11.Август, 10:50ч.

Не, не беше забелязала, че я наблюдава. Всъщност не го беше забелязала. В момента имаше толкова други неща, за които трябваше да мисли. Ето така, тя изпускаше повечето от нещата в живота си. Ния извърна глава и погледна натам, накъдето сочеше приятелката й. Той седеше там, като дошъл от друг свят, с наведена глава, а дългата му черна коса почти скриваше лицето му. На масичката до него стоеше недокосната чаша с кафе. "Хм, и какво от това?" – помисли си тя и пак се върна към дългия списък с имена, окачен на главното табло във фоайето на университета. - "Просто някакъв непознат.”

Пиха с Ели (така се казваше приятелката й) по едно в бар “Jimmy’s”, Ния не беше на себе си от радост. Това беше най-хубавия й ден от много дълго време насам. Изведнъж си спомни онзи злощастен следобед, в който Даниел… Не, нямаше да мисли за него. Това беше отдавна… Минаха месеци и тя го беше забравила… Лекарите казаха, че и безсънието й с времето ще изчезне, и всичко щеше да си бъде както преди. Само това главоболие не си отиваше. Упорито й напомняше за себе си, като белег за това колко нечестен е живота. Как в един и същ момент нещастието може да сполети едновременно двама души, но само на единия ще му бъде писано да оцелее. Дали живота беше избрал нея, за да й даде втори шанс?
- Ния! – гласът на момичето отсреща я върна към действителността.
Тя се усмихна, днес нямаше да мисли за това. Имаше повод за празнуване. Назначената комисия от професори беше одобрила нейния проект и сега трябваше да се погрижи за кампанията по събиране на средствата, за което я направиха главен организатор. Предстояха й безброй изморителни срещи с благотворителни организации, но това щеше да си струва усилията. Нали именно те щяха да доведат до облагородяване на пътните настилки, което пък щеше да улесни живота на инвалидите. Ето, че нещо, което се стремеше да реализира от доста време най-после намери своето място сред приоритетите на местната власт. А това не беше никак малко. Ния си поръча още един коктейл.
Прекараха си наистина добре. Обстановката в Jimmiy's южно-американски кари оки бар, винаги им действаше приятно и разпускащо.  

Не обичаше високите скорости, пък и в такова време... Ако продължаваше да вали така, утре кметът щеше да обяви бедствено положение. Улиците бяха тъмни и хлъзгави. Ния се протегна за цигара и….едва се овладя. За части от секундата успя да натисне спирачките. Сред оскъдното нощно осветление тя отвори стъклото и се взря навън.
- Боже мой, добре ли сте? – Не усети как изскочи от колата и се намери до него..
- Да всичко е наред…
Не можа да разбере дали това го каза той или тя, но определено се почувства по-добре. Мъжът се изправи и в този момент тя осъзна, че той изобщо не беше падал, а по-скоро сякаш се беше навел за нещо. Стори й се познат.
- Сигурен ли сте, че сте добре? Ужасно съжалявам… аз…
Той се усмихна, но дългата му коса скриваше лицето му и тя само усети усмивката му без да я вижда.
- Тук отсреща има кафе, да отидем там… – гласът й трепереше, ръцете й също.
Те тръгнаха към тротоара, където няколко любопитни минувачи ги наблюдаваха станали неволни свидетели на рязкото й спиране. Без да обръщат внимание на сервитьора, чийто поглед ги следеше с нескрит интерес, те влязоха в полутъмното кафене. Ния чак сега си позволи да го разгледа. Фигурата му беше на мъж около трийсетте, но дългия кожен шлифер, който стигаше почти до земята скриваше очертанията й. Интересно, каква терморегулация има този човек, за да се облича така през август? Раменете му бяха сякаш леко приведени, но когато седнаха това й впечатление я напусна и тя престана да го изучава.

Събуди се от нечии стъпки. Погледна часовника 10:50. Невероятно, беше се успала с цели четири часа и беше пропуснала първите няколко лекции. Не й се беше случвало отдавна.
Скочи озадачена от леглото и отвори големия гардероб. След пет минути вече излизаше от стаята си, когато неволно погледна към часовника. Малката светлина на алармата в горния десен ъгъл на таблото мигаше, а цифричките показваха 6:50. Значи часовника наистина беше звънял в седем без десет и въпреки досадното 10 минутно пиукане, тя не го беше чула.
На масата в кухнята я чакаше голяма чаша с кафе и малка бележка с почерка на майка й: “ Тръгвам, ще се видим вечерта. Целувки. PS И моля те, друг път ме предупреждавай, че няма да се прибереш цяла нощ.”
Ния се взря в някаква точка на стената. Цяла нощ? И не беше чула часовника… Една мисъл мина, като сянка над челото й.

