгна. Деца така и не създадох. Ти ме напусна и всичко ми отне със себе си, Мария, само работата ми остана, затова я заобичах повече от всичко, дадох за нея и обичта си, която пазех за теб, но ти не я поиска.

Не мога да повярвам на ушите си! Отново се чувствам победена в двубоя със съдбата си - защо е трябвало така да обърквам своя живот и живота на толкова хора! Пак нямам друг отговор, освен, че така е трябвало да се случи. Каква ирония - а аз цял живот се мъчех да докажа на себе си, че управлявам живота си.

- Иване, тогава защо ме молиш за прошка, всъщност се оказва, че аз трябва да те моля за това?

- Защото не те догоних, защото за пръв път в живота ми не ми стигнаха силите и се предадох, аз, който винаги съм те учел да преследваш мечтите си, се предадох и не събрах смелост да те догоня... - Сълзите му напират, а аз не мога да повярвам, че съм жива, че за едно денонощие успях почти да умра, после да се върна пак към живота, после да ми се случат толкова неща, в момент, в който си мислех, че всичко е загубено.

- Благодаря ти, че сега ме догони, че не ме остави пак да избягам...

Вратата се отваря. Мария и Ивана сякаш са усетили, че съм се събудила. Дъщеря ми се втурва към мен:

- Професоре, какво чудо сторихте с майка ми, как успяхте! Всичко дължим на Вас, благодаря Ви, че върнахте мама, щяхме да я загубим без Вас - Ивана също се разплаква. Сега разбирам, колко ме обича, чак сега.

- Мамо, тя се върна, защото така й е било предречено, когато е била на 18 години, от един циганин, не, по точно от маймуната му - тя изтеглила едно листче, на което пишело, че на 60 години я очаква нов живот... - Мария бърза да разкаже тайната и вярва още по детски, че всички ще й повярват безусловно.

Ивана дори не я чува. Тя хлипа от радост, приклекнала до леглото ми.

Само Иван се заслушва в думите на внучката ми, замисля се за миг, после отново за втори път в живота си, след около 40 години, чувам една незабравена реплика:

- Никой не може да избяга от съдбата си, но по-важното е, че има втори шанс.

                                                                                                    19февруари 2005г.