Първа глава
Горска симфония

Всичко започна в един малък безименен град, скрит в гората високо в планината. Град, който на пръв поглед изглеждаше като всяко друго малко и забравено градче по онова време, през 1990 година. Все пак това място бе различно, беше толкова очевидно, че ако и за пет минути наблюдавахте хората, щяхте да видите злото, което се спотайва из тихите улички на иначе спокойният град. Както и града, така и хората, героите в моята история, си нямаха имена. За мое улеснение обаче им дадох по-едно изтъркано име, за да ми е по-лесно да ги запомня, защото повярвайте ми да сглобя всичко това не бе никак лесно. Разбира се, ще разгадаете и моята самоличност малко по-напред. Следващите ми действия определено ще ме покажат в светлината на един начинаещ писател, но нека ви разкажа малко за моя главен герой. Името, което му дадох, за да се впише в тази история, е Джеймс. Просто едно момче на седемнадесет години, но с него започна всичко. Джеймс бе тих и срамежлив. Обичаше да си стои вкъщи и да чете книги или пък да гледа телевизия. Нямаше нищо, което да харесва повече от уюта на собствената си стая. Момчето бе със среден ръст, ако може да се каже така, не стигаше високите рафтове, но определено не бе и нисък за възрастта си.Далеч от атлетичен и може би затова не харесваше спорта, освен ако не го гледаше по телевизията. Имаше кафява и мазна коса, гъсти вежди, които подчертаваха сините му очи, а те можеха да спрат дъха на всяко момиче, но през повечето време бяха тъжни и насочени към земята, вместо към хората. Такъв си беше Джеймс, несигурен в себе си, срамежлив или поне такъв беше навън. Вкъщи той бе съвсем друг човек. И той както може би всеки човек, имаше повече от една самоличност. Харесва ми да го наричам защитен механизъм, нали знаете, когато се преструвате на друг, за да се впишете в обществото, но всъщност никой не знае истинската ви самоличност и това което обичате да правите вкъщи, когато най-накрая може да сте истински.
Горкият Джеймс бе останал без майка още в ранна детска възраст. Баща му бе строг, но справедлив. Той бе един от онези закоравели мъже с грапави ръце и твърд характер. Никога не се усмихваше, не се опитваше да говори със сина си. Повече време прекарваше в сервиза, който притежаваше, отколкото у дома. Това бе единственото място, където човек можеше да си закара колата за ремонт в града, така че този бизнес бе наистина успешен за него и не мога да кажа, че бе беден. Доставяше му удоволствие да работи и го правеше до късно, затова закъсняваше за вечеря или се прибираше леко пийнал след няколко бири в бара.
Точно с това момче започна всичко, както казах по-нагоре. Какво "всичко" ще попитате. Убийствата, разбира се, ако не сте разбрали това е разказ за сериен убиец, който ви разказвам така както беше разказан на мен.
Всичко започна на 2 декември, онази сурова зима преди много години. Джеймс караше колелото си през гората с надеждата, че това ще се окаже пряк път към дома, за да успее да се прибере на време за финала на любимото си телевизионно предаване. Точно този следобед учителката му бе решила да го накаже, според момчето, без причина. За негово щастие въпреки студа, все още не бе валяло сняг, така че нямаше проблем да кара старото и одраскано колело, което вече беше старо и едвам се движеше в права посока. Една чудна симфония достигаше до ушите му, вятърът, който брулеше клоните на високите дървета, ръждясалите спици на колелото, които бучаха при всяко завъртане на гумата, старите спирачки, които скърцаха при всяко леко натискане и трополенето на малките камъчета, които бяха прегазвани от колелото движещо се с бясна скорост. Вятърът продължаваше все така да свисти и за жалост шапката на Джеймс успяваше да покрие само косата му, но не и бузите му, които бяха придобили червен цвят и със сигурност го боляха. Пръстите, които държеше на спирачките, вече се бяха вледенили и ако му се наложеше да натисне спирачката, нямаше да успее. Тийнейджърът вече наближаваше главният път, където фучаха коли. Малко преди асфалтираната писта на шофьорите, които бързаха да се приберат, имаше една малка кална пътечка, която водеше до усамотена полянка, на която често младите двойки се криеха, за да прекарат малко интимно време без някой да ги притеснява. Вече беше паднал мрака и почти нищо не се виждаше, там в далечината Джеймс успя да забележи само слабите фарове на кола. Той веднага разпозна черният автомобил. Не беше кой знае какъв разбирач по коли и техните модели, за разлика от баща си, но според него беше някакъв мерцедес. За разлика от другите момчета такива неща не го интересуваха. Но той беше виждал тази кола и знаеше притежателя й. Такъв нов и скъп модел караше само Дъглъс, или за наше улеснение – Дъг. Двайсет и една годишен перверзник, както го описваха слуховете, идваше често тук с доста по-младите си приятелки. Джеймс не веднъж го беше виждал из града да се фука с колата си, подарък от заможния му баща, политик в големия град. Сегашната влюбена в него девойка бе съученичка на Джеймс – Кейт. И тук нещата започнаха да стават странни. Дъг бе сам в черното си возило, Джеймс успя добре да го огледа, когато превозното средство мина покрай него и изчезна надолу по пътя. Странното беше, че Кейт я нямаше с него. Гумите на колелото продължиха да се въртят, но не по главното шосе, а надолу по горския път, защото главното шосе определено не бе място за колела, прекалено много натоварено движение, а пък и този