Глава Втора

Сблъсък с миналото

Дори шокиращото убийство не можеше да попречи на сивото ежедневие на гражданите. Всички малки магазинчета бяха отворени, всяко кафене вече беше пълно с измръзнали ученици, улиците бяха препълнени с хора, които бързо крачеха наоколо без да се оглеждат какво става около тях. Природата не ги интересуваше. Красивите планини бяха прекрасна гледка само за някой, който не ги бе виждал преди, но гражданите вече бяха свикнали с тях и нищо не им правеше впечатление. Не ги интересуваха даже хората, които подминаваха, стотиците проблеми, които се бяха населили в умовете им, докато вървяха. Всички гледаха в земята като група зомбита, едни бързащи да се приберат при семейството, други да стигнат на време за работа. Единственото, което ги обединяваше, бе че всички бяха наострили уши и се опитваха да дочуят някой слух относно жестокото престъпление извършено предната вечер.
Това дори не попречи на Джеймс да следва същата рутина като всеки друг път. Той стана от леглото, целият потен, преследван от кошмарите си. Няма нужда да казвам как си е взел душ, закусил и напуснал малката къща. Баща му вече беше тръгнал за сервиза без дори да каже и думичка на сина си след това, което бе преживял. Всичко това няма значение за историята, нека прескоча към по-интересното. 
Джеймс вече беше в училище, същите скучни часове, същите същества наричащи себе си „хора”, същите сиви коридори украсени с картини и снимки. Момчето вървеше бодро напред, опитвайки се да изглежда сякаш нищо не е станало, но той усещаше десетките погледи пробиващи през тялото му. Знаеше, че всички го гледат и говорят за него. Това мразеше най-много. Не искаше да е в центъра на цирка и всички да му се смеят. Все пак това бе най-горещата новина в градчето от много време. Нещо толкова зловещо не би трябвало да се случва тук, но ето, че се случи. Стотици различни заглавия излизаха по вестниците, някои обвиняваха Дъг в убийство, други не. Истината бе, че Джеймс не знаеше как е продължил разговора между шерифа и заподозрения след като напусна онзи малък офис с баща си. Дори той не вярваше, че Дъг е способен на това, не му се искаше да го повярва, сякаш всичко случило се бе ужасен кошмар, всичко изглеждаше толкова нереално и странно, нещо подобно бе виждал само по телевизията, а това чувство на страх, ужас и любопитство в едно погубваше душата му.
Училището не бе чак толкова лошо място за младия Джеймс. Той се справяше с уроците и домашните, при това доста лесно. Учителите го харесваха, нямаше проблеми. Освен един. Кристофър. Атлетичен, висок и здрав младеж. Ако трябваше да дам пример за напълно противоположна личност това би бил Крис. Дори аз бях шокиран, когато разбрах, че двамата са били най-добри приятели като малки. Крис бе капитан на футболния отбор, червенокос красавец. Обичаше да е сред хора, обичаше да чува своето име и определено обичаше да се къпе във вниманието, което получаваше от момичетата. Както казах, пълен контраст с Джеймс. И все пак те двамата са били неразделни като малки, най-добри приятели от рождение. Къса ми се сърцето, че такива приятелства биват погубвани. Дори и те двамата не знаеха защо са се скарали, но явно Крис вече не искаше да има нищо общо със стария си приятел. Интересно как един човек е достатъчен да направи живота ти Ад. Точно тази роля изпълняваше червенокосият здравеняк. Той бе единствен, който тормозеше Джеймс, дори след това което преживя. Предполагам не е лесно да се съвземеш от такава гледка. Да намериш тялото на съученичка, що за ужас? И точно в този момент срещу Джеймс се беше насочил човекът, който някога наричаше приятел. Разбира се, не се разминаха просто така. Крис удари едно рамо на Джеймс и го заби в шкафчетата, по звука и лекото препукване на ръката на Джеймс, той можеше да се закълне, че дори бе строшил една от вратите на шкафчето, което удари.
-Хей, няма да се учудя и ти да си я убил – погледна го спортиста. Той се наведе към него и го гледаше право в неуверените му очи. Но този път бе сгрешил. Очите на много по-малкото момче изглеждаха решително.
-Ти, по-добре от всички знаеш, че не съм способен – отговори той, докато оглеждаше дали наистина желязната вратичка на шкафчето му е счупена.
-За какво говориш, глупако – измрънка Крис под носа си. Да точно така, той се надяваше никой да не разбере, че е бил приятел с отрепката в училище.
Джеймс просто извади учебниците си и продължи напред, на езика му се бяха настанили голям брой думи, които обаче не посмя да изрече, може би се притесни от погледите отново вторачени в него, сякаш имаше шесто чувство за това, разбираше, когато някой го гледа и това чувство изобщо не му харесваше.
