1982

ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ

Прострян под плътната сянка на ореха и под похлупака на шума на полето, уханието на див джоджен и сено, ромона на звънците, Карата сънуваше как в тъмна нощ се прокрадва в миришещите на гюл дворове на турчина и заравя тъкмо срещу кьошка на харема изсъхнала и вързана с навосъчен червен конец кост на овца за огън и мор.

Чу конски тропот, отвори очи и се поизправи. Зад овцете, които се юрнаха откъм чешмата, черният Ибрахим и двама от сеймените му пускаха конете си и прилепяха за майтап тела към шиите им. Карата, прав и застинал, следеше как към небето се вдигат облаци кафява прах. Когато осъзна, че тропота на конете се загуби, затича след стадото. По-редки, а след това и по-гъсти талази го обгърнаха, ослепя, а лаят на кучетата брулеше дърво, накичено с безброй хлопки по клоните, които бясно дрънчаха. После привечерното слънце проби отнякъде и гърбовете на овцете, които се носеха пред него напомняха бавна, като от някакво приказно видение река, над която лази пурпурен дим... и, о боже! Отляво се разля дълга сянка, кучетата притихнаха и той разтреперан спря.

Помисли за дявола, но около сянката повя слънчев ореол, задържа се за миг - бавно изтля и придоби все по-човешки очертания. Карата разпозна Торбалан. Спомни си вечерите от детството, когато се гушеше под чергата и се плашеше, че Торбалан лази край зидовете и герана.

С голяма, полупразна, зеблова торба през рамо, облечен в някога син, изгнил и кърпен, с широки ръкави, турски халат, който се държеше само от една връв на кръста, Торбалан като че се чувстваше много добре. Беше с гола шия и гърди, а босите му крака, като че мазани със сребърна вакса от мръсотия, накараха Карата да размърда пръсти в цървулите си. Но онова, което стресна овчаря, бяха светещите , лениви, като на голямо бебе очи, които гледаха от едно брадясало, слабо лице, а синкавото им бяло ги отделяше някъде другаде. Карата за пръв път виждаше очите на Торбалан. Почувства, че не ще издържи повече, свлече мишци..., но бързо се съвзе, рипна и като едва не закачи рамото на скитника, се затири след стадото. Отново се виждаше, че отмъщава, но кой знае защо, нещо ново притисна сърцето му. Не беше ярост, ожесточение или безсилие...Когато настигна овцете, замахна с кривак към най-близката, наведе се, загреба шепа прах и я размаза по лицето си.

Сякаш нож преряза прашния и мек свят и ясно, с всеки контур на китните дворове, белите стени и дувари, широки стрехи и сивите покриви се видя селото. Лежеше си на склона, един от първите пред балкана. Леко като птица, която още малко и ще излети, ако в горния му край не се открояваше бялото минаре на джамията. Ето и кошарите. Кучетата си знаеха работата и овцете бързо се юрнаха в заграденото. Карата забеляза, че както винаги, застиналите в другия край на кошарата доячи го наблюдават и затуй свирна уж весело на кучетата. Тръгна към селото, пресече моста, навлезе между къщите. Овошките над дуварите леко потреперваха и разливаха тих шепот нататък по сокаците, чупките на зидовете, еркерите и нишите. Слънцето се криеше вече зад склона и гълъбово синият въздух на сенките изписваше всичко. Там някъде Торбалан се мерна отново, наведе се, вдигна нещо от земята - я пирон, я някой търкулнал се плод, прибра късметя си в оръфаната торба и изчезна зад едно кюше. На Карата се стори, но сигурно беше заради залеза, че гълъбово сините контури придобиха виолетови и морави краища.

***

Откакто го сполетя бедата, Карата живееше като прокажен, сам, в малка стая, вкопана в земята, встрани от бащината си къща. И таз вечер той се изсули като лалугер през двора и тази вечер се строполи като отсечен на нара... Но кой знае защо главата му сега беше бистра - живота само привидно продължаваше да тече без него... Облечен с най-хубавата си дреха, дето я имаше от най-далеко, чист, натъкмен, ето го - вече идеше към кръчмата. Юнак, с бяла риза, син, гайтанлия елек и червен пояс, от който предизвикателно стърчеше втъкнат нож с красива дръжка и извита кания.