В библиотеката беше необичайно оживено.
- Казвам ти едва не го прегазих…- тъкмо разказваше на приятелката си случката от вчера.
Ели беше единствения човек, с който Ния поддържаше връзка. Запознаха се на кандидат-студентските изпити преди две години и оттогава бяха почти неразделни. Пък и откакто Ния започна да страни от всички, след катастрофата, единствено Ели й остана.
- Значи е бил той. Тоя е луд да знаеш! От няколко дни го виждам в университета. Това не ми харесва. И си го черпила кафе? Точно него?!
-  Чувствах се ужасно, за малко да го убия. Пък и не мисля, че е луд. Изглежда си съвсем нормален. Не знам какво ми стана. Бях се замислила… за онази ужасна катастрофа… за Дани… и в последния момент ударих спирачките…Така ми стана мъчно…
-  Да, виж, извинявай! – приятелката й я хвана за ръка. – Постъпила си правилно, съвсем по човешки. Само не се доверявай много на хората… Този наистина изглежда безобиден. Ами, да, горкия човек и на мен би ми домъчняло. Само като го гледам…
-  Какво искаш да кажеш? – въпросително я изгледа Ния.
- Ами, ти ми кажи, нали си го видяла от близо? Не е особено привлекателен, нали?
- Не знам – каза без да се замисля. Сините й очи се загледаха през прозореца – симпатичен е…
- Сериозно ли говориш? Онзи с черния шлифер? А ето го, излиза през главния вход! Виж го само!
Ния го мярна само за миг преди да завие зад ъгъла, но у нея нямаше никакво съмнение, че говореха за един и същ човек.
- Да, същия е.
Момичето срещу нея я изгледа изумено.
- Симпатичен? Та той е отблъскващ!
- Защо? По-скоро е... Знаеш ли, че кристала е благороден минерал, ние пихме чай - в кристални чаши. Кристалът не стои смирен и понякога се държи така сякаш има собствен живот...
- Какво? Ния?!..
- Нищо! После поръчахме лед... Мисля, че той поръча леда. Приказвахме си, дори се смяхме, разказах му онази случка на езерото. Беше хубаво, Ели… а после… - тук тя се спря, сякаш сега започваше да си спомня – после, той спомена, че трябва да се прибирам, защото е късно или нещо такова...
- Аха, значи ти, ей така, просто седна с него, запознахте се и взехте да си приказвахте? И кой е той? Какъв е? И може ли да гледаш към мен, когато разговаряме?
Ния се замисли, притеснена от изпитателния поглед на приятелката си. Настойчиво се зарови в паметта си, търсейки отговорите сама за себе си.
- Как му е името? Това поне ти е казал, надявам се.
- Да, каза нещо, но не си спомням, наистина… – тя вече усещаше, че пребледнява.
- Какво изобщо ти каза?
Мисълта й трескаво преравяше съзнанието й и тя чуваше драскащия звук. Какво изобщо ти каза? Въпросът заседна пред очите й, като надпис, който в един момент сякаш се тиражираше из цялата зала. Ами, спомняше си разни неща, сега й изглеждаха малко странни, но тогава, не. Например, когато им донесоха лед за чая, тя се засмя. Сигурно той го беше поръчал. Та нали тя току що каза на Ели “Ние пихме чай, в стъклени чаши, с лед. Мисля, че той поръча леда…” Но странно, тогава тя не го беше чула да поръчва лед. И какво искаше да каже Ели с това, че той е отблъскващ?
- Защо ме гледаш така, Ели? – попита тихо Ния.
- Просто ти се чудя. Аз не бих прекарала дори пет минути с този човек. Действа ми ужасно подтискащо. Лицето му е изкривено и толкова неестествено бяло. Освен това има и някакъв дефект в походката си. Не, че той има някаква вина за това разбира се, но… както и да е.

Ния се изправи бавно, без да вдига поглед. Ръцете й така бяха стискали стола, че сега едва ги помръдваше.
- Отивам до тоалетната – каза тя и с мъка излезе.
Започна да плиска лицето си, докато й стана студено. Когато вдигна поглед към огледалото го видя там. Обърна се, точно когато той излизаше. Тя тръгна след него на долу по коридора.

- Почакай!
Той не се обърна, мина през стъклената врата, която водеше към парка и се отправи към алеята в дъното.
- Спри! Защо бягаш?
Той спря, но остана с гръб към нея.
- Обърни се!
И тогава тя чу гласа му и разбра, че наистина не го беше чувала преди. Защото иначе щеше да си го спомни.
- Ти вече ме видя. – каза той, сякаш й разказваше нещо.
- Искам да те видя пак.
Той се обърна и тя се сви на две, сякаш нещо пресече въздуха й. Лицето му беше бяло и неестествено изкривено, сякаш застинало завинаги в момент на силен болезнен спазъм, а очите му… Те бяха бледо сини и толкова прозрачни, че тя дори не можеше да каже със сигурност дали са бледо сини или просто прозрачни. Усети тягостното отвращение, което се прокрадна у нея към физическия му недъг и въздъхна съвсем тихо, но той я чу. Значи това беше видяла Ели и всички останали вчера в кафето и за това ги бяха гледали така.
- Господи! – успя да изрече и се свлече до едно дърво на студената земя. – Това не е възможно… когато вчера те видях…

***