път само щеше да го отдалечи от дома. Джеймс препускаше надолу по пътечката, завиваща измежду дърветата и подминаваща дебелите корени на високите дървета, които вече бяха се показали и на пътя. Изведнъж обаче момчето се блъсна в нещо и изхвърча напред. Падна по лице в калта, но като че ли не се нарани. Той по-скоро бе ядосан, че вече изпуска скъпоценното си предаване. Изтупа чисто новият си черен панталон, който издържа около ден преди да бъде съсипан като останалите. Вдигна колелото си и се огледа в какво се е блъснал. Въпреки че беше тъмно, той лесно намери препятствието. Не беше пръчка или камък, не бе даже и животно. Всъщност сблъсъкът бе между неговото колело и момиче. Поне тялото на момиче. „Боже, убих я”- помисли си той. Хвана се за главата и започна да обикаля около колелото си, пускайки по някоя псувня под нос. В този момент хиляди мисли минаваха през главата му, инстинкта му казваше да бяга, но когато се осъзна, след няколко минути, той разбра, че такъв удар няма как да убие човек. Пък и вече посинялото й тяло му издаваше, че е там много преди той да мине с колелото си. Истинският ужас го хвана за гушата и започна да го души, когато разпозна трупа. Беше неговата съученичка Кейт. Червенокосата красавица, в която всяко момче бе влюбено, беззащитно и невинно момиче лежеше насред гората облечена само в бяла нощница. Това също беше странно. Тя би трябвало да е с Дъг, в колата на онази поляна, поне Джеймс мислеше това за нормално, но всъщност той видя Дъг да напуска сам. Дали той бе с Кейт по-рано? Или пък той бе виновен за нейното състояние? Въпросите изскачаха един след друг в съзнанието на момчето. Той реши да покрие момичето с якето си и да потърси помощ. „Майната му на последния епизод” – измрънка този път на висок глас и излезна на главния път, където да потърси помощ. За негово щастие бързо се намериха хора, които да го изслушат. Той осъзнаваше, че говори прекалено бързо и думите му звучаха побъркано, но за пръв път в живота си се чувстваше наистина изплашен. Съвсем скоро десетина човека се бяха насъбрали, а в далечината се чуваха сирени на линейка и полиция, които разкъсваха настаналата вечерна тишина в града. Джеймс просто седеше на един по-голям камък и наблюдаваше безжизненото тяло.
Час по-късно в местното полицейско управление седяха Джеймс и Дъг. Тъкмо бяха съобщили новината на по-възрастния мъж, който изглеждаше наистина тъжен, хлипаше и ридаеше наум. Те седяха в офиса на шерифа, докато той разговаряше с бащата на Джеймс отвън. Скоро стъклената врата се отвори, леко скърцане се чу и в стаята влезе и шериф Хелър. Шериф повече от десет години, надежден и харесван от хората в града, но досега нищо такова не се бе случвало в иначе спокойният и тих планински град. Бялата коса и брада вече издаваха, че той е близо да пенсиониране. Заговори с мек, но в същото време суров глас. Първо се обърна към Джеймс, който трепереше на дървения стол.
-Ще ни разкажеш ли какво си видял? – в този момент Дъг веднага стрелна поглед към момчето до него. Джеймс не можеше да прецени този отчаян поглед, който Дъг му хвърли, дали означава „кажи ми всичко, искам да знам” или „не казвай, че си ме видял”. Джеймс се изплаши още повече, не знаеше как да постъпи, но в този момент си спомни какво бе казал баща му, когато веднъж беше загазил в училище: „Ако мислиш, че нещо е правилно, без значение колко това ще навреди, трябва да го направиш”. Точно така се чувстваше в този момент. Затова започна разказа си от начало. Не пропусна нито един детайл, нито дори колата на Дъг. Разказа точно как се е блъснал в тялото и какъв ужас е изпитал, когато си е помислил, че я е убил, при което шерифа постави ръка на рамото му и го успокои, че със сигурност смъртта е настъпила много по-рано. Личеше си как напрежението напуска лицето на младежа.
-Имате ли нещо да ни казвате? Защо сте били там? – обърна се той към насълзеният приятел на жертвата.
Той не отговори, просто кимна с глава.
-Бях там..с нея. Бяхме заедно. Целувахме се в колата, но изведнъж телефона ми звънна. Тя видя името на друго момиче и изведнъж започна да вика. Изскочи от колата и тръгна през гората. Настигнах я и се опитах да й обясня ситуацията, но тя бе така ядосана. Каза че няма нужда от помощ, щяла да се прибере сама. Реших, че ще излезе на пътя и ще помоли някой да я закара.
-Към колко часа се случи това? – намеси се Хелър и прекъсна хлипащият мъж.
-Около шест – отбележи той.
-Интересно. Според аутопсията смъртта е настъпила около половин час след това. Какво друго правихте?
-Върнах се в колата. Вдигнах си телефона. Говорих няколко минути, после изпуших една цигара и тръгнах да се прибирам. Минах през горичката, покрай този младеж до мен – каза той и стрелна Джеймс отново с поглед. 
-Сигурен ли си? Защото секунди след вашата среща, той намира трупа, вече вледенил се. Всъщност тя дори не е напуснала този район. 
-Заклевам се, това стана, не съм я убил аз! – викна Дъг.
-Синко, нещата намирисват, кажи ми нещо. Къде искаш да прекараш следващите дни? Вкъщи или в управлението, задържан като главен заподозрян?
-Заклевам се… - ридаеше той като малко дете, на което са му взели играчката. – Заклевам се – изпищя отново и се хвана за главата. И Джеймс не вярваше, че този човек може да е способен да извърши нещо такова. Шерифът му кимна и посочи вратата. Джеймс бе свободен да си ходи, излезе и тръгна по коридора с баща си, но през мръсните прозорци виждаше, че разпита вътре все още продължаваше…