- Да опустейш! - го прокле гърлен женски глас от чардака на близка къща.

Карата стъпи още по-твърдо и с още по-твърда ръка хвана дръжката на ножа...

Селската кръчма беше вече пълна и сега в полумрака се чуваше тайнствения и напрегнат шепот на много гласове. Когато Карата влезе, настана тишина, но той тръгна тежко към масата в ъгъла, където някога беше най-шумно, а сега здрачно и загърбено от всички. Седна, заби юмрук в масата.

- Стопанина!

Момчето притича и сложи отпреде му едно юсче.

- Бай Евтиме! - се обади някой и напрежението спадна. От вратата влизаше Евтим, едър, спокоен чиляк.

- Добър берекет, съселяни, добра вечер - поздрави той.

- Ха, добре дошел!... сполай!... добра вечер! - се обадиха от разни страни.

На Карата му стана страшно тежко и затова се извърна към прозореца. Неочаквано видя отново Торбалан, който също идеше към кръчмата. Нагоре една птица пресече високото небе и при всеки мах на крилете й до хоризонта се разпростираха вълни. Пред скитника и крилете на птицата все още беше като че светло, докато птицата не се скри над стрехите и вратата на кръчмата не се отвори. - Я, Торбалан! - провикна се някой. - Талисмана на село... - се засмя друг. - Има-няма пет години не се е вясвал насам. Всички се разгълчаха, това беше пак нещо ново... Торбалан пък си стоеше свит до вратата. В сумрака очите му не се виждаха, пристъпяше от крак на крак, недоумяваше...

- Я ела насам, чоджум - надигна глава от своята маса Евтим. - Ела насам и сядай!

Торбалан свали чувала, който носеше на рамо до краката си и тръгна плахо между масите. Селяните се подсмихваха, побутваха го по рамената:

- Сядай, сядай! - Евтим посочи празен стол до себе си.

Скитникът седна, после се поогледа - Карата се беше свил на своята маса, при тезгяха палеха вощениците и по потона играеха сенки, докато момчето ги разнасяше. Селяните попридръпваха столове, изпечените им лица проблясваха, миришеха на соби, на плодове и кър и той се поотпусна, погледна леко, намести се на стола.

- Казвай сега, - рече някой нетърпеливо,- откъде идеш, къде отиваш?

- Кой, аз ли? Амчи... рих цяла зима за едина хляб оборите на Рафи долу в...

- Кой Рафи, бе?

- Рафи бей.

- Е... - проточиха селяните, позасмяха се. Един дори рече - келешка му работа.

- Я остави туй! - обърна се Евтим целият към Торбалан. - Какво ново-вехто има по света? - Да си здрав, все същото сий чорбаджи - рече с радостен, по-откровен глас скитника. - Таз година навред се хвалят, щедри са хората.

- Ти преди да питаш, дай му една ичкия - обади се някой.

- Бай Георге, дай и една люта чушка - подвикна някой.

На масата веднага се появи още едно юсче, побутнаха и козя пастърма. Размазаха глави лук. Торбалан пи, замези, пак пи, очите му овлажняха още повече.

- Да сте здрави, чорбаджи! По-рано мене за нищо ме не питаха, гонеха ме дори... А сега, виж...

- Я ти кажи, - прекъсна го Евтим. - Я кажи, нъл` ходиш по света, кажи за турчина...  мъстят ли на изедника?

- Що? - стресна се Торбалан, затаи дъх, сниши се, но и присви леко едно око...

Селяните се спогледаха. Разсмяха се.

- Нищо, нищо. Е тъй де! - рече Евтим и погледна към ъгъла, където стоеше Карата. - Тук не сме вече само свои.

Карата целият се завъртя, двама млади прихнаха, но той ги погледна страшно, като див звяр и те се свиха. Като че дори и ленивите пламъчета на вощениците и те замряха. В настъпилата тишина някой се изплю на пода и внезапно не друг, а Торбалан се изправи. Проследиха го, като че омагьосани, как бавно прекоси кръчмата, седна срещу Карата и го загледа виновно, предано и подмилкващо се като добро кафяво куче. Карата се сви, гнева от очите му изчезна, бавно се свлече на мястото си. Настана тишина. Само един равен глас се обади:

- Кажи, как може тъй да съ живей?