Първият час започна, в коридора дрънчеше звънеца, който караше учениците да скитат като стадо животни, които не знаеха къде отиват. Скоро обаче всички бяха по стаите. Джеймс ,разбира се, не слушаше какво говори учителката, която дори спомена нещо за убийството. Може би нещо като „прибирайте се рано, не се доверявайте на никой” – Джеймс беше добър в това. В този момент вратата се отвори и влезна директорът на училището. Чернокожият плешив мъж, който носеше очила бе един наистина мил и разбран директор. Мразеше да наказва или гони ученици. Обичаше да цари ред и спокойствие и не мога да кажа, че не се справяше. С него обаче имаше и едно момиче. Тя изглеждаше на същата възраст като Джеймс, което бе логично щом щеше да е в този клас. Тя изглеждаше, да кажем, секси. Черна коса и черни очи, но бледо лице, което и без грим караше сърчицата на момчетата да тупкат ускорено. Странното момиче носеше скъпи дрехи и великолепна огърлица, най-вероятно изработена от скъп материал, може би злато, но Джеймс така и не обръщаше внимание на новата ученичка, за разлика от всички други. Момчета бяха отворили усти и лигите им бавно се стичаха по новото момиче в града, а момичета бяха скръстили ръце в завист и намръщени разглеждаха дрехите ѝ.
Директорът излезе, а чернокосото момиче пристъпи към госпожата, която я приветства с топла усмивка.
-Ще ни се представиш ли? 
Преметна с ръка дългата си права коса, която стигаше до раменете ѝ, прехапа сочните си и червени устни и започна да говори. Изглеждаше малко притеснена, може би от всички мъжки погледи, които я разглеждаха от глава до пети.
-Казвам се Барбара – заговори тя с меден глас, който накара момчетата още повече да хлътнат по нея. Тя обясни как идва от големия град,където баща ѝ бил политик. Това обясняваше скъпото ѝ облекло и кралско поведение.
-Седни до Джеймс – думи, които сразиха момчето. Учителката посочи празното място до нашия герой.
-Но тук седи Ерик – възрази той.
-Ерик не е тук днес, нали? – имаше право. Но никой и не го обвиняваше. Той бе минал през най-лошото. Не е лесно да загубиш човек, когото обичаш. А той загуби Кейт, сестра си. Единственото семейство, което му бе останало. Часът бе прекъснат от шериф Хелър, който отново имаше нужда от Джеймс, тъй като той беше единственият очевидец. Момчето го последва до колата, а после и до управлението, без да подозира какво се бе случило. Още веднъж трябваше да даде показания, този път официално, подложен на клетва, думи записани в документ, неговата история вече бе достъпна до всички. Всичко това бе странно, такива мерки се взимаха само ако се стигнеше до съд, но полицията все още не беше хванала извършителят. Нямаше и половин час, а Джеймс вече бе напуснал офиса на шерифа и скиташе по улиците. Все още имаше варианта да се върне в училище, но като че ли това му бе прекалено скучно и не искаше да го прави, а все пак той имаше извинение да отсъства, така че никой не би възразил. Вървеше по главната улица и оглеждаше витрините на магазините. Мина покрай едно страшно колело, син блестящ цвят, чисто нови и дебели гуми, рамка като на състезателно колело, щеше му се да го притежава, но уви това нямаше да се случи. Той продължи напред и в един момент стана свидетел на някаква страшна кавга. Голям куп от хора се бяха насъбрали на отсрещния тротоар. Джеймс бързо пресече и видя Ерик и Дъг. Ерик беше бесен, викаше и налагаше Дъг с юмруци. Кръв пръскаше от посиненото тяло на Дъглъс. 
-Знам, че ти си я убил, копеле! – викаше братът на жертвата и продължаваше да налага мъжът, който явно нямаше как да отвърне.А всички стояха и гледаха отстрани, наслаждаваха се на шоуто даже някои подвикваха и окуражаваха яростният младеж. Какви животни само. Джеймс нямаше какво да направи, но за негово щастие скоро се появи шерифът. Сирените и светлините на полицейската кола разгониха всички хора, а Ерик остави намира Дъг, който едвам дишаше. Секунди по-късно Дъг бе откаран към болницата с линейка,която пристигна изненадващо бързо, а Ерик бе качен в колата на шерифът и откаран в управлението. Джеймс бе като парализиран, сякаш не бе част от този свят, докато нежен глас не го изкара от мислите му.
-Хей, ти си Джеймс, нали? 
Той се обърна и видя новото момиче, Барбара.
-Да – опита се да извади и усмивка, но не успя. 
-Чух какво се е случило, съжалявам – Джеймс много мразеше тази дума. Разбира се, че не съжаляваше, та нея дори не я интересува, просто се прави на мила – мислеше си той.
-Ъхм, благодаря – каза несигурно той все още разсъждаващ върху думата „съжалявам”.
-Искаш ли довечера да дойдеш у нас? Ще правя купон.
Джеймс наистина не беше такъв, не искаше да отиде и нямаше да го направи, но за да не бъде груб с иначе милото и красиво момиче той привидно се съгласи.
-Добре – след това махна и тръгна в другата посока. 
Стана шест часа, когато той чу от баща си, че Дъг е добре и вече е напуснал болницата. Джеймс все още се чудеше дали да иде на това парти, което бе само след час или отново да остане вкъщи. Не знаеше кой ще бъде там и какво ще прави, така че реши отново да остане насаме с книгата пред това да се събере с „любимите” си съученици. От малкото прозорче се виждаше голямата къща, която родителите на Барбара притежаваха. Вече беше пълно с хора, а музиката стигаше даже и до неговите уши. Сякаш целият град бе там. Всички празнуваха и се веселяха, но никой не подозираше това което предстоеше, а именно още един труп…