Торбалан продължаваше да гледа виновно Карата, после извади отнякъде скъпа, не за неговия хал кехлибарена броеница и опрял лакти на коленете си запрехвътля зърната й. Същият глас се обади отново:

- Пак го е сторил за смях...

- Кой?

- Ибрахим. Викал на майтап и натирил стадото.

- А той?

- Пак нищо.

- А на полето - рече високо Евтим, - няма едно зърно да падне. Здраво жито - берекет година.

Един пийнал глас отвърна:

- Не, негодното трябва да падне. Пък ако не падне огън да го гори!

Карата застина, кръвта се дръпна от лицето му, скочи, сянката му се надвеси от потона, изтегли ножа си и го заби с ярост в масата пред себе си.

- Ще го бъде - викна, но знаеше вече, че е обречен на нещо друго . - Ще има мъст и то страшна...

***

В среднощ, още сънен, Карата скочи. Отвън лаеха кучета, някой тропаше и подпираше външната порта. Грабна ножа си, измъкна се от стаичката си и без да мисли прибяга в горния край на двора. Залегна във високия бурен и примря. Отвън викаха на турски и напираха още по-люто. Баща му се появи под лозницата, надзърна при него и като видя, че го няма закрита към външната порта. Отвори. Отвън нахлуха с фенери. По белите стени на зидовете заиграха сенки.

- Само у син ти е броеницата ми, гяур - беше гласът на Ибрахим.

Карата разбра, че трябва да бяга. Изправи се в копривата и се метна на дувара.

- Ето го - изреваха.

Пропукаха пушки. Гавазите се развикаха.

- Джумбууш - се издра някой.

Той бягаше вече по сокаците. Босите му крака не вдигаха шум, а тъмнината го криеше. Някъде далеч зад него се загубваха преследвачите му. и само от време-навреме пропукваше, като че само за забавление пушка. Тича докато не стигна края на селото и не се свлече в тъмния увраг на реката.

Нагази в топлата вода и се запровира из ниско легналия върбалак. Клон го удари в лицето, препъна се в камък, отново се хвърли напред и така докато не стигна дълбок вир и не се притаи в гъсто обраслия бряг. Откъм селото вече не се чуваше нищо.

Колко време стоя до гърди във водата не знаеше. Само знаеше, че вече нито знае нито иска да знае кой е, какво ще стане с него, с живота му до момента и с живота му нататък. Изтощената му от преживяното същата вечер душа, страданието заради изгората му, отлъчването, подигравките, омаломощаваше тялото му и всичките възприятие на околния свят бяха само под контрола на чувствата му. Високо светеха звездите в тишина, ниско в тъмното леко шептеше водата, а над нея ехтяха звуците от всяка будна малка твар и живинка.

Но той знаеше, че този мир лъже. И наистина. Внезапно, далеч пропука пушка, после над главата му петънце бял облак, като че пламна на залез, разрасна се и ето цялото небе гореше. Далеч се чуха викове, земята затрептя - някъде бягаха подплашени животни. Карата вече знаеше. Горяха къщите на Ибрахим...

След време внезапен шум горе на брега го стресна. Карата се надигна - вече не се пазеше. Беше човек. Охкаше, стенеше, свличаше се надолу. Клоните на храстите се чупеха под тежестта на тялото му. В този момент луната се показа и Карата разпозна Торбалан, който лежеше безжизнено до брега и сега само дишаше тежко и хриптеше. Карата излезе на плиткото, стъпи на твърдо и припълзя до скитника. На врата му зееше голяма черна рана, дрехите бяха подгизнали в кръв, а големите, като на бебе очи се притваряха и гаснеха. Карата се опита да го подхване, да поповдигне главата му, но скитника само изстена за последен път и утихна.

- Оох! - простена Карата.

Стоя дълго над безжизненото тяло. После го подхвана, извлече го встрани и го положи под корените на едно дърво, където беше по-равно и свободно. Затвори клепачите му и скръсти ръцете му на гърдите. Изправи се, върна се там, където се беше свлякъл Торбалан и взе торбата му, която се беше закачила на един храст.

Слънцето го завари далеч в планината. Бос, стъпваше върху твърдата земя, а долу в полето цялото село, сбраните набързо селяни, раята, захвана да гради новите сараи на Ибрахим.